Собственик на кафене открива учителката на сина си да спи под една от масите в кафенето и смаян научава за ужасяващата поредица от събития, които са я довели до улицата.
Валеше силен дъжд и Дейвид беше успял да стигне от таксито до входа на кафенето си, когато видя нещо под една от металните маси във вътрешния двор и спря. Това беше жена, свита на пода под масата, с гръб към него.
Дейвид се приближи до масата и приклекна. „Извинете, имате ли нужда от помощ?“ – попита той.
Жената изпаднала в паника, като чула гласа му, и изпълзяла изпод масата, само за да може Дейвид да я разпознае като учителката на сина ѝ.
„Госпожа Бел?“ – изпъшка той. „Какво… Какво правите тук?“
Жената срамежливо го погледна, а бузите ѝ се зачервиха. „О, задрямах под масата! Е, какво… каква приятна изненада да ви видя тук?“
„Всичко ли е наред?“ – попита той. „Мога ли, хм, да ви помогна с нещо? Дъжд вали! Да влезем вътре!“
„Чай?“ – попита накрая тя. „Мога ли да получа чаша чай?“
„Да, моля, влезте!“ – каза той и я последва вътре.
Трудните времена не продължават, но трудните хора продължават.
Дейвид ѝ поднесе топъл чай и кроасани, като умът му се чудеше какво е правила под масата в проливния дъжд.
„Колко ти дължа?“ – попита тя, докато отпиваше от чая.
„О, не се притеснявай за това“ – каза Дейвид. „Това е за сметка на къщата. Това е моето кафене. Кажете ми, ако мога да ви донеса нещо друго“.
Очите на госпожа Бел се насълзиха от щедростта на мъжа и скоро тя усети как по бузите ѝ се стичат горещи сълзи. Дейвид беше объркан какво й е станало. Дрехите ѝ бяха изцапани, миришеше на месо от боклук и изглеждаше разстроена.
Дейвид винаги я бе смятал за „госпожа Бел“ – ярка, талантлива учителка, която наистина бе вкарала сина му в правия път и бе сложила край на непослушното му поведение.
Какво се беше случило с нея?
„Добре ли си?“ – попита той. „Чаят не е ли добър?“
Тя поклати глава. „Не, добър е“, подсмърча тя. „Наистина е добър. Просто… преминавам през труден период. И наистина не съм очаквала някой да бъде любезен. Благодаря ти за чая. Наистина го мисля сериозно.“
„О, това наистина не беше проблем“, каза той. „Но ако искаш да ти помогна с нещо друго, можеш да ми кажеш. За щастие имам малко време, преди кафенето да отвори. Какво става, госпожо Бел? Какво правихте под масата?“
Когато Дейвид показа искрената си загриженост, тя започна да плаче горчиво. Дейвид ѝ подаде кърпичка и тогава тя разкри ужасните неща, които е преживяла през последните няколко месеца.
„Съпругът ми“, започна тя. „Със съпруга ми бяхме отседнали при свекърва ми, защото трябваше да ипотекираме къщата си заради неговия бизнес. Когато той предложи да продадем къщата, която беше на мое име, аз се поколебах… Но после се съгласих. Мислех си, че това е заради НАШЕТО добро.“
„Бизнесът на съпруга ми беше успешен и ние получавахме големи печалби. Планирахме да си върнем къщата, но преди това съпругът ми… почина при фатална автомобилна катастрофа. Свекърва ми ме изгони от къщата след погребението му. Те никога не са ме харесвали. Мислеха, че искам парите на сина им.“
„Бях бездомна и се срамувах да се върна в училище. Хората щяха да говорят зад гърба ми, ако се появя така. Затова подадох оставка от позицията си, мислейки, че ще си намеря работа другаде. Но това не беше лесно. Спестяванията ми бяха изчезнали, а аз бях разстроена от факта, че съпругът ми вече го нямаше. Децата ми бяха отнети, защото не можех да ги издържам. Бях се скрила от дъжда под масата. Все още съм бездомна.“
“Трудно е да продължиш напред, когато трябва да се справяш с един болезнен удар след друг. Уморен съм. Не мисля, че нещо ще се получи, дори и да опитам. Не се надявам да променя живота си сега… Съжалявам – завърши тя. „Предполагам, че прекалих със споделянето.“
„Не, не, не си го направила!“ – каза Дейвид. „Аз съм минавал през това… Може би моето състояние не беше толкова лошо, колкото твоето, но бях също толкова разстроен, когато жена ми се разведе с мен. Госпожо Бел, животът трябва да продължи. Аз трябваше да се съвзема заради сина си, а вие трябва да останете силна заради децата си. Не бива да се отказвате. Аз ще ви помогна.“
„Защо?“ – попита тя, загледана в чая си. „Аз не го заслужавам! Не заслужавам нищо! Провалих се в живота! Не виждаш ли това?“
„Не, не виждам!“ Дейвид каза. „Виж, мога да те наема! Можеш бавно да възстановиш живота си, като работиш тук… Имаме свободни места за мениджърска позиция и можеш да излезеш от всичко, което са ти причинили лошите времена. Повярвайте ми. Трудно е, но не е невъзможно! И можеш да останеш в къщата на покойните ми родители. Не планирам да я продавам“.
Дейвид беше съкрушен да види как една талантлива жена като госпожа Бел проваля живота си заради ужасните си роднини. Затова той реши да ѝ помогне и като по чудо тази помощ се оказа голяма.
Не само че помогнал на госпожа Бел да си стъпи отново на краката, но и й помогнал да съди свекърва си за попечителство над децата си и да си върне децата. Можела да ги съди и за насилие, но не си направила труда, защото имала децата си, които били по-ценни за нея от всичко друго.
Един ден Дейвид и госпожа Бел излязоха на среща „на чай“, спомняйки си за срещата им в неговото кафене, и от този момент нататък между двамата млади хора разцъфна нещо специално, което доведе до красива сватба шест месеца по-късно.
