Съпругът ми мразеше да стане доведения баща на детето ми. За съжаление омразата му стигна дотам, че ни изостави. Но един ден пътищата ни отново се пресякоха – само за да го накарат да осъзнае колко е грешал.
Бях лудо влюбена в Стивън още от гимназията и исках да се омъжа за него и да създам семейство с него. Съдбата обаче не можеше да ни контролира и беше планирала да ни раздели.
Малко след като се дипломирах, баща ми получи повишение и трябваше да напуснем града. Преместихме се в друг град. Мястото ми хареса; беше красиво. Но нямаше ден, в който да не ми липсва Стивън.
Така минаха пет години. Заминах да уча висше образование в чужбина и постъпих на работа в една медийна организация. Няколко пъти се опитах да се свържа със Стивън, но нито един от телефонните номера не работеше.
Въпреки това съдбата реши да бъде благосклонна към нас след всички тези години и ние се срещнахме отново… на работна конференция. Не можах да се овладея, когато го видях. Затичах се към него и го прегърнах. Някои хора ни гледаха, но на нас не ни пукаше. Стивън беше също толкова щастлив да ме види.
След конференцията със Стивън отидохме в едно кафене. Седяхме там цяла вечер, говорейки за живота си и за това колко много сме си липсвали през последните пет години. Аз също признах любовта си на Стивън, а той също ми призна чувствата си. Бях на седмото небе от щастие.
Но тогава Стивън каза нещо, което ме изнерви. Той ме помоли да се омъжа за него и каза, че иска да го направи по-скоро. “Не искам да чакам повече, Стейси. Искам да бъда с теб завинаги” – каза той.
Погледнах го нервно. “Стивън, аз също искам да се омъжа за теб. Но трябва да ти кажа нещо. Трябва да знаеш за него, преди да решим да се оженим”, казах аз.
Изражението на Стивън се промени. “Какво става, Стейси? Всичко ли е наред?” – попита той разтревожен.
“Имам син, Стивън. Четиригодишно момче. Името му е Боб” – най-накрая събрах смелост и му казах. Въпреки това бях уплашена. Знаех, че Стивън няма да го приеме положително и ще ме напусне. Но за моя изненада той каза, че няма нищо против това.
“Това не е проблем, Стейси. Ще го обичам като свой собствен син”, каза той, държейки ме за ръцете.
Очите ми се напълниха със сълзи. “Обичам те, Стивън – казах, – не бих могла да намеря по-добър партньор в живота от теб” и го прегърнах силно.
Три месеца по-късно се оженихме. През първите няколко месеца Стивън обичаше Боб като свой собствен син. Но за съжаление с времето нещата започнаха да се променят. С всеки изминал ден той ставаше все по-раздразнителен и един ден каза нещо, което ме шокира.
“Съжалявам, Стейси, но не мога да приема Боб като мой син”, каза той, когато се прибра от работа в онзи ден.
Бях изненадана. “Скъпи, какво става? Някой каза ли ти нещо?” попитах го разтревожена.
“Да, всичко е наред, но искам да закараш Боб в едно сиропиталище. Така или иначе, той е още малък и няма да си спомня за нас, когато порасне”, каза ми той.
Ще бъда честна с вас. Това беше първият път в живота ми, когато се възмутих, че се омъжих за Стивън. Как можеше да бъде толкова жесток към едно дете? Как можеше изобщо да каже това? Помислих си.
Бях объркана. Въпреки това се опитах да успокоя ситуацията. Попитах Стивън многократно дали някой е казал нещо, което го е подтикнало да направи такова изявление. Дори се опитах да му обясня, че е взел решение прибързано. Мислех, че той ще разбере, но грешах.
“Скъпи, защо говориш така?” Попитах го. “Мислех, че го обичаш като собствен син. Знаеш ли изобщо, че Боб е твой…”
Преди да успея да довърша изречението си, Стивън ме прекъсна. “Да, опитах се да го обичам” – отвърна той. “Но вече не мога да понасям това. Мислех, че няма да ми повлияе това, че е чужд син, защото те обичах, но честно казано, не искам да го виждам”.
