Когато съпругът на Изабел внезапно забранява на децата им да играят с децата на съседите, тя е озадачена. Но след като разговор със съпругата на съседа разкрива истинската причина за драстичната му постъпка, Изабел пребледнява.
Здравейте на всички, аз съм Изабел. Аз съм 35-годишна домакиня, която жонглира с живота с трите си невероятни деца. И така, нещата стоят така. Наскоро имаше един инцидент, който напълно ме изплаши. Когато съпругът ми каза на децата ни, че вече не могат да играят с децата на съседите, не се замислих много. Но после, когато разбрах защо… да кажем, че побледнях като призрак…
Миналото лято нашето прекрасно петчленно семейство – аз, Том (съпругът), малките ни фойерверки Арчи (5 г.), Емили (7 г.) и Джими (9 г.) – се премести в непосредствена близост до семейство Джонсън. Те самите имат цял екип – три чуруликащи момчета и едно сладко момиченце на същата възраст като Емили. Това беше като съвпадение, създадено в рая на игрите!
Всеки ден децата ни бяха на двора, заплетени от ръце и крака, и се кикотеха като хиени. Беше чиста, хаотична радост и, честно казано, всеки път предизвикваше усмивка на лицето ми.
Старият ни квартал беше… ами, да кажем, че социалната сцена беше по-суха от едноседмична баклава. Тук обаче? Имаше чувството, че всички са навън, правят барбекюта, децата се гонят наоколо. Най-накрая усетихме чувството за общност, за което бяхме жадували.
И тогава, бам! Една сутрин, изневиделица, Том хвърля камък в тази идилична картина. Емили идва, пълна със слънце и дъги, и пита дали може да отиде да си играе с приятелката си Лили от съседната къща.
“Не” – строго промълви Том, едва вдигнал поглед от кафето си.
Усмивката на Емили направи носов удар. “Защо не, татко?” – попита тя с тих глас.
“Защото не искам да го правиш! И не искам да се занимавам с нищо нелепо днес. Върни се в стаята си и си играй с куклите си. И забрави да си играеш с тези деца, чуваш ли ме?” – избухна той, малко прекалено грубо.
Обезсърчена, Емили се запъти към стаята си.
Въпреки че първоначално го отминах, инстинктите ми на майка мечка се разпалиха, след като видях Том толкова ядосан. Изчаках, докато Емили се отдалечи от ушите ми, преди да го погледна така, че да пресече млякото.
“Добре, престани. Нещо се случва и аз няма да стоя тук, докато ти затваряш децата ни без обяснение. Защо не могат да играят с приятелите си?” Обърнах се към Том.
Челюстта му се сви. “Защото ми омръзна да ни чупят вещите. Някой изпука баскетболната топка и счупи фризбито. Тези деца трябва да спрат да играят заедно и да останат вътре за няколко дни”.
Взирах се в него, недоверчиво. Никога досега не бяхме имали проблем с малко износване. Освен това такива неща се случват. Децата понякога стават малко груби, това е част от територията.
“Това за спора с Майк онзи ден ли е?” Натиснах го. “Между другото, все още не си ми казал какво се е случило”.
Лицето на Том потъмня като гръмотевичен облак. “Не искам да говоря за това.”
Е, това не беше много полезно. Любопитството ме гризеше до края на деня. Накрая реших да потърся информация от първоизточника – Джени, съпругата на Майк.
“Здравей, Джени – поздравих я, докато се бореше с най-малкия си син в столчето за кола пред магазина за хранителни стоки. “Имаш ли нещо против да поговорим за секунда?”
“Разбира се, скъпа, какво става?” – попита тя, като леко смръщи вежди.
Разказах ѝ за внезапната забрана за игра и за подозренията си относно мистериозния спор на Том с Майк.
“О, боже” – въздъхна Джени и се усмихна. “Майк е на същата вълна. Никакви срещи за игра и с твоите деца. Той е намръщен, откакто се скараха… – тя направи пауза, търсейки подходящата дума.
Въздъхнах, чувствайки се едновременно разочарована и любопитна. “Знаеш ли за какво беше този спор?”
“Очевидно беше за грижата за тревата.”, разкри Джени.
Челюстта ми падна и не можах да се сдържа. Избухнах в смях: “Грижа за тревата? Сериозно?”
Джени кимна, като едва потискаше смеха си. “О, да! Всичко започна с последното оплакване на Том от тревата ни онзи ден. Той каза: “Може би ще искате да си окосите тревата. Започва да изглежда така, сякаш принадлежи на “Джуманджи”.
“О, Боже мой! Сигурно се шегуваш! Това е всичко?!” Засмях се.
Джени поклати глава, смеейки се. “Не. Майк е супер чувствителен към работата си в двора. Той отвърна на удара: “Поне моята морава не прилича на конвенция за плевели!”. И след това започна. Бяха излезли на улицата и се караха като две деца, които се бият за играчка.”
