Итън, 11-годишно момче, се прибира сам от училище, когато забелязва странен мъж да го следва в микробус. Когато тъмните намерения на мъжа се разкриват, Итън се озовава в опасна ситуация. Итън трябва да мисли бързо и да избяга от лапите на мъжа, но как ще направи това, когато мъжът непрекъснато го наблюдава?
— Мама ще бъде толкова горда, че го направих. — помисли си Итън, докато минаваше покрай аплодиращата тълпа към сцената.
Цялата зала вече му аплодираше, а сърцето му биеше от вълнение.
Това беше първият път, когато получаваше награда пред толкова много хора, така че Итън беше развълнуван и нервен.
— Поздравления, Итън! Ти беше невероятен! — похвали го неговият учител по природни науки, като му връчи трофея.
По лицето на Итън пробяга широка усмивка. Беше си осигурил първо място на училищната олимпиада по природни науки.
Той беше само на 11 и за човек на неговата възраст това постижение беше огромно.
Момчето грееше и нямаше търпение да покаже на майка си, че е спечелил първото място. Усмивката му обаче избледня, когато не можа да забележи никъде Мария…
— Заповядай, дете! — усмихна се г-жа Джонсън, сочейки трофея.
— Благодаря ви, госпожо Джонсън! — успя да се усмихне Итън, докато я приемаше.
Цялата зала отново избухна в аплодисменти, но Итън не се тревожеше за тях. Очите му огледаха тълпата за майка му.
— Къде си, мамо? Ти беше обещала, че ще дойдеш!
Стискайки трофея в ръцете си, Итън в крайна сметка слезе от сцената, мислейки, че е закъсняла. Той видя как другите победители се връщат при родителите си, но той седеше сам и чакаше Мария да се появи. За ужас на Итън събитието приключи и тя така и не дойде.
Родители и деца започнаха да се разотиват; другите деца – обгърнати в прегръдки и аплодисменти за съответните им постижения – го поздравиха и си тръгнаха, както и персоналът също си тръгваше.
Погледът на Итън беше прикован във вратата. Той се надяваше майка му просто да нахлуе в залата всеки момент и да му каже, че много съжалява, че не е успяла, но това така и не се случи. Той осъзна, че тя вероятно няма да се появи.
Раменете на Итън се отпуснаха, когато той грабна раницата си и извади телефона си. Когато се канеше да й се обади, забеляза съобщение от нея. Той щракна върху него, но очите му се напълниха със сълзи.
„Много съжалявам, скъпи! Хванах се с работа и няма да мога да дойда! Но толкова се гордея с теб, Итън. Обичам те! Ще празнуваме у дома. Пази се, когато пресичаш улицата. Без разговори с непознати…” Тя продължи да обяснява инструкциите, които винаги му даваше, в случай че трябваше да се прибере сам.
Итън наистина й беше ядосан. Как можа да пропусне това?
— Бях ти казал, мамо! Бях ти казал отново и отново, че искам да си тук!
Итън беше толкова развълнуван, докато й разказваше за церемонията онази сутрин. И тя беше обещала, че ще бъде там. Итън я беше помолил да дойде преди време, но тя каза, че не може да му обещае това. Все пак се бе утешил с мисълта, че поне този път ще бъде там.
Но сега Итън знаеше, че това е просто поредната лъжа, която му бе казала, и той я мразеше за това. Тя винаги правеше това. Работата й винаги е била толкова важна за нея и Итън винаги е трябвало да моли за нейното време.
Итън забеляза, че съобщението й е от преди един час. Беше толкова изгубен в случая, че не беше проверил телефона си, и сега се чувстваше като глупак, чакащ тя да се появи. Аудиторията беше почти празна.
— Иска ми се татко да беше тук. — промърмори той, докато си спомняше как другите победители бяха получили прегръдки и похвали от родителите си. Итън ядосано пъхна трофея в чантата си и напъха телефона в джоба си.
След като бащата на Итън почина преди година, Мария стана работохолик. Итън почти не я виждаше да спи или да си почива. Беше се хвърлила в работа, за да се справи със загубата на съпруга си.
Докато тя каза на Итън, че обича да работи през цялото време, Итън знаеше, че това е поредната лъжа. Преди винаги е отделяла време за него.
И донякъде Итън не я обвиняваше, че винаги е заета с работа. Той разбираше какво преживява тя. Но и на него му беше трудно.
Баща му беше най-добрият му приятел и партньор. Така че той също много страдаше – особено за неделните им барбекюта в задния двор и бейзболните мачове в петък вечер.
Итън просто искаше малко внимание. Щеше да е много щастлив, ако Мария беше до него. Поне днес.
