Мариса беше шокирана, когато научи, че Тед, който я беше отглеждал в продължение на 15 години, е неин осиновител. Момичето напусна дома си, за да намери биологичния си баща, само за да бъде отново отхвърлена.
Мариса беше малко по-голяма от фъстък, когато Тед за първи път я държеше в ръцете си и й пееше приспивни песни. Когато тя му се усмихна и го нарече татко за първи път, той заплака като бебе.
Съпругата му, която по-късно почина от рак, се караше на него и Мариса за късните им закуски. Той крадеше храна от кухнята за малката си дъщеря и повечето късни вечери изяждаха цяла кутия сладолед. Но времето… променя всичко, нали?
Тед обичаше Мариса най-много на света. Той би направил всичко за дъщеря си и би я защитил от всякакви злини. Но на 15-ия рожден ден на Мариса нещата се промениха. Всичко се промени…
След като партито за рождения ден приключи и всички си тръгнаха, Тед настани Мариса и й каза истината.
— Това не променя нищо за нас, скъпа. — каза той. — Знам, че това може да е изненада или може би шок за теб, но аз не съм твоят биологичен баща. Майка ти и аз те осиновихме, Мариса. Направихме го, да… реших да ти кажа истината когато си по-голяма, за да го разбереш, и да, това е.
— Лоша шега, татко. — присмя се Мариса. — Между другото, утре отивам в къщата на Стейси за преспиване. Просто реших да ви уведомя.
— Скъпа, аз… аз говоря сериозно.
— Добре, татко. Писна ми да слушам шегите ти! Освен това, — въздъхна Мариса, сочейки чиниите. — преди да си легнем, трябва да разчистим тези неща и да почистим това място! Не искам утре да се събуждам в тази бъркотия.
— Не ми вярваш? — попита Тед.
— В какво да вярвам, татко? Че си ме осиновил?
— Да. — каза Тед.
Тед се върна с документите за осиновяване и тогава реалността се стовари върху нея. Лицето на Мариса пребледня, докато го четеше.
— Ти не си ми баща? — попита тя тихо.
— Аз съм, скъпа. — каза Тед, опитвайки се да запази спокойствие. — Както казах, винаги ще бъда твой баща, независимо от всичко. Просто не исках да крия нищо от теб.
Очите на Мариса се напълниха и тя плачеше.
— Не, това променя нещата… — изхлипа тя. — Ако ти не си биологичният ми баща и мама не е биологичната ми майка, къде са биологичните ми родители? Къде са те?
— Те не те искаха. — каза тихо Тед. — Бяха те изоставили и ние с майка ти те прибрахме.
— Лъжи! — извика Мариса. — Лъжеш! Как да ти повярвам? Ти ме лъга 15 години! Не, не, това не е правилно! Не искам да бъда с теб, татко! Искам да намеря родителите си! Искам да чуя истината от тях!
На следващия ден Мариса я нямаше и Тед намери бележка на нейния компютър.
„Не идвайте да ме търсите и не ми се обаждайте! Ще ги намеря! Ще го направя! Междувременно ще остана със Стейси.“
Тед въздъхна. Не очакваше Мариса да реагира така.
— Надявам се, че скоро ще се върнеш, скъпа. — каза си той. — Наистина.
Но минаваха седмици, а Мариса така и не се върна у дома. Тъй като тя беше спряла да приема обажданията му, Тед се обади на Стейси и разбра нещо шокиращо.
— Къде е отишла? — попита той, зашеметен.
— Не знам, г-н Уолъс… тя току-що каза, че се е запознала с някого онлайн и е разбрала, че погребението на дядо й е днес. Каза ми да не ви казвам, но знам, че се притеснявате.
— Мариса! Исусе! — Тед въздъхна. — Тя каза ли ти нещо за това къде ще бъде погребението? Нещо?
— Съжалявам, но не.
— Моля, обади ми се, когато тя се върне. Моля, става ли?
Тед беше много притеснен. Реши да изчака до вечерта Мариса да се върне, иначе щеше да повика полиция.
***
Мариса пристигна на погребението на дядо си, надявайки се да срещне биологичния си баща за първи път. Тя се беше свързала с приюта и откри, че името му е Дерек. Дадоха й повече информация и тя го потърси във Facebook, потърси в публични бази данни и го намери. Имаше само един Дерек, който приличаше на нея.