И двамата седяхме безмълвни за момент, представяйки си сцената. Абсурдността на всичко това ни порази и скоро се превихме от смях. Нашите съпрузи, възрастни мъже, позволяваха на един дребен спор за тревни площи да развали забавлението на децата ни.
Трябваше да направим нещо и то трябваше да е добро. Нещо, което щеше да подчертае нелепостта на ситуацията, но по начин, който нямаше да предизвика още по-голяма драма.
“Имам идея – казах аз, а в очите ми се появи палав блясък.
Очите на Джени светнаха с подобна искра. “Удари ме” – каза тя, избърсвайки сълза от окото си от целия смях.
На следващия ден приведохме плана си в действие. Обединихме ресурсите си, като отидохме в местния магазин за долари и в магазина за парти артикули.
До следобеда задните ни дворове бяха преобразени. Напълнихме един надуваем басейн с планина от цветни пластмасови топки, създавайки гигантска, приканваща водна яма за топки.
Стръкчета и знамена украсиха оградите, като всяко от тях беше закачлива закачка към детското поведение на съпрузите ни. Един от банерите с главни букви гласеше: “ЗА НАШИТЕ ДЕТИНСКИ БАЩИ!” На друг, изписан с блестящо лепило, пишеше: “ПОРАСНИ, НО ПЪРВО СЕ ЗАБАВЛЯВАЙ!”
Беше нелепо, свръхмодерно и точно това, от което имахме нужда.
Същата вечер събрахме децата с широки усмивки и още по-широки намеци. “Добре, всички – обявих аз, а гласът ми преливаше от забавление. “Има планирано специално парти само за големите момчета!”
Децата си размениха объркани погледи, но вълнението им беше заразително. Изведохме ги навън, а челюстите им паднаха при гледката.
“Това парти не е за вас”, заяви Джени с усмивка. “То е за вашите бащи!”
Децата избухнаха в раздиращи ухото възгласи, които можеха да събудят и мъртвите.
Том и Майк, привлечени навън от суматохата, спряха на място. Първоначалното им недоумение бързо се превърна в нещо съвсем различно, докато разглеждаха сцената – гигантската водна яма с топки, игривите знаци, пълната абсурдност на всичко това.
За момент те просто замръзнаха в шок.
После бавно на лицето на Том се появи усмивка. Отначало тя беше малка, после се разшири, докато той не се засмя напълно. Майк, виждайки реакцията на Том, я отрази. Децата, усетили промяната в атмосферата, избухнаха в кикот.
Том ме погледна, а на лицето му беше изписано забавление и, кълна се, нотка на срам. “Наистина?” – засмя се той.
“Да!” – отвърнах аз, като скръстих ръце, макар че не можех да не се усмихна. “Вие двамата се държите като деца заради нещо толкова глупаво. Време е да се помирим.”
Майк поклати глава, смеейки се, докато протягаше ръка към Том. “Добре, примирие? Мисля, че и двамата надминахме себе си в отдела за глупости”.
Том се засмя и хвана ръката на Майк. “Абсолютно. Пренесохме караниците на детската площадка на съвсем ново ниво.”
Двамата си стиснаха ръцете, а предишната им враждебност се разтопи като сладолед в горещ ден.
Децата, които сега разбираха истинската цел на партито, се зарадваха и призоваха бащите си да се присъединят към тях в ямата с топките. Том и Майк, които сами се смееха като малки деца, се качиха вътре и започнаха закачлива игра с хвърляне на топки един към друг.
С напредването на вечерта задният ни двор се изпълни със смях и радост. Глупавият спор, който за кратко бе помрачил перфектното ни съседство, изчезна и бе заменен от ново чувство за приятелство.
Децата се върнаха към безгрижната си игра, а ние, възрастните, си припомнихме колко е важно да се справяме с конфликтите с чувство за хумор и разбиране.
По-късно същата вечер, след като децата бяха прибрани и последните пластмасови топки бяха събрани, Том овчедушно се приближи до мен.
“Здравей – промълви той, почесвайки се по тила. “За това с тревата…”
Повдигнах вежда, а на устните ми се появи закачлива усмивка. “Ами?”
“Да, това беше глупаво”, призна той. “Спорът, забраната за игра… цялото това нещо. Просто позволих на гордостта си да ми попречи.”
Протегнах ръка и стиснах ръката му. “Това се случва и на най-добрите от нас”, казах нежно. “Но хей, сега поне имаме доста добра история за разказване, нали?”
Том се ухили. “Най-добрата. Особено частта с ямата за топки.”
И двамата се засмяхме, а споменът за този ден беше още пресен в съзнанието ни.
Що се отнася до Том и Майк, те никога повече не позволиха на подобни тривиални въпроси да застанат между тях, като винаги си спомняха за деня, в който са играли в ямата с топките като деца.
Те дори започнаха приятелско състезание – кой ще поддържа моравата си най-подредена? Но хей, това поне беше състезание, породено от смях, а не от дребни спорове!