Унил и потънал в мислите си, той метна раницата на рамо, готов да напусне залата. Знаеше, че щом се прибере вкъщи, тя ще му се извини за това колко ужасно се чувства, че не е до него.
Но Итън вече нямаше нужда от нейните извинения. Той никога не би я поканил на нито едно от училищните си събития.
— Итън, почакай! — глас отзад разсея Итън, който се канеше да си тръгне.
Итън се обърна, за да види Джаксън. Джаксън беше една година по-възрастен от него и живееха в същия квартал. Той винаги е бил мил с Итън.
— Просто исках да те поздравя. — каза Джаксън и се приближи до него. — Това изисква празнуване, приятел! Поздравления!
— Благодаря, Джаксън — отвърна Итън и се усмихна насила. — Иска ми се мама да беше успяла. Тя каза, че отново е заета.
— Развесели се, пич. Моите родители също често са обвързани с работа. Но те ни мислят доброто. — каза Джаксън, свивайки рамене.
Итън въздъхна.
— Да, знам — каза той. — Просто… иска ми се тя да е тук, разбираш ли? Татко никога не би пропуснал нещо подобно.
— Разбирам. — каза Джаксън, потупвайки го по рамото успокояващо. — Но се обзалагам, че и на нея не й е по-лесно. Ще се видим, нали?
— Да. — отвърна унило Итън. Все пак му се искаше Мария да беше присъствала на събитието. Не беше като да печели трофей всеки ден.
С натежало сърце Итън излезе от портата на училището, сведе глава. Можеше да чуе другите родители и деца да си говорят и видя някои родители, които все още чакаха децата си, когато вдигна очи за момент.
Итън беше толкова ревнив. От всички деца, защо трябваше точно на него да липсва любовта на родителите му? Това не беше честно.
Итън се тътреше по безлюдните улици, като от време на време риташе малките камъни по пътя с маратонките си.
Знаеше, че ако Мария е заета, вероятно ще се прибере късно и той ще трябва да си помогне с нещо от хладилника за обяд. Реши, че просто ще си поръча пица и ще гледа телевизия. Заслужаваше да се позабавлява.
Мислите на Итън за Мария и за това как тя го е игнорирала бяха прекъснати, когато далечното бръмчене на двигател го разсея.
Погледна през рамо и видя стар ван да го следва. Той продължи да върви, без да обръща внимание на автомобила.
Но скоро микробусът намали до него и Итън сбърчи вежди. Той отстъпи назад, когато един мъж спусна прозореца.
Мъжът беше гърбав, кожата му беше осеяна с петна. Изглеждаше страшен и беше непознат, така че Итън поддържаше дистанция, докато мъжът се навеждаше напред, за да говори с него.
— Итън, нали? — измърмори мъжът. — Аз съм Бил. Хлапе, трябва да дойдеш с мен. Влизай бързо! — Отвори му пътническата врата. — Нещо ужасно се случи с майка ти и трябва да те заведа при нея!
— Какво? Какво се случи с нея? — Итън заекна. — Къде е тя?
— Няма време за обяснение, хлапе! — Гласът на Бил трепереше от тревога. — Качвай се в колата и ще те заведа при нея. Побързай! Тя има нужда от теб!
Гласът на мъжа беше дрезгав, начинът му на говорене беше груб. Итън забеляза, че всичко около него крещеше за опасност — дрехите му бяха парцаливи, косата му разрошена.
— Няма да мръдна, докато не ми кажеш къде е! — каза Итън ядосано с разтуптяно сърце. — Къде е мама? Какво се е случило с нея?
— Аз, ъъ — поколеба се Бил. — Тя… това беше инцидент. Трябваше да я закарам по спешност в болницата и тя ме помоли да те заведа при нея! Скачай, хлапе! Тя може да е в операция сега! Не мога да продължавам да отговарям на въпросите ти!
Итън си спомни как Мария едва се грижи за себе си и работи през цялото време. Той й беше толкова ядосан, че не се появи на училищното събитие, и сега се чувстваше ужасно. Той изтича до страната на пътника и се канеше да влезе в микробуса, но не го направи.
Той спря и си припомни съобщението на Мария. Беше го помолила да внимава с непознати на път за вкъщи, както винаги е правила. И Итън се канеше да се довери на непознат и да влезе в микробуса му. Все още не знаеше дали Бил му казва истината.
Итън преглътна тежко, осъзнавайки, че този човек може да е опасен. Но не можеше да позволи на Бил да заподозре, че се съмнява в него.
— Не ми каза в коя болница си я завел, Бил. — каза Итън и се отдръпна от вратата. — Мога ли да говоря с някого в болницата? Тревожа се за нея!
