Само допреди няколко месеца Джолийн се чувстваше самотна и мислеше, че може би никога няма да се омъжи. А сега вече си представяше сватбата си със Стив. Стив обаче все още не я беше поканил при себе си, сякаш криеше нещо. Джолийн се страхуваше от най-лошото, но това, което откри, все пак я изненада.
Джолийн и Стив се разхождаха един до друг, удобно вплели ръце, докато се разхождаха по тихата, осветена от лампи улица.
Прохладният вечерен бриз нежно галеше лицата им, а общият им смях сякаш отекваше тихо в нощта.
Връзката им беше все още прясна, едва от два месеца, но топлината между тях създаваше усещането, че се познават много по-отдавна.
Джолийн погледна Стив, а по устните ѝ се разля закачлива усмивка.
„Знаеш ли – започна тя закачливо, – все още не мога да преодолея първия път, когато видях профилната ти снимка в приложението за запознанства.“
Стив се усмихна, а очите му блестяха от любопитство.
„Ами да? Какво става с нея?“
Джолийн се засмя и поклати глава.
„Снимката, на която ти държиш тази огромна риба! Не можех да спра да се смея. Помислих си: „Кой е този човек, който се опитва да впечатли хората с риболовните си умения?“.
Лицето на Стив леко се зачерви, но той се усмихна, явно развеселен от закачката ѝ.
„Хей, това беше горд момент! Тази риба беше огромна! И освен това – добави той, изпъчвайки гърди в присмехулна гордост, – мисля, че това показа, че мога да осигуря, нали разбираш? Силен, способен мъж, който носи улова у дома.“
Джолийн се ухили на закачливия му тон и двамата се разсмяха заедно. Лесната химия между тях караше всичко да се чувства леко и радостно.
Стив се наведе, придърпа я към себе си и смехът им премина в мека, нежна целувка.
Джолийн усети прилив на топлина, когато ръцете на Стив я обгърнаха, заземявайки я в момента.
Но точно когато нещата изглеждаха перфектни, Стив се отдръпна леко.
„Става късно – каза той нежно, а очите му погледнаха нагоре по улицата. „Трябва да извикам такси, за да се прибереш безопасно вкъщи.“
Джолийн почувства смущение от внезапната промяна в тона му. Те си прекарваха толкова приятно и тя не беше готова нощта да свърши.
„Или – започна тя, като се опитваше да запази гласа си лек, – може би можем да си поделим едно такси? Знаеш ли, да отидем заедно до твоето жилище?“
Усмивката на Стив остана, но езикът на тялото му се промени.
Той се почеса по тила и я погледна с извинение. „Всъщност жилището ми е съвсем наблизо – каза той. „Просто ще се разходя.“
Веждите на Джолийн леко се смръщиха, но тя запази закачливия си тон. „Тогава нека да се разходим заедно до твоето жилище“ – предложи тя, искрено любопитна.
След два месеца запознанства Стив все още не я беше поканил на гости и тя започна да се чуди защо. Струваше ѝ се, че това е естествена стъпка напред, но Стив се беше поколебал.
Усмивката на Стив се разколеба съвсем малко и той бързо погледна към телефона си, като налучкваше, за да ѝ извика такси.
„Може би следващия път“ – промълви той, без да я погледне.
Когато таксито спря няколко минути по-късно, Джолийн се плъзна на задната седалка, а в главата ѝ се въртяха въпроси. Не можеше да се отърве от неприятното усещане, че Стив крие нещо.
Какво го спираше да я покани на гости? Дали имаше какво да крие, или просто не беше готов за по-дълбоко обвързване?
Пътуването до дома беше тихо, само тихото бръмчене на двигателя съпровождаше мислите ѝ.
Докато таксито се отдалечаваше, Джолийн облегна глава на прозореца, взирайки се в тъмните улици, чудейки се дали не чете прекалено много в нещата – или дали инстинктите ѝ не ѝ подсказват нещо, на което трябва да обърне внимание.
На следващата сутрин Джолийн не можеше да се отърве от натрапчивото усещане, че нещо не е наред със Стив.
След срещата им предишната вечер, на която той за пореден път отхвърли предложението ѝ да посети жилището му, в ума ѝ се въртяха различни възможности.
Друга жена ли беше? Или той просто беше твърде срамежлив, за да направи следващата стъпка? Джолийн се чувстваше разкъсана между това да му се довери и да позволи на съмненията си да нараснат.
Накрая решава, че не може повече да седи и да се чуди. Трябваха ѝ отговори.
Джолийн прекара сутринта в печене на пай – нейният начин да има предвидливо извинение за неочакваното посещение. Ако нещата станат неловки, поне ще може да използва пая като предложение за мир.
Докато внимателно поставяше топлия ябълков пай в кошницата, тя се зачуди какво може да открие.
Дали пази някаква тайна? Дали интуицията ѝ я водеше по грешен път? Облечена в симпатично, но небрежно облекло, тя пое дълбоко въздух и повика такси, отправяйки се към адреса, който бе успяла да намери.
Когато таксито спря пред къщата на Стив, сърцето ѝ започна да бие учестено. Усети, че ръцете ѝ леко треперят, докато грабваше кошницата и се приближаваше до вратата.
Отвън къщата изглеждаше спокойна, просто и уютно на вид място. Джолийн си пое още веднъж дълбоко дъх и почука на вратата, като напрягаше ушите си за някакви звуци вътре.
Чу стъпки, а след това нещо, което накара стомаха ѝ да се свие – женски глас. За нейна изненада последва детски глас. Сърцето на Джолийн заби по-бързо, а вътре в нея се появи паника.
Възможно ли е това да е истина? Дали през цялото време Стив е крил от нея семейство? Затова ли никога не я е канил на гости?
