Вероника и Джоузеф осиновяват и обожават момиченцето, което намират изоставено под мост в парка, но то никога не им проговаря и дума. Една вечер обаче то влязло в спалнята на двойката и извикало: “Благодаря ви, мамо и татко”, с което изненадало двойката.
Небето било в прекрасен розов цвят, а Вероника и Джоузеф се разхождали заедно из парка. След като загубили единственото си дете от рак, двойката намерила прекарването на време сред природата за терапевтично.
Когато наближиха моста на парка, Вероника нежно облегна глава на рамото на Джоузеф и попита: “Дали да опитаме за още едно дете, скъпи? Може би това ще промени нещата. Какво мислиш?”
Джоузеф въздъхна. “Можем, скъпа”, каза той. “Но сигурна ли си в това? Няма да бързам да го направя. Трябва да сме в правилното психическо пространство, преди да обмисляме това”.
“Прав си”, каза тя след кратка пауза, а в очите ѝ се появиха сълзи. “Все още ми липсва Сами… нашето малко момче… Как може Бог да е толкова жесток и да ми го отнеме?”
Този ден Вероника плачеше в рамото на Джоузеф, спомняйки си за покойния им син, когато забеляза чифт очи, които ги гледаха. Бързо забеляза силуета, който изчезна под моста, но не беше подготвена за това, което се случи след това…
“Една секунда, миличък”, Вероника избърса сълзите си и погледна под моста, за да открие малко момиче, което я гледаше с любопитни големи кафяви очи. Беше облечено в мръсна рокличка, а лицето, ръцете и босите ѝ крака бяха изцапани.
“Здравей, скъпа – нежно каза Вероника. “Какво правиш тук сама?”
Момичето продължи да я гледа, но не каза нищо. “Искаш ли да ти помогнем с нещо?” – попита Вероника. “Казвам се Вероника, а това е съпругът ми, Джоузеф. Как се казваш ти?”
Момичето не проговори нито дума.
Вероника погледна към Джоузеф и въздъхна. “Можеш ли да говориш с нея? Изглежда уплашена.”
Джоузеф кимна и се приближи до момичето. “Здравей, мила”, каза той. “Слушай, огладняхме и щяхме да хапнем сандвичи и горещ шоколад в онова кафене до парка. Искаш ли да се присъединиш към нас?”
“Да, мило – каза Вероника и протегна ръка, за да я хване момичето. “Искаш ли да дойдеш с нас? Няма нищо страшно, ако не искаш да говорим. Можем да хапнем нещо вкусно!”
Момичето погледна от Вероника към Джоузеф, след което направи крачка към Вероника.
“Да”, каза Вероника окуражително. “Можеш да ме държиш за ръка!”
Така момичето направи още няколко крачки към Вероника и накрая постави ръцете си в нейните. “Чудесно, мило – каза Вероника и се усмихна нежно. “Хайде да ти донесем храна!”
Вероника и Джоузеф заведоха момичето в кафенето и ѝ купиха сандвичи и шоколадов шейк. Докато тя спокойно си хапваше храната, всички около тях я гледаха странно заради неподдържания ѝ външен вид.
“Чудя се какво ли прави едно малко момиче тук в такова състояние, скъпи”, промърмори Вероника на Джоузеф. “Трябва да я приберем вкъщи, но ще трябва да съобщим в полицията”.
“Нека първо да я приберем у дома”, предложи Джоузеф. “Изглежда, че е била в беда, а и е гладна.”
Така Вероника и Джоузеф занесоха момиченцето у дома и му дадоха удобното легло на Сам, за да спи в него тази нощ. На следващата сутрин те се обадили на полицията и на CPS, но когато властите започнали да разпитват момичето, то се скрило зад Вероника.
“Изглежда, че ти има доверие”, каза социалният работник на Вероника. “Мислили ли сте да я вземете в приемно семейство? Не можем да направим нищо, ако тя не иска да говори, а можем да кажем, че тук се чувства в безопасност”.
“Все още не сме се замисляли”, каза Джоузеф. “Но – погледна той Вероника и каза: – не мисля, че сме готови за това”.