— Хлапе, задаваш твърде много въпроси! — каза Бил и Итън забеляза, че мъжът започва да се разочарова. — Виж, трябва да те оставя в болницата и след това тръгвам! Имам работа! Довери ми се и влизай в микробуса!
— Къде я заведе? — попита отново Итън, като скришом извади телефона от джоба си. — Ако бързаш, ще помоля някой друг да ме закара до там. — добави той и отстъпи назад.
— Хлапе, наистина ли искаш да направиш това? — попита Бил с избухнал нрав и стисната челюст.
— С какво беше облечена мама днес, Бил? — попита още Итън. — Знаеш ли какво? Няма да вляза!
— Хлапе, спри да бъдеш труден! Майка ти има нужда от теб! Хей! Стига!
Инстинктите на Итън се включиха и той се обърна, за да си тръгне, ускорявайки крачка. Итън чу как Бил рестартира двигателя зад него и го обзе паника.
— Ще съжаляваш за това, хлапе! Майка ти е в опасност, а ти просто си тръгваш? — прогърмя грубият глас на Бил отзад.
Ръцете на Итън трепереха неудържимо, докато набираше майка си, сърцето му туптеше в гърдите му. Прозвучаха няколко позвънявания, но тя не отговаряше.
— Мамо, вдигни! Отговори, мамо! Моля те! — измърмори той тревожно.
Итън разбра, че Бил го лъже. Не знаеше нищо за Мария. Това означаваше, че Бил се опитва да го отвлече и това беше достатъчно за Итън да разбере, че е в голяма беда.
— Върни се, хлапе! Ще те заведа при нея! — извика Бил, когато Итън закуцука.
— Ти не я познаваш! Няма да влизам! — извика той, набирайки отново Мария, без да смее да погледне назад. Този път майката на Итън отговори на повикването, гласът й се появи по линията.
Итън обзе облекчение, но преди да успее да отговори, Бил се хвърли напред, сграбчи го и покри носа и устата му с напоена с хлороформ носна кърпа.
Итън не разбра, че Бил е спрял микробуса и крадешком го е приближил отзад.
— Остави ме! — извика Итън с приглушен глас.
— Трябваше просто да ме изслушаш! — Бил изръмжа, притисна още повече носната кърпичка и повлече Итън към микробуса.
Докато химикалът действаше, борбите на Итън отслабнаха, крайниците му отслабнаха. Той се отпусна в хватката на Бил и телефонът се изплъзна от вкочанените му пръсти и издрънча на пустата улица. Обаждането остана активно и гласът на майка му продължи да отеква през високоговорителя.
— Итън? Итън, какво се случи? Там ли си? — Гласът на Мария умоляваше от изоставения телефон, но виковете й останаха без отговор. Светът около Итън се замъгли и съзнанието му се изплъзна.
Пъхтейки, Бил натовари Итън в задната част на микробуса. После се приближи до шофьорската седалка и избяга. Итън нямаше представа какво се случи след това.
Когато бавно дойде в съзнание и очите му трепнаха отворени, Итън се озова вързан и със запушена уста в тесните рамки на товарната част без прозорци на микробуса.
Беше малко тъмно пространство и той усещаше вибрациите на двигателя под себе си. Въздухът беше задушлив и чувството на страх се настани, когато осъзна ужасната ситуация, в която се намираше.
Очите му се стрелнаха наоколо, приспособявайки се към слабата светлина, филтрираща се през пролуките в металната каросерия на микробуса. После погледът му се спря на лоялно, но предпазливо куче, което седеше до него, и Итън трепна.
Обхвана го паника, докато умът на Итън препускаше да осмисли заобикалящата го среда. Той се ужасяваше от кучета и сега беше затворен с едно в микробус. Нямаше място дори да се движи.
— Ами ако ме нападне? — Итън помисли притеснено, а сърцето му потръпна от страх.
През мрежестата преграда, която отделяше товарното отделение от предната част, Итън зърна Бил на волана, съсредоточен върху пътя, с прегърбен гръб, обърнат към Итън.
Сърцето на Итън биеше лудо, докато кроеше план за бягство, а очите му търсеха раницата му. Стомахът му обаче се сви от безпокойство, когато я видя да лежи на предната седалка до Бил.
— Какво ще правя сега Как да избягам? — Итън не знаеше какво ще прави сега. Ръцете му бяха вързани отзад, а въжетата, закрепващи ръцете му, бяха дебели.
Трябваше му нещо остро, за да пререже въжетата и да се освободи. Не можа да забележи нищо полезно в товарното отделение, а очите на кучето го изплашиха.
Животното просто го гледаше, а по гърба на Итън полазиха тръпки. Страхуваше се, че кучето ще го ухапе, ако се осмели да мръдне и сантиметър.
