Бездетен шофьор на автобус се притичва на помощ на бременна жена, която започва да ражда в автобуса. Той сменя маршрута, за да я закара до болницата, без да подозира как тя ще промени живота му две години по-късно.
Бил обичал децата и всеки ден по време на смяната си винаги носел малка кутия с бонбони. Той бил шофьор на автобус и обичал да почерпи с лакомства децата, които се возели в автобуса му.
Да бъде сред палави и чуруликащи малчугани успокоявало Бил. То облекчаваше скръбта му и му помагаше да забрави, че е бездетен. Съпругата му, Джулия, не можела да зачене поради някои здравословни проблеми.
Светът на Бил е бил много малък. В него живееха само той, съпругата му и кучето им Коко. Той се превърна в солидната подкрепа, от която Джулия се нуждаеше, за да преодолее скръбта си. “Бог бди над нас и един ден със сигурност ще отговори на молитвите ни”, често ѝ казваше той.
Един ден Бил бил зает да шофира, когато чул хаос в автобуса. Изведнъж един мъж дотича до него и каза: “Шофьор, в автобуса има бременна жена. Мисля, че тя ражда… Моля, направете нещо!”
Бил се разтревожил и осъзнал, че няма време за губене. Обърнал се и видял, че на борда има само пет или шест пътници. Той натиснал газта и потеглил колкото може по-бързо.
Най-близката болница беше на пет спирки разстояние, а времето изтичаше. Преди това Бил беше работил като таксиметров шофьор, така че знаеше повечето преки пътища. Освен това при пряк маршрут стигането до болницата щеше да отнеме половин час, а жената изпитваше ужасни болки.
“Задръжте, госпожо! Ще стигнем навреме! Моля, изчакайте!” – извика той отпред.
Бил си помислил, че пътниците му ще разберат, че става дума за спешен случай, затова сменил маршрута и ускорил, като пристигнал в болницата за десет минути.
“Господи… много ви благодаря!” – въздъхнал той, докато дамата била отведена вътре. Тя се задъхваше и издуваше от болка, докато лежеше на носилката.
Бил се канел да се качи в автобуса и да си тръгне, когато една медицинска сестра му извикала: “Извинете ме, сър! Тя каза, че е оставила чантата си в автобуса! ”
Бил бързо взел чантата на дамата и я дал на медицинската сестра, преди да потегли с останалите пътници.
През целия ден Бил се тревожи за жената. Радваше се, че ѝ е помогнал да стигне навреме до болницата, но искаше да се увери, че тя и бебето ѝ са добре. Реши да я посети седмица по-късно.
“Ще посети[ ли тази жена днес?”. Джулия попита Бил, докато той излизаше от вкъщи за работа. Той ѝ беше разказал всичко за срещата, която се е случила преди седмица. “Моля те, не отивай с празни ръце. Купи нещо хубаво за новороденото!”
Бил целуна жена си и си тръгна. В края на смяната си той отишъл в болницата, за да посети жената. Научил, че името ѝ е София, но тя вече не била в болницата.
“Тя си е тръгнала вчера с бебето си”, информирала медицинската сестра Бил. Той беше доста разочарован. Беше купил суичър и топло одеялце за новороденото.
“Имате ли адреса ѝ?” – попита той.
“Да, една минута…”
Бил си записа адреса на София и отиде да я посрещне. Докато наближаваше, той разбра, че адресът е на приют за бездомни. “Тя живее тук?” – зачуди се той.
Втурнал се вътре, за да се срещне със София и бебето ѝ, но излязъл обезсърчен. Оказало се, че тя се е изнесла тази сутрин и никой не знае къде е отишла.
Бил се връща у дома разочарован. “Трябваше да я посетя по-рано. Това е моя грешка”, мърмори той.
“Скъпи, всичко е наред. Може би някой е дошъл за нея. Да се надяваме, че тя и бебето ѝ вече са добре”, успокои Бил Джулия.
В крайна сметка двойката забрави за София и бебето ѝ. Всичко се върнало към нормалния си ритъм до един ден, две години по-късно, когато Бил забелязал нещо необичайно, докато се качвал в автобуса. Видял една жена, която се суетила с медальон във формата на сърце, и бил привлечен от снимката на София в него.
“Познаваш ли тази жена? Името ѝ София ли е?” – попита той дамата.
“Да, но откъде познавате София?” – попитала жената, когато Бил взел медальона и се вгледал внимателно в снимката.
“Никога няма да мога да забравя това лице… Все още си спомням как крещеше от болка онзи ден… Как е тя? Надявам се, че тя и бебето ѝ са добре.”
Бил видя как жената пребледня и в очите ѝ бавно се появиха сълзи. Той не беше подготвен за сърцераздирателното разкритие за София и бебето ѝ.
“Аз съм Кати. Работя в приют за деца сираци”, казва жената. “Този медальон принадлежи на дъщерята на София, Кристал. Утре тя има рожден ден. Това е единственият й спомен за покойната й майка.”
“Покойната майка?” Бил се разтревожи.
“Да, София почина миналата година от неизлечимо заболяване. Беше загубила съпруга си и малката им къща при наводнение. Била е бременна и няколко месеца след това е живяла в приюта за бездомни. Преди да умре, тя даде бебето си за осиновяване. Оттогава Кристал е в приюта и все още не сме намерили добро семейство за нея”.
Бил не можеше да повярва на ушите си. По-късно същата вечер двамата с Джулия посетиха приюта и намериха малката Кристал с нейната бавачка.
“Тя е очарователна!” – възкликна Джулия, а в очите ѝ блестяха сълзи от радост. Сякаш тъмнината в живота им най-сетне бе озарена от щастие. Те донесоха на Кристал няколко играчки и нови дрехи. Това бяха първите подаръци за рождения ѝ ден, които тя получаваше от раждането си.
Шест месеца по-късно Бил и Джулия осиновиха Кристъл и оттогава двойката винаги имаше нови здравословни поводи да се смее и да се чувства благословена. Те вече не съжаляваха, че са бездетни, и започнаха да празнуват живота си с осиновената си дъщеря.
“Казвам ви… Бог бди над децата си и винаги отговаря на молитвите ни неочаквано!” – каза Бил, докато люлееше в прегръдките си своето малко снопче радост.
