Бабите и дядовците са хора, чиято любов не познава граници и чиито грижи ни топлят по-добре от всяко вълнено одеяло. Техните истории, изпълнени с топлина и доброта, ни вдъхновяват да ценим простите радости на живота.
Моите баба и дядо са много забавни. Всеки път, когато дядо ми не успее да изпълни някоя молба, баба ми го изнудва с мистериозна история за панталоните му, като казва, че ще я разкаже на всички. Дядо веднага се изплашва. Един ден отидох при баба ми и тайно я попитах за тази история. А тя каза, че вече цяла година не си спомня никаква история, но това помага и е нормално. По-късно със същия въпрос се обърнах към дядо ми и чух същия отговор, че не си спомня историята, но в случай на нещо срамно. Ето така живеят те. А изнудването с панталони е в сила от 2 години.
Неотдавна подариха на дядо ми нов телефон. Преди това имаше един бутон, стар, а сега модерен, с такъв, който не се срамува да покаже. Изтеглих любимите му книги, показах му как да използва всичко пълноценно, разказах му за социалните мрежи и добавих приятелите му за комуникация. Дори докарах wi-fi в къщата на дядо, което е рядкост в нашето село. А вие какво мислите, дядо общува с приятели, чете книги или гледа видеоклипове в интернет? Не! Не му беше достатъчно да има зеленчукова градина пред прозореца си, затова си изтегли ферма и поддържа голяма зеленчукова градина там!
Времето е отвратително. Стоим с един приятел близо до входа. Една 70-годишна баба тича към входа, звъни на домофона и весело вика: „Излезте на разходка!“. Интеркомът угасва, от прозореца на втория етаж стърчи друга: „Ще се облека!“. Бабата от долния етаж се обръща към нас, усмихва се блажено, точно като дете. Ето какво разбирам аз – „да не остаряваш със сърце“!
Когато бях малка, всяка сутрин ставах преди останалите членове на домакинството, тичах по студения коридор, по стълбите, водещи към кухнята, където баба ми предпочиташе да спи. „Добро утро, бабо“, казвах аз, като стоях и треперех в леката си нощница. Без да каже нито дума повече, баба щеше да вдигне ватираното одеяло от страната ми и аз щях да пропълзя в красивото ѝ, меко легло с пера. Ръката на баба щеше да ме обгърне и аз щях да лежа с нея, в безопасност, на топло и обичана.
Аз нямам точно стандартно семейство, а именно моите любими баба и дядо. Работата е там, че баба ми се е занимавала с риболов, а дядо ми – с плетене през целия си зрял живот. И в нашето семейство баба ми е тази, която мечтае за нова готина въдица и изпраща с мъжете до реката, а в същото време дядо ми гледа любовни сериали и плете поредната играчка или пуловер за внуците си. Вечерта баба ще се върне с кофа, пълна с риба, ще я почисти, а дядо ни ще изпържи или изпече тази риба – защото той просто обича да готви. Обичам семейството си!
Баба винаги натиска нещо и ми изпраща шаблонни съобщения от типа: „Не мога да говоря, обади ми се по-късно“ или „Нямам време сега, ще го обсъдим утре“. Сега ми изпрати: „Съжалявам, но съм на среща“. Обаждам ѝ се, смея се. А тя казва: „Не съм го изпратила, беше случайно, но знаеш ли, наистина бях на среща. Носех на майка ти пайове на работа и се запътих към някаква стая. Обсъждаха сортовете домати и аз се изказах за лошия разсад“.
Когато баба ми родила първата си дъщеря, в болницата имало едно изоставено бебе. Всички опити да се свържат с родителите бяха неуспешни. Бабата била толкова съсипана от това, че го осиновила още там. В крайна сметка тя напуснала родилния дом с две деца вместо с едно.
Преди пет години, в разговор с дядо ми, разбрах защо той толкова много обожава меденките. Оказа се, че когато е растял, родителите му не са могли да си позволят такъв лукс като меденките. Братовчедите на дядо, от друга страна, са били от по-богато семейство. Те често ядели меденки пред дядо, но никога не споделяли, а само се подигравали. Историята ми се стори толкова трогателна, че сключих абонамент с известен сладкар: всяка седмица дядо ми получава най-пресните, домашно приготвени, най-разнообразни меденки. Дядо е много щастлив и благодарен за това. Казва, че се чувства като дете, но щастливо. Сега всички меденки са негови и никой не му се обижда.
Преди няколко години купих на дядо лаптоп, научих го да използва интернет и след една година той започна да печели по малко. Методът е много необичаен, но няма да се хареса на всеки: дядо просто търсеше случайни хора, изучаваше страниците им и в навечерието на рождения им ден пишеше: „Искаш ли да ти запиша видео поздрав?“. По думите му поне един на двадесет души се съгласявал – или му е било неудобно да откаже (дядо имал истинска страница със снимки), или наистина е попаднал на самотни хора, на които никой не е писал. Взех малка сума за видеото и им написах дълги и искрени пожелания.
Дядо ми никога не ти позволява да изхвърляш неща от къщата. За него всичко има стойност: стари вестници, играчки, инструменти. Дори износената тоалетна чиния, която не позволяваше на баща ми да изхвърли. Той я занесе във вилата си, облепи я с тиксо, запечата я и я заля с бетон. Какво да правя с нея? На дядо ми му хрумнала блестяща идея – сложил го под една череша на сянка и сега седи там на „трона“ си и гледа добитъка, четейки вестници отпреди четиридесет години.
Дядо ми и приятелите му през 40-те години обичали да се гмуркат. Проблемът беше, че по онова време оборудването беше много скъпо. Но това не ги спирало. Те сами проектирали и произвели цялото си оборудване за гмуркане и отлетели за Флорида. Хотелът, в който отседнали, им позволявал да останат безплатно в замяна на това да използват въздушния си компресор, за да пълнят резервоарите на другите гости. След това те се гмуркали и ловели риба, която готвачът пържел за тях. След около седмица те се връщали у дома и отново ставали обикновени фермери.
Живея с баба си в един апартамент. Когато отивам на работа, не заключвам вратата и не си взимам ключовете. Когато се прибера, вратата е все още отворена, баба обикновено не излиза. Вчера се прибрах от работа, а вратата беше заключена. Почуках, но никой не отвори вратата. Обаждам се на баба, не отговаря. Може би е отишла до магазина. Слязох до входа, седнах на една пейка. После нещо ме накара да отида и да се обадя на баба. Прозорците ни гледат към противоположната страна на двора, на първия етаж. Заобиколих къщата, а там беше тази картина: някакъв гърбав дядо се качваше през нашия прозорец на улицата. Баба го държи и му посочва как да си сложи крака на козирката. Както и да е, дядото едва пропълзя на земята, хвана си шапката и извика нещо от рода на: „Утре ще дойда по-рано!“. – и си тръгна. Аз се притаих зад ъгъла. Изчаках няколко минути и се прибрах вкъщи. Вратата беше отворена, баба ми се преструваше на заспала, а иззад ъгъла надничаше набързо скрит скромен букет цветя.