— Събудил ли си се там, хлапе? Не мисли никакви идеи. Няма да избягаш от това пътуване! — Бил му се подигра от предната седалка с груб глас.
Итън беше толкова уплашен, че искаше да заплаче. Нямаше представа къде го води Бил и нямаше начин да избяга от лапите на мъжа.
— Мамо, само ако беше дошла днес в училище, аз нямаше да съм тук! Какво да правя сега, мамо? — помисли той ужасен и очите му се напълниха.
Изведнъж той чу звука на сирени и микробусът рязко спря. Бил бързо затвори завесата, която отделяше предната част от товарното отделение, скривайки Итън от поглед.
Кучето се надигна, от гърлото му се изтръгна тихо ръмжене. Итън не разбираше какво става. Защо Бил изведнъж затвори завесата?
От скритото си място Итън едва можеше да разбере какво става. Вниманието на кучето се премести от него към прозореца, острите му очи се впиха там, сякаш усетиха отчаянието му. Тогава Итън чу прозореца на Бил да се сваля.
— Какъв е проблемът, полицай? Защо ме спряхте? — Бил измърмори.
Очите на Итън се разшириха. Бил беше спрян от патрулен полицай.
Последва пауза, преди офицерът да отговори.
— Виждаш ли това? — той каза. — Страхувам се, че ще трябва да ви наложа глоба, сър. Фарът ви е изгорял. Това е нарушение на безопасността.
Вълна от облекчение заля Итън. Полицаят може да му помогне. Забравил, че се страхува от кучето, Итън се опъна през задръжките си, опитвайки се да извика, за да предупреди полицая. Но приглушените му звуци едва избягаха.
Кучето се обърна да го погледне рязко и Итън спря да мърда. Не искаше да бъде ухапан от куче и да кърви до смърт.
Но за негова изненада кучето, усещайки тревогата му, започнал да лае силно и привлече вниманието на офицера.
— Какво става там? — полицаят веднага попита Бил.
Очите на Итън се насълзиха и сърцето му биеше лудо. Ако ръцете му не бяха вързани, щеше да прегърне кучето.
— О, това е само моето куче, полицай. — отвърна Бил, преструвайки се на безгрижие. — Понякога той се изнервя. Няма нужда да се притеснявате.
— Ще трябва да погледна, сър. Стандартна процедура. — отговори офицерът и сърцето на Итън заби от радост. Да, това е! Най-накрая ще бъда спасен! Моля, проверете автомобила! той помисли.
Но тогава чу гласа на Бил.
— Не бих ви посъветвал това, полицай. Той не е приятелски настроен. По-добре се отдръпнете… освен ако не искате да се лекувате от бяс.
Лаят на кучето се засили, острият му поглед беше насочен към Итън. Той се мъчеше да чуе какво става сега. Знаеше, че Бил и полицаят си говорят за нещо. Но той не можеше да чуе нито дума от това. Тогава Бил изкрещя на кучето.
— Хей, тишина, Дабло! Престани да бъдеш лошо момче!
И кучето спря да лае. Сърцето на Итън падна.
— Скоро поправете фаровете. Приятно пътуване. — каза полицаят и Итън не го чу повече. Вместо това чу звука от рестартирането на двигателя на Бил и сърцето му се сви.
Полицаят трябва да е пуснал Бил, защото микробусът тръгна.
След няколко минути Бил дръпна завесите и хвърли раздразнен поглед към кучето.
— Ти почти ни издъни, тъпо куче. — измърмори той под носа си.
Пътуването продължи в напрегната тишина, докато микробусът най-накрая спря пред една порутена къща.
Бил се обърна към Итън със зловеща усмивка, изрязана на лицето му.
— Време е да слизаш, момче! Добре дошъл в новия си дом!
Очите на Итън се разшириха от ужас, но той беше безпомощен пред злонамерените намерения на Бил. Вратата на микробуса се отвори със скърцане и Бил сграбчи Итън, издърпвайки го навън върху неравния тротоар.
— Надявам се, че ти харесва тук, хлапе. — подсмихна се Бил, повличайки Итън към зловещия вход на порутената къща.
Умът на Итън препускаше от страх и несигурност. Очите му шареха наоколо, търсейки някакъв знак за помощ, но пустошта наоколо само задълбочаваше усещането му за безнадеждност. Какво е това място? Защо наоколо няма къщи? Защо тази къща е насред нищото?
Итън се огледа, когато влязоха в порутената къща. Разклатена масичка за кафе стоеше в центъра на стаята, натоварена с набор от полупразни контейнери за храна за вкъщи, смачкани вестници и разхвърляни чорапи. Диванът беше облицован със сплескани и деформирани възглавници. Изхвърлени дрехи се кичеха върху мебелите.
