Двама млади мъже идват на помощ на млада майка и й помагат да успокои плачещото си бебе. След като се разделят този ден, те не очакват да я видят отново, но тя ги посещава изненадващо на следващия ден, този път в полицейска кола.
Беше ужасна сутрин за Лиз. След като напусна кабинета на педиатъра, едногодишното й дете не спря да плаче и нищо, което Лиз направи, за да го успокои, не проработи. Обикновено тя можеше да успокои Джо за няколко минути, но той все още плачеше след почти половин час.
— Скъпи, моля те, успокой се! — въздъхна Лиз безпомощно. — Мама скоро ще те заведе у дома, става ли? Бъди добро момче, Джо!
Но Джо беше решил, че няма да бъде добро момче и продължаваше да безпокои майка си. Лиз не знаеше какво да прави в този момент. Докато го люлееше и се разхождаше по тротоара пред сградата на лекаря, хората я гледаха ужасно.
— Сигурно си мислят, че съм ужасна майка! — тъжно си помисли тя.
Лиз беше млада майка, която току-що се беше преместила в нов квартал в Ню Мексико. Тя вече изпитваше затруднения да се приспособи към новата си среда и Джо не улесняваше нещата за нея.
Съпругът й беше бизнесмен и често пътуваше по работа, така че тя трябваше да се грижи за Джо сама. Лиз можеше, разбира се, да наеме бавачка, но тя искаше бебето й да расте около семейството си и под вниманието на майка му.
— Джо, виж колко е високо това дърво! Виж тези птички! — каза Лиз, опитвайки се да отвлече вниманието на плачещото си бебе, но всичко беше напразно.
Изведнъж тя чу глас зад себе си.
— Ако нямате нищо против, госпожо, мога да ви помогна. — каза той.
Лиз се обърна и видя двама мъже, облечени в мазни дрехи. Бяха някъде в края на 20-те.
— Съжалявам. Помощ за какво? — попита тя объркана.
— Вашето бебе. Мога да се опитам да го успокоя. — предложи един от тях. — Аз съм Даниел, а това е моят приятел Кевин. Работим в автосервиз наблизо. Бяхме на път за работа и случайно ви забелязахме. Може ли?
— О! — поколеба се Лиз. — Не знам. Джо е доста нервен днес. Мисля, че той просто ще ви безпокои повече. Сигурен ли сте?
— Разбира се, госпожо. Здравей, Джо! — каза Даниел с усмивка. — Казвам се Даниел и това е моят приятел. Искаш ли да се присъединиш към нас в игра? Ще се скрием и ти ще ни намериш, става ли?
Даниел скри лицето си с длани и извика:
— Джо! Джо! Намери ме!
Джо все още плачеше, но когато Даниел започна да си играе с него, погледът му беше привлечен от мъжа.
— Три! Две! Едно! И ти ме намери! — Даниел разкри лицето си и го скри отново.
— О, не! Пак трябва да се крия! Джо! Потърси ме! — Той отново разкри лицето си.
— И ме намери! — възкликна той, ухилен.
Даниел направи това три до четири пъти, докато Джо внезапно спря да плаче и се втренчи безизразно в него.
Даниел се престори на тъжен и се престори, че плаче.
— Искам усмивка! Джо не ми се усмихва, Кевин!
В този момент Джо започна да се кикоти и пляскаше с ръце от наслада. Той не можеше да спре да се смее, докато Даниел се преструваше, че плаче.
Лиз нямаше как да не се усмихне как мъжете успяха да успокоят бебето й и тя им беше много благодарна.
— О, Боже! Той плака толкова много! Благодаря ви, че ми помогнахте. Между другото, аз съм Лиз.
— Няма проблем, Лиз. — усмихна се Даниел. — Имаш ли нещо против да подържа Джо за момент?
— О, съвсем не. Ето…
Докато Даниел си играеше с Джо, Лиз можеше да види колко добър е той с децата, което я накара да се чуди дали той също е баща.
— Имаш ли свои деца, Даниел? — внезапно попита тя.
Той се засмя.
— Не, но имам 8 по-малки братя и сестри и се грижа за тях сам, откакто родителите ни починаха. В някои отношения може да се каже, че те са мои собствени деца. Най-малкият ми брат е само на 15 месеца и той е точно като Джо. Само дето Джо е добро момче и няма да безпокои майка си отново. Нали, Джо? — каза той и бебето му се усмихна широко.
— Сигурно ти е трудно обаче. Имам само едно дете и все още се опитвам да разбера нещата. — призна срамежливо Лиз. — Как се справяш с всичко?
— Но децата не са ли очарователни? Искам да кажа, че с пандемията и сега с инфлацията и скоковете на цените, беше малко трудно финансово и вярвам, че повечето хора в щата изпитват трудности в наши дни. Честно казано, — той продължи — памперсите и бебешката храна вече са недостъпни за хора като мен, но не можеш да избягаш от отговорностите си, нали? Въпреки че е още по-трудно, когато сте единственият работещ.
Лиз кимна тъжно, докато взимаше Джо.
— Трябва да отивам на работа сега. Беше ми приятно да се запознаем с теб, Джо. — каза Даниел. — Чао-чао!
Докато двамата мъже махнаха за сбогом на Джо и се отдалечиха, Лиз беше много притеснена. Тя наистина искаше да помогне на Даниел и неговите братя и сестри.
На следващия ден Даниел и Кевин бяха заети с работа в автосервиза. Те бяха натоварени с работа този ден и просто искаха да приключат с нея възможно най-скоро. Докато го правеха, изведнъж забелязаха полицейска кола да спира точно пред сервиза.
— Полицейска кола? Какво става? — Даниел се приближи до колата, но не беше подготвен за това, което видя след това. Лиз слезе от колата и се приближи до него. Тя беше в полицейска униформа и носеше черни очила.
— Как си, Даниел? — тя попита.
— Лиз? Господи, ти си полицай?
Тя се усмихна.
— И този полицай работи с полицията в Ню Мексико. Имам малка изненада за теб в замяна на това, което направи за мен вчера…
Лиз отвори багажника на колата си, който беше пълен с памперси, бебешка храна и огромна торба с хранителни стоки.
— Джо е при баба си, така че сега трябва да правя това, което обичам най-много – да защитавам и служа на хората, което определено включва доставката на бебешка храна и памперси за един любезен гражданин, който не се колебае да помогне на другите в нужда.
— О, Боже, Лиз! — Джо беше в сълзи. — Нямаше нужда.
— Имаше, Джо. Повярвай ми. — отвърна тя, усмихвайки се. — Надявам се, че те ще помогнат на семейството ти.