Преди да успее да измисли какво да каже, вратата се отвори леко и Стив застана там, а лицето му беше бледо от шок. Очите му се разшириха, когато я видя да стои там и да държи пай.
„Джолийн – заекна той, явно неподготвен за посещението ѝ.
„Какво правиш тук?“
Гърлото на Джолийн се стегна, а умът ѝ зашумя от хиляди мисли. „Мислех да ти донеса един пай… знаеш, като изненада“, каза тя, като се опита да запази гласа си стабилен. Но после погледът ѝ се премести покрай Стив, в къщата, където се чуваха гласове.
„Но изглежда, че имаш компания. Стив, просто ми кажи истината. Женен ли си? Имаш ли семейство?“ Гласът ѝ трепереше, най-лошите ѝ страхове заплашваха да се разлеят.
Стив си пое дълбоко дъх, лицето му беше изпълнено с напрежение. Бавно отвори вратата по-широко и сърцето на Джолийн се сви, докато се подготвяше за най-лошото.
„Бях женен – каза Стив тихо, а гласът му натежа от емоции.
„Но съпругата ми почина. Аз съм вдовец.“
Джолийн примигна, опитвайки се да обработи информацията. Преди още да успее да отговори, едно малко момиченце надникна иззад Стив и погледна Джолийн с широки, любопитни очи.
„Здравей!“ – каза момиченцето ярко, без да подозира за напрежението във въздуха. „Аз съм Луси! Коя си ти?“
Сърцето на Джолийн моментално омекна.
Тя коленичи и се усмихна топло на момиченцето. „Здравей, Луси. Аз съм Джолийн – каза тя нежно, като се опита да успокои гласа си.
Луси дръпна ризата на Стив, вълнението ѝ кипеше.
„Може ли да остане за вечеря, татко? Моля те?“ – попита тя, а очите ѝ искряха от надежда.
Стив погледна Джолийн, несигурен какво да каже. Джолийн, която все още преработваше всичко, леко кимна, давайки знак, че е добре.
Стив изглеждаше облекчен, когато се отдръпна, за да я пусне да влезе.
Когато Джолийн влезе в къщата, тя не беше напълно сигурна какво да очаква, но в този момент знаеше, че всичко ще се промени.
Вътре топлината на къщата обгърна Джолийн като утешителна прегръдка. Ароматът на прясно приготвена храна изпълваше въздуха, правейки атмосферата приветлива и уютна.
Докато Джолийн възприемаше всичко това, още едно малко момиченце, по-малко от Луси, надникна срамежливо иззад масата за хранене, а любопитните му очички го наблюдаваха.
„Това е Карла – каза тихо Стив, представяйки по-малката си дъщеря. Карла подаде малка, срамежлива ръка, преди бързо да се скрие отново зад стола.
Сърцето на Джолийн се разтопи при вида на двете момичета. Те бяха очарователни и като ги видя, всичко си дойде на мястото.
Стив беше защитил не само себе си, но и дъщерите си.
Луси, пълна с енергия и увереност, отскочи до него и хвана Джолийн за ръка, като я дръпна към масата.
„Ела да ядеш с нас!“ – запя тя щастливо.
Джолийн се засмя и последва момиченцето до масата, където вече беше подредена храната. Тя седна при тях и момичетата започнаха да разговарят и да се кикотят, споделяйки забавни истории за деня си.
Джолийн не можеше да не се усмихне на тяхната невинност и топлота.
Стив оставаше предимно мълчалив, наблюдавайки Джолийн със замислен поглед, докато тя без усилие общуваше с дъщерите му.
За пръв път, откакто започнаха да се срещат, Джолийн имаше чувството, че най-накрая разбира защо Стив толкова дълго е крил домашния си живот. Не ставаше дума за тайни или недоверие.
Той защитаваше нещо много по-ценно – семейството си.
Джолийн разбра, че Стив не просто се колебаеше, а се опитваше да опази сърцето си и сърцата на децата си, като се увери, че са в безопасност, преди да допусне някого до себе си.
Когато вечерята приключи, момичетата бяха изпратени да си легнат, оставяйки Джолийн и Стив сами на масата.
Стив си бъркаше в ръцете, явно притеснен от разговора, който им предстоеше.
„Не знаех как да ти кажа – започна Стив, гласът му беше мек.
„Не исках да те изплаша. Беше толкова трудно да ги отглеждам сам, откакто майка им почина. Страхувах се, че ще си помислиш, че това е твърде много, за да се справиш“.
Джолийн нежно стисна ръката на Стив и го погледна в очите с успокояваща усмивка. „Няма да отида никъде, Стив“, каза тя тихо.
„Притеснявах се, че криеш нещо ужасно, но сега, когато знам истината… Просто съм облекчена.“
Изражението на Стив омекна и изненадата му беше очевидна. „Наистина ли си съгласна с това? С… тях?“
Джолийн кимна, гласът ѝ беше спокоен и равен. „Повече от добре. Луси и Карла са невероятни и нямам търпение да ги опозная по-добре. И теб също, Стив, по този нов начин.“
Стив издиша дълбоко, а по лицето му бавно се разстила усмивка. Сякаш от раменете му се беше свалила тежест.
„Благодаря ти – прошепна той, а благодарността се четеше ясно в очите му.
Джолийн усети как в гърдите ѝ разцъфва топлина, знаейки, че този момент е значим и за двамата.
Докато напускаше дома му онази вечер, тя осъзна, че отношенията им са преминали в нещо по-дълбоко.
Те вече не бяха просто двама души, които се срещат – те изграждаха нещо, основано на доверие, честност и бъдеще, което чувстваше по-реално, отколкото някога си беше представяла.