В ъглите занемарени паяжини упорито се придържаха към тавана, улавяйки частици прах в деликатните си примки. Във въздуха се носеше миризма на мухъл, смесица от застоял цигарен дим, разлагаща се храна и нещо влажно. Прозорците, покрити с филм от мръсотия, филтрираха слабите лъчи светлина, които се мъчеха да проникнат през сумрака на стаята.
Итън не знаеше какво мирише по-лошо — острата телесна миризма на Бил или тази къща. Стомахът му се сви, докато неразположението в стомаха му се засили.
Бил продължи зловещата си тирада.
— Трябваше да се научиш да мълчиш там. Сега, когато си с мен, ще си научиш урока.
Молбите на Итън бяха заглушени, очите му се стрелнаха между сенчестите ъгли на къщата, отчаяно търсейки път за бягство. Междувременно кучето се влачеше зад тях, зорките му очи не се откъсваха от Итън.
Мухлясалата миризма на непознатото мазе обгърна Итън, докато Бил го водеше надолу по тясна, скърцаща стълба. Лека влага се задържа във въздуха и единственият звук, който отекваше, беше мекото стъпване на лапите на кучето, което ги следваше. Итън беше сигурен, че никой няма да го намери тук.
Пространството беше слабо осветено и натъпкано. Наоколо лежаха разпръснати счупени мебели. Покритите с прах кутии образуваха хаотични купчини в ъглите. Някакви грозни дървени столове бяха подредени в единия ъгъл на стаята. Слабата светлина от самотна мъждукаща крушка хвърляше дълги, зловещи сенки върху влажните, рушащи се стени.
Бил го насочи към един от старите, износени столове и със студена усмивка му даде знак да седне. После се настани срещу него, очите им се срещнаха, докато кучето се настани на пода до Бил, с очи, вперени в Итън.
— Сега, хлапе, можем да направим това по лесния или по трудния начин. — каза Бил с изнервящо спокоен тон. — Ти сътрудничиш и нещата няма да станат по-объркани, отколкото трябва.
Той тръгна към Итън и Итън трепна – едновременно от страх и отвращение. Почти усещаше вкуса на жлъчката в устата си. Телесната миризма на Бил и леката влага в помещението накараха Итън да почувства, че му се иска да повърне. За негово облекчение мъжът просто махна тиксото от устните му и се върна на мястото си.
— Никой не може да те чуе оттук, така че няма смисъл да викаш. — предупреди го Бил с мрачния си глас, седнал на стола, а дървото му скърцаше под тежестта му.
Очите на Итън шареха из слабо осветеното пространство, търсейки начин за бягство. Сърцето му се разтрепери от страх.
— Виж, разбрах. — каза Бил, забелязвайки как очите на Итън оглеждат пространството. — Това не е идеално, но сега сме в това заедно. Ти и аз. Мога да направя нещата много по-лесни за теб, ако правиш каквото ти казвам, хлапе. — добави той. — Нека се опознаем. Готов ли си?
Бил стана от стола си и завърза кучето до единствения прозорец в стаята, което беше единствената възможност за бягство от мазето – освен входа на мазето.
Бил наблюдаваше отчаяния поглед на Итън, изкривена усмивка играеше на устните му.
— Няма нужда от героизъм, момче. Никъде няма да отидеш.
След това Бил се върна на мястото си и се облегна на стола със скръстени ръце.
— Знам какво си мислиш, хлапе. Виждаш ли тази верига? Кучето не е само за шоу. Опитваш нещо и добре, нека просто кажем, че няма да свърши добре за теб.
Кучето, усещайки напрежението, започна да лае и да дърпа веригата.
— Тихо, Дабло! Тихо, момче!
Кучето изръмжа, оголвайки острите си като бръснач кучешки зъби.
— Какво искаш от мен? Просто ме пусни! — Итън умоляваше Бил.
— Искам теб, хлапе. — изръмжа мъжът с усмивка. — Наблюдавам те от дни. Чувстваш се самотен, знаеш ли, да живееш сам в тази голяма къща. Имах нужда от компания и забелязах, че винаги си сам. На детската площадка. В училище. Малкото приятели, които имаш… те не са добри. Те винаги идват при теб, когато имат нужда от нещо, а не когато ти имаш нужда от тях.
Итън преглътна тежко от страх. Бил го беше наблюдавал през цялото време. Нищо чудно, че знаеше по кой път е тръгнал Итън обратно за дома и дори името му.
И това, което каза за приятелите му… Това беше истина. Итън беше сам. През повечето време. Освен един час, който той и приятелите му прекарваха в игра на футбол всяка седмица, той беше у дома. Дори Мария не беше до него. И затова Итън обичаше книгите. Винаги щеше да бъде в стаята си и да учи нещо. Книгите не се оплакаха, нито го пренебрегнаха. Те бяха най-добрите му приятели.
