Линда среща мъж, с когото смята, че може да прекара остатъка от живота си… но дъщеря ѝ някак си е замесена в цялата афера и тя е изгонена от собствения си дом.
Линда чува дрънченето на ключовете във всекидневната – сигурно е дъщеря ѝ Лора. Тя вероятно току-що е приключила работа в близкия „Макдоналдс“. Винаги миришеше на верига за бързо хранене, когато се прибираше вкъщи, плюс онази миризма на цигари, която се носеше още от времето, когато беше тийнейджърка.
Или беше „Карл’с джуниър“? Линда не беше съвсем сигурна – те така или иначе никога не говореха твърде много. Но поне си беше намерила работа. Поне прави нещо, помисли си Линда.
Без да каже нито дума, Лора тръгна право към спалнята си, като неловката тишина беше прекъсната само от онзи силен трясък, когато тя затвори вратата.
Но Линда вече беше свикнала с него.
Всичко това беше по нейна вина, помисли си Линда. Тя не е възпитала Лора правилно – не е могла да го направи. Това е, което е. Понякога просто не можеш да контролираш някои неща в живота.
Откакто бащата на Лора напуснал семейството, тя трябвало да отглежда Лора съвсем сама, работейки по три-четири работи, за да се справи. Сан Франциско не е място за бедняци като нея. Мястото изсмуква самата същност от теб, докато нямаш какво друго да дадеш.
Господи, това окаяно място.
Не беше там, когато Лора порасна. Не е била там, когато е играла в първия си мюзикъл. Не беше там, когато я отстраниха от училище. По дяволите, дори не беше там, когато я арестуваха за първи път. Сестра ѝ трябваше да отиде да я освободи под гаранция.
Това е, което е, помисли си Линда. Понякога просто трябва да го приемеш.
Но после Линда си спомни за плановете си за вечерта – среща, а също и за един добре изглеждащ мъж.
Линда се срещала с мъж на име Хосе от известно време. Подобно на самата Линда, Хосе беше разведен мъж в средата на 40-те си години, но по външния му вид можеше да се предположи, че е все още в началото на 30-те. И като Линда, Хосе също имаше дете – но детето му постъпи в армията, когато беше на 17 години, и през последните няколко години беше настанено в Германия.
Сякаш съдбата ги беше събрала заедно – две тъжни и самотни души, които бяха преминали през ада на живота си, но въпреки това бяха успели да се открият един друг, някой, който най-накрая щеше да разбере собствената им болка и борба.
Няма ли да е хубаво и Лора да се запознае с Хосе, помисли си Линда. Може би една бащина фигура е всичко, от което се нуждае, за да се върне на правилния път.
Седмица по-късно тя най-накрая покани Хосе да дойде на вечеря през уикенда. Дори си взела свободен ден от втората си работа, за да може да прекара деня с него.
На масата за вечеря и двамата говорили за работата си – колко я ненавиждат и как евентуално биха могли да се преместят някъде заедно, далеч от тази лудост и мизерия. Говореха и за детето му Алфредо, за това как Хосе се гордееше с момчето си, въпреки че не го беше виждал през последните една-две години.
„Да, Германия… Да, специалист… Берлин? Не знам – той спомена едно място, наречено Бавария, едно от онези места със странните немски имена …“
Точно тогава Лора се върна отнякъде – вероятно не от работа, като се има предвид, че този път не миришеше на пилешки кюфтета. Лора се усмихна на Хосе за кратко, обърна се и отново се отправи право към спалнята си.
„Значи това е дъщеря ти?“ Хосе попита.
През следващите седмици Хосе идвал все по-често в дома ѝ – понякога дори доброволно ѝ помагал да почисти къщата и да поправи тръбите. Да, тръбите. Тя не можеше да си спомни колко тиксо е изхарчила за тези тръби, само за да ограничи щетите.