Тя му изпрати съобщение във Фейсбук, че иска да се срещне с него, но той не отговори. Затова тя прегледа списъка му с приятели и намери един от съседите му. Тя изпрати съобщение на съседа и той отговори.
— О, да, да, бащата на Дерек живее от другата страна на улицата. Той е наш съсед, не Дерек… Ти си дъщерята на Дерек? О, дядо ти често те споменаваше. Наистина му липсваше. Не виждам Дерек много често, но той ще бъде там за погребението на баща си. Дядо ти почина.
Мариса беше тъжна, че дядо й е починал, но нямаше търпение да се срещне с Дерек.
***
На погребението Мариса се скри сред посетителите, очите й шареха навсякъде в търсене на Дерек. Когато не го намери, тя се огледа наоколо и ето го, в тих ъгъл. Той разговаряше с мъж в смокинг, който изглеждаше много по-възрастен от него.
Мариса беше щастлива да го види. Тя нямаше търпение да се запознае с него и да се представи като негова дъщеря. Но реши да изчака. Тя се скри зад едно дърво близо до тях, без да иска да подслушва разговора им и това, което чу, разби сърцето й.
— Какво е направил баща ми? — побесня Дерек.
— Той го оставя на дъщеря ви, сър. — обясни другият мъж. — Трябва да я намерим и да подпишем документите за прехвърляне на имението.
— Защо трябва да го правя? — ядосано попита Дерек. — Г-н Фишър, моля ви! Не мога да повярвам, че ще трябва да я моля за нещо, което ми принадлежи по право! Имението на баща ми трябва да бъде мое! След като майка й почина, аз я изоставих в приют. Майка й и аз … всичко беше грешка! Как да я проследя сега? Какви глупости!
Мариса просто си тръгна, докато още си говореха. Тя не можеше да повярва на това, което току-що беше чула. Дерек никога не я е искал. Той доброволно се е отказал от нея. Тед беше прав, а тя грешеше.
Мариса се чувстваше виновна, че бе напуснала мъжа, който я бе отгледал и я обичаше, заради мъж, който я искаше само заради нейното наследство.
***
Тед отиде с колата до къщата на Стейси късно тази вечер, притеснен, но Мариса не беше там.
— Къде е това момиче? Тя не приема обажданията ми! Къде е лаптопът й? — попита Тед.
Лаптопът на Мариса беше защитен с парола; нямаше късмет там. В крайна сметка Тед реши да извика полиция. Но преди да успее, телефонът му иззвъня и той въздъхна облекчено, когато видя, че му се обажда Мариса.
— Татко… — Той я чу да плаче.
— Мариса, скъпа! Къде си? — попита разтревожен Тед.
— Татко, аз съм близо до къщата на Стейси… аз… — изхлипа тя и телефонът й угасна.
— По дяволите! Не сега! Но тя е тук… Тя е тук!
Тед изтича под дъжда, когато забеляза Мариса да плаче на улицата пред къщата на Стейси.
— Мариса! — Тед свали якето си и го уви около раменете й. — Скъпа, ще ти стане студено. Влез вътре.
— Аз… аз бях ужасна дъщеря, татко! — изхлипа тя. — Бях ужасен човек за теб!
— О, скъпа, не беше. — каза той, докато я прегръщаше. — Не беше. Хайде да влезем, става ли?
— Не. — каза Мариса, подсмърчайки. — Искам да се прибера вкъщи, татко. В нашия дом.”
— Добре, добре… — каза той, утешавайки я. — Както казва дъщеря ми, добре? Да се прибираме.
И така, Тед закара Мариса у дома и те никога повече не повдигнаха темата за осиновяването след това. Мариса разбра, че Тед е нейният истински баща, защото той й даде любящ дом. Тя не се нуждаеше от нищо повече в живота.
Но няколко дни по-късно тя получи посещение от Дерек. Той беше прочел съобщенията й със закъснение и искаше да я „прегърне“. Разбира се, всичко беше за нейното наследство.
Мариса знаеше това, затова затръшна вратата пред лицето му.
— Не искам нито наследството, нито теб! — каза му тя. — Ще даря тези пари за благотворителност! Ти не ги заслужаваш! И, да, махай се оттук, преди да съм извикала полиция!