— Греша ли? — попита Бил с неприятна усмивка, навеждайки се напред в стола.
— Значи ме искаш тук, защото искаш компания? — попита Итън, треперейки от страх.
— Не ти ли харесва тук? — Бил отново стана от мястото си, карайки тръпки по гърба на Итън. Този път той се настани на стол до Итън, което накара момчето да потръпне от страх.
— Знаеш ли, хлапе, ти ще живееш тук с мен завинаги. Какво ще кажеш да спреш да задаваш въпроси и да се опознаем малко, а? — Погледът на Бил беше зловещ, когато той се наведе по-близо до Итън.
Итън усещаше дъха на мъжа по лицето си. Той се отдалечи, което раздразни Бил.
— Не прави това по-трудно, отколкото трябва, хлапе! Както казах, можем да го направим по лесния или по трудния начин!
Итън се замисли какво да прави сега. Ако беше честен, искаше да заплаче, защото никога досега не беше изпитвал такъв ужас.
Единственият изход от мазето беше блокиран и Бил… се нуждаеше от сериозна помощ. Държеше го тук само защото искаше компания. Той беше човек с психични проблеми и разбитият му разум беше ясно видим.
Една идея проблесна в ума на Итън. Чакай, Бил има нужда от компания!
Точно като него — Итън беше толкова депресиран да си мисли, че той и Бил са в същото положение — Бил жадуваше за внимание и компания. Бил искаше да прекара време с някого. И Итън реши, че ще го направи. Итън трябваше да накара мъжа да му се довери.
— Съжалявам, Бил !— каза той. — Ти-ти беше прав. Трябва да се опознаем.
Итън му се усмихна нервно, предприемайки първата си стъпка, за да манипулира емоционално Бил.
На устните на Бил се разигра изкривена усмивка.
— По-добре е така, хлапе. Сега ми разкажи за себе си.
Итън въздъхна с облекчение. Бил пада в капана.
— Какво искаш да знаеш? — попита той неохотно.
— Всичко. Какво харесваш, какво не харесваш. — усмихна се Бил.
— Ами, предполагам, харесвам училище. Математиката и обичам науката. Обичам да чета. — колебливо отговори Итън. Той нямаше интерес да продължи разговора, но усещаше, че Бил бавно се влюбва в отговорите му и продължи.
— Ъъъ, и аз обичам пица. Това е любимата ми храна. — добави Итън, подсмихвайки се.
Бил присви очи, погледът му се присви, сякаш току-що бе доловил дъх на нещо рибено. Той леко наклони глава, изучавайки Итън с новооткрито подозрение.
— Пица, а? Това е удобно. Аз самият обичам хубава пържола. — отбеляза той и ъгълчетата на устата му потрепваха.
Итън се опита да запази небрежно поведение, но усещаше тежестта на скептицизма на Бил.
— Да, знаеш ли, вкусното сирене, перфектната коричка. — заекна той.
Мислейки бързо, Итън добави:
— Мисля, че и бургерите стават. И, о, майка ми правеше вкусни пайове, когато бях дете. Все още ги обичам. Знаеш ли, има невероятно кафене близо до моето училище, и сервират най-добрия пай. Наистина е вкусен!
Погледът на Бил остана прикован в Итън, кривогледството му се превърна в пълен поглед. Итън не можа да се сдържи и преглътна, чудейки се дали мъжът вярва в сложната му измислица.
Накрая очите на Бил блеснаха от интерес.
— Пай, а? Обичам хубав десерт. Как се казва това място?
— Казва се „Сладки места!“ — Итън отговори твърде бързо. — Представи си, че забиваш зъби в тази топла, лигава сладост, Бил! Толкова много обичам това място, знам менюто им наизуст и… телефонния им номер също!
Бил преглътна, устата му се напълни. Поведението му омекна.
— Звучи примамливо. Може би ще можем да го проверим някой път.
— Защо не сега? — предложи Итън, използвайки възможността. — Хайде, Бил. Това може да отбележи началото на нашето приятелство! Ще ни сближи. Какво ще кажеш?
Итън изглеждаше уверен пред Бил, но сърцето му биеше толкова бързо в гърдите му, че го чуваше в ушите си. Видя как Бил спря, сякаш обмисляше дали да приеме предложението. Ако Бил кажеше „не“, Итън щеше да остане тук завинаги. Хайде, Бил. Кажи да. Хайде. Умът на Итън изкрещя.
Бил най-накрая го погледна и кимна.
— Добре, нека да го проверим. — каза той и Итън въздъхна с облекчение.