След известно време той дори идваше, когато тя не си беше вкъщи. Най-накрая, помисли си тя… някой, който знаеше как да се грижи за нея, някой, който можеше да ѝ помогне. Някой, който би могъл да бъде бащина фигура за Лора.
Той също така успяваше да разчупи леда и да поговори с Лора – понякога, когато се прибираше след работа, ги виждаше да седят на дивана, да разговарят и да се смеят над тривиални въпроси.
В крайна сметка Хосе предложил на Линда.
Първоначално това било изненада за Линда – били минали само няколко месеца, откакто започнали да се срещат. Но добре, че се разбираха прекрасно и беше крайно време тя да се установи с някого.
На всичкото отгоре той се разбираше добре с Лора, което не може да се каже за много други мъже, с които тя се срещаше преди Хосе. Може би отново щяха да бъдат семейство. Може би нещата за нея и Лора най-накрая щяха да се оправят. Ожениха се през пролетта.
Но една вечер тя видя нещо, което я смрази до кости.
Беше петък вечер и по някаква чудодейна причина тя успя да си тръгне по-рано от работа – управителят очевидно мразеше работата си също толкова, колкото и тя, ако не и повече, и реши, че ще затвори магазина по-рано в знак на неподчинение.
Линда вървяла по улицата и когато наближила ъгъла на улицата в съседство с къщата си, видяла Лора да се целува с някакъв мъж, с гръб към камиона отвън.
Това не е ли… пикапът на Хосе? А мъжът… няма как… Това беше Хосе, който пламенно се целуваше със собствената ѝ дъщеря.
Линда се взираше безсмислено в гротескната гледка, а мислите ѝ се носеха между различни места, между различни царства… всичко, което можеше да я изведе от този жалък сън, всичко, което можеше да я убеди, че това не е нищо друго освен сън, колкото и да беше трудно.
Но това се случваше. Тя се събуди. Усещаше вятъра, раздвижван от преминаващите коли. Усещаше миризмата на изгорелите газове от раздрънканата „Хонда Сивик“, която минаваше покрай нея. Все още можеше да види онази ужасяваща гледка пред себе си, на двамата души, които бяха близо до нея, прегърнати един с друг.
Като кукла, лишена от душата си, тя се приближи до тях.
Те я забелязаха едва когато бяха на няколко метра един от друг. Но тя не им обърна внимание, просто влезе в къщата, без да каже нито дума, като призрак, който се носи покрай тях, без да раздвижва въздуха около себе си.
„Здравей, Линда…“ – чуваше Хосе да върви след нея, думи след думи от несвързани бележки… не можеше да разбере какво казва – не че в този момент я интересуваше.
Но после чу и гласа на Лора.
„Наистина трябва да развалиш всичко, нали?“ Лора каза.
Линда се обърна към Лора и видя, че Лора гледа право в нея – беше адресирана до нея. Но Линда просто отиде в хола, извади голям куфар и започна да опакова каквито полезни предмети намери около себе си.
„Това е всичко, което правиш, да бягаш от проблемите си“ – чу Линда гласа, който ѝ каза. Дали това беше Лора? Или говореше подсъзнанието ѝ? Тя нямаше представа.
След това чу силни шумове, идващи от тротоара, тъй като Лора започна да изхвърля вещите си през прозореца. Известно време тя се взираше в счупените стъкла – сред тях беше и семейната им снимка, когато Лора е била едва на пет години и е видяла кон за първи път.
От този момент нататък за Линда всичко било празно, докато не се озовала на плажа Оушън Бийч, с куфара до себе си, пълен догоре с непотребни боклуци.
Защо е взела часовника със себе си? И възглавницата? Защо би опаковала възглавница в куфара си? И никакви одеяла… Трябваше да вземе със себе си поне едно одеяло.
Но добре, поне тук е тихо.
Тя се загледа в океана надолу по хоризонта – виждаше как светлината се издига над хоризонта, тънка розова линия под редките звезди горе. Океанът беше спокоен и вълните бяха нежни. Тя чуваше как вълните се носят навътре и навън от залива.
