Тимъти Симпсън работи във фабрика и получава скромна заплата, но тя му е достатъчна, за да издържа трите си дъщери. Когато най-малката му дъщеря Линдзи навършила 25 години, той вече се бил пенсионирал и всичко, което имал, били спестяванията му. Но тя имала рожден ден и той искал да я зарадва, затова ѝ купил медальон, който Линдзи оценила едва няколко години след смъртта му.
„Не можеш да говориш сериозно, татко! Наистина, висулка? Това ли е всичко, което ти хрумна?“ Линдзи се подиграва на Тимъти, докато разопакова подаръка си и открива сребърна висулка в кутийка.
„Но, скъпа“, каза Тимъти. „Повярвай ми, това е най-ценният подарък, който бедният ти баща би могъл да си позволи, и то не е просто медальон!“ – похвали се той радостно. „Той е специален, точно като теб!“
„Хайде, татко“ – изръмжа Линдзи. „Аз не съм дете! Ласкателствата ти няма да скрият факта, че всеки, който го погледне, може да види, че е наистина евтин. Почакай малко – изведнъж се задъха тя. „Господи Боже! ТОВА ВТОРА УПОТРЕБА ЛИ Е? Току-що си го взел от базара?“
„А, ами, нещата втора ръка не са толкова ужасни, Линдзи. Не забравяй, мила, че след като майка ти почина, аз отгледах Софи, Бет и теб съвсем сам. Никога не съм позволявал на момичетата ви да пропуснат нещо, защото разумно харчех парите, с които разполагахме“.
„Не мога да повярвам, че си ми купил евтин медальон за рождения ми ден, татко! Това е лудост!… Междувременно ти използва спестяванията си, за да помогнеш на Софи да изплати ипотеката на апартамента си, а също така плати за колата на Бет! Кълна се в теб, татко! Мразя те за това! НЕ ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ПРИБИРАМ У ДОМА ЗА РОЖДЕНИЯ СИ ДЕН!“ Линдзи изсъска, докато хвърляше медальона в едно чекмедже. „Утре се връщам в Ню Йорк, татко, и отсега нататък ще празнувам рождените си дни там!“
Тимоти беше дълбоко наранен от подигравката на Линдзи с подаръка му, който той с любов беше подготвил за нея, но не каза нищо. Въздъхна със съжаление, докато я гледаше как напуска къщата на следващия ден, чудейки се как са се променили времената и как дъщеря му, която го обичаше толкова много, не се замисляше, преди да му се подиграе.
Минаха години, след което Тимоти почина неочаквано от сърдечен удар. След смъртта му Бет, Софи и Линдзи решават да обявят къщата му за продажба. Софи и Бет са заети с нещо друго, така че не успяват да намерят време да почистят къщата преди продажбата, оставяйки Линдзи да се справи сама.
Един ден Линдзи почиствала стаята си, когато отворила чекмеджето и открила висулката. Тя се вгледала в него за известно време и се ухилила. „Ах, това грозно нещо все още е тук. Чудя се колко ли пари е похарчил татко за това?“ – помисли си тя, докато го въртеше в ръцете си.
Точно тогава то се изплъзна от ръцете ѝ, падна на пода и щракна отворено. Линдзи клекна, за да го вдигне, и забеляза, че в него има снимка на нея и Тимоти, когато е била дете. Тя се развълнува малко, докато гледаше снимката. Обърна я и откри надпис с почерка на баща ѝ: „Погледни зад картината“.
Линдзи се замисли какво би могло да означава това и изведнъж ѝ просветна. В къщата им имаше само една картина и тя се намираше в стаята на Тимоти! Тя се втурна нагоре към картината на Тадж Махал, която Тимъти беше донесъл от пътуването си до Индия. Бързо я махна, но зад нея видя само празна стена. Тя почука по стената и се опита да я бутне – също нямаше таен проход!
„Каква загуба!“ – извика тя и се прокле, че е била такава идиотка да се втурне към стаята му. Но когато отново погледна снимката, усети, че нещо ѝ липсва – може би то беше точно пред очите ѝ, а тя не го виждаше! Затова прочете отново думите: „ПОГЛЕДНИ ЗАД КАРТИНАТА“.
„Чакай, зад картината може да означава, че картината е отзад!“ – извика весело тя и вдигна картината, за да я проучи. Обърнала я в ръцете си няколко пъти, но не успяла да открие нищо. В този момент тя се почувствала така, сякаш думите на бележката ѝ се присмиват, че е глупава, и се разплакала. В пристъп на гняв тя хвърлила картината на пода.
Когато таблото на картината се отдели от рамката, тя забеляза няколко банкноти, разпилени на пода.
Не можеше да повярва на очите си. „Боже мой!“
Тя приклекна и демонтира таблата както трябва.
Зад картината открила стари касови бележки от различни държави – няколко на брой. Събрала ги и отишла в близкия антикварен магазин, за да ги оцени.
Оценителят ѝ се усмихна, докато разглеждаше колекцията. „Бих оценил сумата на един милион долара най-малко. Имате прекрасна колекция! Много нумизмати биха умрели за нея!“
„Сигурен ли си? Това е фантастично!“ Тя му отвърна с усмивка, преди да излезе от магазина.
По време на пътуването към дома Линдзи не можеше да разбере защо Тимоти не е казал на нея и сестрите ѝ за колекцията. Защо я е скрил? Върна се в стаята му и реши да погледне отново картината.
Премахна всичките ѝ пластове един по един и този път откри скрита бележка, прикрепена към платното. Тя я разгъна и сълзите ѝ не знаеха граници, докато приключи с прочитането на написаното върху нея.
“Скъпа Линдзи,
Днес видях колко нещастна си била, след като си видяла медальона, който ти подарих, и си помислила, че подаръкът за рождения ти ден не е бил специален или че сестрите ти са получили от мен повече, отколкото ти някога си получила. Е, скъпа, аз никога не съм правил разлика между трите ти сестри. Помагала съм на всички ви, когато сте имали нужда, и ще продължа да го правя до последния си дъх, защото обичам и трите ви повече от всичко на света. Но този медальон не е това, което си мислиш, че е.
“Баща ти похарчи значителна част от спестяванията си, за да събира касови бележки през годините, и малко повече, за да ти купи прекрасния медальон от бълхите и да организира тази малка изненада за теб. Знам, че не е от Гучи или Луи Вюитон, а Бог знае какви марки харесваш, но този беден татко направи всичко възможно, за да направи това специално за теб. Освен това не съм казал на сестрите ти за това, така че те моля да не ме убиваш. Те ще ме намразят, ако разберат за това.
Обърни се, ако си прочел това писмо и баща ти те чака, за да те прегърне.
С любов,
Твоят баща, Тимъти.”
Линдзи се почувства много засрамена от себе си. Тя плака и се разплака, като се надяваше, че е прегърнала Тимоти веднъж, когато той ѝ е дал подаръка. „Как можах да бъда толкова злобна? Толкова съжалявам, татко!“ Тя се проклинаше. Нищо обаче нямаше да се промени.
По-късно същата година тя продаде къщата и раздели спечеленото поравно със сестрите си. Никога обаче не продала колекцията на баща си, която била последният му подарък за нея. И сега тя носи медальона всеки ден в чест на Тимоти и на това колко много я е обичал. Понякога той ѝ напомня и за съжалението ѝ, че не е успяла да му благодари за грижовния подарък.