“НЕ!” Вероника го прекъсна, като прегърна момичето близо до себе си. “Ние можем да го направим. Ние също сме сертифицирани, защото… ами… в един момент обмисляхме осиновяване!”
“Чудесно тогава – каза работникът. “Можете да задържите момичето, докато търсим родителите му или някой друг, който знае коя е тя. Успех!”
Дори Вероника не можеше да си обясни защо чувства такава странна връзка с момичето и решава да го задържи вкъщи. Тя просто не можеше да остави момичето да си тръгне, когато то сграбчи роклята ѝ с малките си пръстчета и се скри зад нея, сякаш знаеше, че ще бъде защитено и прегърнато.
С течение на времето Вероника и Джоузеф обикнали момичето като свое и дори го осиновили, защото семейството му не можело да бъде намерено. Но имало един проблем. Момичето просто не говорело. Дори когато нещо не ѝ харесвало, тя не казвала нищо.
Това притеснявало двойката и те я завели на лекар, който обяснил, че момичето е било травмирано.
“Бих го описал като шок” – казал лекарят. “Дъщеря ви е преживяла ужасно изпитание и все още не е излязла напълно от него. Макар че медицинската наука може да направи чудеса, вярвам, че това, от което дъщеря ви се нуждае най-много на този етап, са любовта и грижите. Като нейни родители само вие можете да направите това.”
Същата вечер Вероника ридаеше, чудейки се през какво е преминало малкото им ангелче, и реши да направи всичко възможно, за да ѝ помогне да се излекува.
“Всичко ще бъде наред, скъпа – каза Джоузеф и я утеши. “Имам една идея. Не съм сигурен дали ще има съществена промяна, но можем да опитаме!”
Джоузеф и Вероника решават да подготвят стая на тема принцеса за малката си дъщеря Мили като изненада. Те премахнали всички стари вещи на Сам в знак на изцеление от смъртта му и преправили стените, леглото, гардероба, всичко!
“Изненада!” – възкликнаха съпрузите, когато показаха стаята на Мили.
Но Мили не показа никакво вълнение и това ги разочарова.
“Не ти ли хареса стаята, скъпа?” – попита Вероника. “Виждаш ли, всичко е за принцеси! Най-накрая имаш и собствено легло! То е изцяло твое! Татко и аз знаем колко много обичаш принцесите!”
Мили погледна към тях, а после към стаята, но не каза нищо.
Вероника и Джоузеф се върнаха в стаята си, обезсърчени.
“Мисля, че трябва да я заведем на психотерапевт”, каза Джоузеф. “Това би било най-добре.”
Точно тогава Мили влезе в спалнята им. Джоузеф и Вероника бяха шокирани, когато видяха, че тя е разплакана.
“Какво става, скъпа?” Вероника попита. “Добре ли си?”
“Благодаря… Небето”, каза тя и Вероника и Джоузеф бяха шокирани да чуят дъщеря си да говори.
“Благодаря ви, мамо и татко. Леглото… принцесата… обожавам го!” – продължи тя. “Можеш ли да ме наричаш Скай?”
Джоузеф и Вероника не можеха да не се разплачат, докато прегръщаха Мили. “Обичаме те, скъпа”, добави Джоузеф. “Предишното ти име беше Скай?”
Момичето поклати глава. “Срещнах мама и теб в парка, а небето беше розово. Аз съм Скай.”
Вероника се усмихна. “Разбира се! Небето си ти! Не Мили! Ти си Скай за нас!”
По-късно същия ден Мили/Скай сподели сърцераздирателната си история с Вероника и Джоузеф. Тя разкри, че с родната си майка са били бездомни в продължение на години и че след смъртта на майка си се скитала сама по улиците и спяла под един мост, на една алея и навсякъде, където можела да намери място.
Двойката се разплака, когато чу това, и я придърпа към себе си. “Небе” – каза Вероника. “Помня и розовото небе в онзи ден, скъпа. Мисля, че всичко това е трябвало да се случи.”