— Страхотно, Бил! — Той фалшиво се усмихна на похитителя си. Кучето наостри уши към него, сякаш усети какво ще направи.
— Ще ми трябва телефонът ми, за да поръчам, защото не мога да те изведа. Те изпълняват поръчки, нали? — попита Бил, докато ставаше.
— Да, да! — Итън кимна нетърпеливо.
— Добре тогава, да се качваме горе. Тук няма телефон. — Бил придружи Итън горе до хола, докато Дабло остана в мазето. Ръцете на Итън все още бяха вързани отзад, така че засега не можеше да направи нищо.
Бил и Итън се изкачиха по скърцащите стълби на мазето. Когато стигнаха до хола, Бил го накара да седне в един ъгъл. Итън отново трябваше да се сблъска с неприятната миризма на пространството. Въздухът миришеше остро и се носеше миризма на плесен.
Бил се приближи до телефона си, вперил поглед в Итън.
— Ще се обадя и сам ще им кажа поръчката. Не мога да рискувам да ти се доверя да се обадиш!
— Добре, Бил! — кимна Итън, преглъщайки тежко.
Итън забеляза протрития килим под тях. Личеше, че не е чистен от години. Самотна лампа на съседна маса хвърляше слаба светлина върху мрачната околност.
Бил се приближи до Итън и развърза ръцете на момчето, втренчен в него. След това му подаде бележник и химикал.
— Запишете номера на кафенето и пая, който искаш да поръчам. Не си и помисляй да опиташ нещо!
С прегърбената фигура на Бил, надвиснала над него, Итън не посмя да протестира. С изтощени нерви той се подчини и набързо надраска номера на кафенето върху бележката. Бил грабна хартията от него и отново му завърза ръцете. След това сканира бележката и грабна телефона си, наблюдавайки Итън.
— Сега ще се обадя на мястото. Ако извикаш за помощ, последствията няма да са добри, хлапе. Искам да те задържа тук и да имаш компанията си, а ако не мога да те задържа, винаги мога да намеря някой друг!
— Да, добре. — нервно отвърна Итън.
Бил набра номера.
— Звъни. Без трикове, разбра ли? — напомни той на Итън, който кимна.
Последваха няколко позвънявания, след което на обаждането беше отговорено и през устройството се появи женски глас.
— Добре дошли в Sweet Places. Как мога да ви помогна?
Бил за миг покри телефона.
— Добре, че не се опита да ме измамиш! — каза той на Итън, след което се върна към разговора.
Бил изпита облекчение, че това всъщност е номерът на кафене. Първоначално той се колебаеше, че Итън може да го е измамил.
— Искам да поръчам нещо за двама души. — каза Бил по телефона, вперил поглед в Итън. — Правите ли портокалов пай?
— Портокалов пай? Правилно ли го чух? — попита жената с висок глас.
Итън чу гласа й през устройството и преглътна.
— Да. Защо? Нещо не е наред? — Бил повдигна вежда към Итън, което накара тръпки по гръбнака на момчето.
— Не, не, нищо. Моля, кажете ми адресът за доставка и паят ще бъдат при вас много скоро. — отговори жената.
Бил отново закри телефона.
— Запуши си ушите. — инструктира той Итън. Момчето направи каквото му беше наредено и Бил каза на жената адреса. Жената му благодари, обещавайки му бърза доставка.
— Добра работа, хлапе. Не причини никакви проблеми! — Бил се ухили, докато затваряше.
— Ние сме приятели, нали? Защо да ти създавам проблеми?
— Да, да, определено сме! — Бил кимна.
Итън престори усмивка, въпреки че сърцето му се свиваше отвътре. Само той знаеше колко е уплашен. Трябваше да се държи спокойно около Бил, докато паят пристигне. Едно грешно движение и всичко щеше да бъде съсипано.
Той се престори на отпуснат, когато Бил се приближи до него и го хвърли да стане.
— Сега трябва да се върнем на старото ти място. Не можем да рискуваме нищо. — ухили се Бил и избута Итън пред себе си. — Обратно в мазето, момче.
Те отново слязоха по стълбите към слабо осветеното пространство и Дабло стана и започна да ги лае.
— Не се притеснявай; Дабло е добро момче. Той няма да направи нищо. Върни се на стола си. — нареди Бил.
Когато Итън седна, Бил се приближи до Дабло и потупа кучето по главата.
— Преди да дойдеш тук, Дабло и аз бяхме толкова самотни. Сега всички сме заедно и Дабло вече изглежда те харесва. Харесваш ли кучета, Итън? — попита Бил.