Там някъде долу на хоризонта се намира Япония – казваше й баща й, когато седяха на плажа. Баща ѝ цял ден разказваше истории оттам, за това колко красиво е било, когато е бил на гара в Япония. Хората, храната, културата…
Може би беше време да види за какво говори баща ѝ.
Линда излиза от международното летище в Сан Франциско. Бяха минали няколко години, откакто се беше връщала. Господи, погледни всички хора с телефони в ръце… със сигурност много неща са се променили. Но мизерната жега – това не се беше променило ни най-малко.
Един „Старбъкс“ не би бил лоша идея – поне да има безжичен интернет. Но когато се приближи до касиерката, видя познато лице.
Всъщност познато щеше да е меко казано. Това беше Лора, която работеше зад гишето и жонглираше между четири фрапучинота за колежаните, които щяха да се качат на полетите си за Париж и да изживеят фантазията си за „европейския начин“. Но само ако знаеха колко разочаровани ще бъдат …
Лора също забеляза Линда и настъпи неловко мълчание. Но за изненада на Линда Лора свали престилката си и се втурна към нея, като държеше Линда в прегръдките си със сълзи на очи.
„Съжалявам…“ След кратък момент на мълчание Лора най-накрая проговори. След това колегите ѝ дадоха знак да си вземе почивка.
Те излязоха навън от летището; хората се премятаха насам-натам около тях под безпощадното парещо слънце, което се издигаше точно над тях. Но накрая намериха пейка наблизо.
Последва още една дълга пауза. Никой от двамата не знаеше как да започне разговора. Но най-сетне Линда заговори. „Какво се случи? Изглеждаш различно – каза тя.
„Много неща се случиха, мамо“, отвърна кротко Лора. „Дори не знам откъде да започна.“
„Имам време. Продължавай“, каза Линда.
„Ами, започнах да ходя на църква“, започна Лора. „Миналата година срещнах едно момче – наистина мило момче – и той започна да ме води там. И тогава осъзнах какво съм направила…“ Тя вече не можеше да сдържа сълзите си.
„Всички правим грешки, Лора, някои повече от други, но все пак – отвърна Линда. „На мен също ми се случиха много неща – пътувах доста“.
„Наистина? Къде? Намери ли си работа някъде?“
„Япония, Китай, Индия, Монголия… различни места. В крайна сметка започнах да преподавам английски по интернет – също така срещнах много хора, различни животи, различни преживявания …“
След това Линда направи кратка пауза.
„Животът се случва, той е такъв, какъвто е. Понякога се подобрява, понякога се влошава… но животът продължава.“
„Знам, че не можеш да ми простиш, мамо, и разбирам това … просто искам да ти кажа колко много съжалявам“, кротко отвърна Лора.
След това Линда обърна очи към Лора, видя очите на дъщеря си, блестящи от сълзи, които бавно се търкаляха по бузите ѝ. Това ѝ напомняше за онзи момент, когато тя падна в парка. Тези очи никога не се променяха.
След това се замисли за времето, което беше пропуснала, за всички онези моменти, които минаха без нейното присъствие, за уроците, за дипломирането, за празнуването на рождените й дни. Линда не можеше да сдържи сълзите си, докато си мислеше колко много ѝ липсва.
След около минута Линда обгърна Лора с ръце. Тя се наведе към дъщеря си и я целуна нежно по челото.
„Това е и моя вина… Трябваше да бъда там, когато имаше нужда от мен. Наистина трябваше“, каза Линда и Лора чу треперенето в гласа ѝ. Двете се прегърнаха една друга.
„Между другото, какво стана с Хосе?“ Линда най-накрая попита – тя не искаше да задава този въпрос, но любопитството я надви.
„О, това копеле… започна да се нахвърля върху приятелката ми“, отвърна Лора.
„Предполагам, че и двете сме избегнали куршум – каза Линда.
Двете се засмяха в прегръдките си и всичко беше простено.