За съжаление Боб стоеше точно зад вратата на спалнята ни и чуваше всичко, което си казвахме. Да, той беше само малко дете, но усещаше, че нещо не е съвсем наред. Започна да плаче силно и това още повече вбеси Стивън.
“Виждаш ли, пак е тук! Уф, писна ми от него! Ти можеш да живееш с този кретен, ако искаш, но аз не мога!” Стивън изкрещя и излезе от стаята. За съжаление, кавгата ни не приключи дотук.
Стивън събра всичките си вещи и ни напусна. Опитах се да го спра, като му казах колко много го обичам и колко щастливи бихме могли да бъдем заедно, но единственото, което той каза преди да си тръгне, беше, че скоро ще ми изпрати документите за развод.
Бях съсипана. Не можех да повярвам, че животът ми се промени изцяло за една нощ. Втурнах се към Боб и го прегърнах силно, докато плачех. Той продължаваше да ме пита защо баща му си е тръгнал, но аз не можех да му отговоря. Не можех да произнеса и дума.
Измина почти година и двамата с Боб се бяхме научили да живеем без Стивън. Аз се занимавах с работата си, а Боб беше започнал училище. Понякога Боб ме питаше за Стивън, но аз просто му казвах, че баща му има важна работа, затова се е преместил в нов град.
Но лъжите имат свойството да изтичат навън и един ден Боб разбра, че лъжа.
Бяхме в един магазин за хранителни стоки и пазарувахме. Ловях консумативи за печене, когато забелязах, че Боб прегръща един мъж отзад и вика: “Татко, татко, най-накрая си тук! Липсваше ми! Мама ми каза, че си се преместил в нов град”.
Като се вгледах по-внимателно, не можах да повярвам на очите си. Мъжът – той всъщност беше Стивън. Прииска ми се да изтичам до него и да го прегърна, но тогава го чух да крещи: “Махай се, парче гадно. Ти не си мой син!” – изкрещя той на Боб.
Гневът ми не познаваше граници. Приближих се до Стивън и го зашлевих. “Не смей да му говориш по този начин! ТОЙ Е ТВОЯТ СИН!!!” – възкликнах гневно.
Стивън направи крачка напред и каза: “Този кретен не е мой син! Той е мръсна кръв на някой друг.”
Знаех, че това е моментът, в който Стивън заслужава да разбере колко е сгрешил. Извадих телефона си и показах ДНК доклада.
“Виждаш ли това?! Ти си идиот! Написано е ясно. Той е твоят син!” Изкрещях му.
“Но как е възможно това? Защо не ми казахте преди?” – попита той, объркан.
“Защото никога не съм изпитвала нужда да го направя, Стивън. Помниш ли онази вечер в кафенето, когато ти разказах за Боб. Ти каза, че това няма значение за теб. Каза, че ще го обичаш като свой син. Дори когато си тръгваше, се опитах да ти обясня, но ти беше толкова погълнат от гнева си, че не искаше да слушаш.”
Въпреки това той не ми повярва. “Как е възможно това? Как е възможно той да е мой син? Никога не сме … О, чакай… това ли е?” – направи пауза.
“Да, Стивън – казах аз, – надявам се, че сега си спомняш нощта, в която се запознахме, преди да напусна града и да се преместя в друг град. След това забременях с Боб. Всички ме молеха да прекъсна бременността, но аз реших да го задържа в знак на нашата любов”.
Очите на Стивън се напълниха със сълзи. “Съжалявам, Стейси”, извини се той бързо. “Ако знаех, че той е нашият син, нямаше да те оставя. Но не е късно. Все още можем да създадем семейство. Ще оправя нещата, обещавам.”
“Съжалявам, Стивън – казах аз, – това е невъзможно. Ние сме щастливи и без теб.” С това хванах ръката на Боб и си тръгнах.
Докато си тръгвахме, чух хлипане. Може би Стивън плачеше. Но на мен не ми пукаше. Не исках да имам никаква връзка с човек, който не може да цени взаимоотношенията.