Итън не ги харесваше. Страхуваше се от кучета. Но не можеше да каже това на Бил. И така, запазвайки здрав вид, Итън излъга. Той каза на Бил, че харесва кучета, но никога не е имал възможност да си вземе такова.
— Харесвам те, Итън. — Бил се приближи отново до него и се настани на стола до него. Итън отново сви нос от отвращение. Този човек миришеше ужасно.
— Ти беше толкова добро момче по-рано. Не създаваше никакви проблеми. Ще се разбираме добре. — каза Бил, като прегърна Итън през рамото и го придърпа по-близо. Итън се стисна, отвратен да бъде в прегръдката на този мъж. Но Итън симулира смях.
— Знам, Бил.
— Толкова се радвам, че избрах теб, Итън. — продължи Бил. — С теб се сприятеляваме лесно. И аз избирам добри приятели. Гледам толкова много деца всеки ден, нали знаеш. Но се радвам, че избрах теб.
— Да-да. — кимна Итън. — Разкажи ми за себе си, Бил. Защо живееш сам?
Итън се опитваше да отдели време, за да може да опознае Бил по-добре и да го манипулира. Той също искаше да отдалечи мъжа от себе си, но ръката на Бил все още го прегръщаше. И той се взираше в Итън — оглеждаше го от глава до пети.
— Какво-какво се случи, Бил? — попита нервно Итън. — Няма ли да разкажеш на приятеля си за себе си?
Бил го погледна в очите и се ухили.
— Ще имаме достатъчно време да поговорим, когато пристигне пая, момче.
И” аз това чакам, Бил.”, Итън си помисли, успявайки да се усмихне напрегнато.
Бил махна ръката си и се изправи на крака. Той отиде до Дабло и започна да го гали. Кучето се наведе по-близо до Бил.
“Защо им отнема толкова много време? Къде си, мамо?” — зачуди се притеснено Итън.
— Добре ли си там, хлапе? — попита Бил.
— Да, да, добре съм. — нервно отговори Итън.
Внезапно силен трясък от счупена врата ги разсея. Бил се огледа несигурно и уплашено. Дабло отново наостри уши към Бил и започна да лае силно.
— Какво се случва? — Бил изпищя. — Какво направи? — Той впери пронизващия си поглед в Итън.
Внезапен гняв обхвана Бил, докато звукът от стъпки сякаш се приближаваше все повече и повече.
Тогава вратата на мазето се отвори с гръм и трясък и рояк офицери нахлуха в пространството със заредени оръжия и насочени към Бил.
— Замръзни! Ти си арестуван! — Един от полицаите нареди на Бил. — На колене и ръце на гърба!
Бил, хванат неподготвен, се препъна назад, докато полицаите бързо го задържаха.
Итън, с широко отворени очи със смесица от облекчение и недоверие, наблюдаваше как полицаите поеха контрол над ситуацията.
И зад полицаите влезе майката на Итън. Мария беше обляна в сълзи и толкова щастлива, че вижда момчето си в безопасност.
Докато полицаите го освобождаваха, тя се втурна към него и го прегърна.
— Итън, ти го направи! Ти остана силен! — извика тя и го прегърна силно. — Много съжалявам, Итън. Трябваше да бъда до теб! — прошепна тя със задавен от съжаление глас. — Толкова съм горда, че успя да се справиш.
Итън, завладян от вълна от емоции, се държеше за майка си, сякаш се страхуваше, че тя може да изчезне отново.
— Мамо, мислех, че никога повече няма да те видя. — призна той, плачейки. — Просто направих това, на което ме научи. Бях толкова уплашен, мамо.
Мария се дръпна назад, обхвана лицето му с ръце.
— Има много да си говорим, скъпи. Обещавам, че отсега нататък винаги ще бъда до теб!
Полицаите разкопчаха веригата на Дабло и изнесоха кучето от мазето заедно с Бил, който хвърли зловещ поглед на Итън. Итън не го интересуваше, защото сега беше с Мария. Чувстваше се в безопасност. Беше толкова щастлив, че си спомни кода, на който Мария го беше научила.
„Портокалов пай“ беше кодовата дума, използвана от Итън и Мария. Мария беше алергична към портокали, така че „Sweet Places“, кафенето, което притежаваше, не правеше портокалови пайове. Мария беше научила Итън да използва кодовата дума винаги, когато беше в опасност, и днес нейният трик спаси живота на Итън.
Мария отново прегърна Итън и обеща, че никога няма да дава приоритет на работата пред него. В крайна сметка нищо нямаше да има значение, ако нещо се случи с Итън.
Това, през което преминаха Мария и Итън, е урок за всички родители: Никога не можете да бъдете твърде внимателни с децата и винаги трябва да давате приоритет на децата и тяхното благополучие преди всичко друго.
