Когато Моника посещава новия си пациент, тя е шокирана да види ръцете му да треперят без контрол. Не може да държи нищо, без чужда помощ. Един ден тя решава да експериментира с него и тайно поставя пиано в спалнята му. Миг по-късно Моника замръзва, след като чува мелодична музика от стаята му.
Моника израства под грижите и попечителството на своите баба и дядо, които й липсваха след смъртта им. След като завърши, тийнейджърката се присъедини към организация за грижи, защото не искаше да се чувства самотна.
По време на своята служба Моника се срещна с различни възрастни хора в нужда. Докато някои оценяваха работата й, други я смятаха за тяхно внуче. Един възрастен мъж обаче се отличи и я остави безмълвна със своята любов към музиката, въпреки че имаше ужасно треперещи ръце…
— Госпожице Моника! Трябва да отидете на 11-та улица и след това… — обясни й нейният мениджър, като й даде нов адрес. Това беше мястото, където Моника беше планирана за служба през целия месец.
Моника беше развълнувана, защото обичаше да се грижи за възрастни хора, особено за тези, които бяха болни и неспособни да вършат нещата самостоятелно. Тя вършеше цялото почистване, домакинската работа, пазаруването на хранителни стоки и дори разхождаше кучетата им вместо тях.
Моника беше бъбрива и обичаше пациентите й да я слушат да се хвали за красивите неща, които е чула и видяла в живота. С тези мисли, които преобладаваха, тя се надяваше човекът, към чийто адрес да се отправи, да остане доволен от услугата й. Тя обаче не подозираше какво я чака там…
— Желая ви прекрасен ден, мадам. — поздрави персонала от пекарната Моника, след като тя излезе с кутия кроасани. Тя често купуваше прекрасни лакомства от пекарната, когато отиваше при нов пациент като малък знак на доверие и приятелство.
Миг по-късно Моника пристигна на местоназначението си. Тя огледа мястото и зачака нетърпеливо, след като позвъни на вратата няколко пъти.
— Здравейте, има ли някой там? Аз съм вашата нова болногледачка. — извика тя. Но нямаше отговор. Тя почука на вратата и беше зашеметена, когато тя се отвори сама със скърцане.
— Боже мой! — възкликна Моника, влизайки вътре. Странната тишина наоколо я плашеше. Тя продължи и потърси човека, който се нуждаеше от помощ.
— Има ли някой вкъщи? — каза тя тревожно.
Моника се озова в хола, който се смяташе за сърцето на къщата. Тя видя възрастен мъж, седнал на фотьойл. Тя стоеше зад него, но той не осъзнаваше нищо. Очите му бяха приковани в телевизора, а лицето му беше безизразно.
Тя прочисти гърлото си и каза:
— З-здравейте, сър! Аз съм Моника, вашият нов гледач.
Старецът се обърна и веднага стана.
— Е, здравейте, госпожице… — възкликна той и направи пауза.
— Моника! — каза му отново тя.
— Радвам се да ви видя, госпожице Моника! Тук, моля, седнете. — каза мъжът. — Аз съм Чарлз… радвам се да се запознаем!
Моника седна и се огледа във всекидневната, която изглеждаше по-класическа от тези, в които е била преди. След това тя видя многото различни буркани на телевизионната стойка и беше шокирана.
— Лекарства за Алцхаймер? — промърмори тя.
Тя осъзна, че мъжът има болестта на Алцхаймер, така че реши да бъде много внимателна с грижите. Малко по-късно тя го попита дали иска чай, на което Чарлз отговори „да“. Изглеждаше щастлив, но изгубен.
— О, не… чакай за секунда, идвам. — втурна се тя към него, след като го видя трудно да взима дистанционното. Ръцете му трепереха и Моника осъзна, че има някакъв неволен мускулен рефлекс.
Тя се усмихна и му каза, че ще се погрижи за всички домакински задължения. Чарлз се зарадва и я покани да разгледа къщата.
— Ще се насладя на чая и ще чакам тук… Моля, не се колебай да разгледаш къщата ми. — каза й той.
След като провери кухнята и трапезарията, Моника се качи горе в стаята на мъжа. Няколко стари снимки украсяваха стените на спалнята. Имаше чувството, че е влязла в капсула на времето от спомените на стария Чарлз.
Моника се възхити на различните снимки от живота на мъжа. Докато изучаваше всяка от тях, тя замръзна, когато видя една определена.
— Невероятно! — възкликна тя, втренчена в снимка на младия Чарлз, свирещ на пиано в голяма концертна зала. — Музикант ли е бил или нещо такова?
Моника забърза надолу, за да разбере повече. Тя отиде пред мъжа и го помоли да й разкаже за младостта си. Но за нейна изненада той не можа да я познае.
— Коя си ти и какво правиш в къщата ми? — попита той Моника.
Осъзнавайки, че е в напреднал стадий на Алцхаймер, Моника седна и обясни на стария Чарлз.
— Тук съм, за да се грижа за теб! — изясни тя.
Старецът се успокои и заспа, докато Моника се занимаваше със задачи. Тя опакова вечерята в кутии, за да може той да яде, когато е гладен. Остави бележка „Ще се видим утре в 9 сутринта“. и я залепи за хладилника с магнит.
Моника се прибра вкъщи, мислейки кой може да бъде старият Чарлз и накрая срещна своя приятелка, която й предложи странна идея…
Същата вечер една от близките й приятелки, Джанис, я посети. Моника й разказа за музикалната страст на стареца по време на младостта му и как той се бори да държи нещата сега. След като изслуша историята, Джанис предложи нещо, но Моника се съмняваше дали ще проработи.
— Да експериментираме ли върху него с мускулната памет? — възкликна Джанис.
Моника знаеше за концепцията, но се съмняваше във въздействието й върху стария Чарлз поради проблемите му с паметта. Двете жени обаче решиха да опитат.
На следващия ден Моника се върна на работа, а малко по-късно Джанис се отби с двама носачи, носещи пиано.
— Вътре…внимателно, моля. — каза Джанис на момчетата, след като им показа стаята на Чарлз. Тъй като Чарлз беше в градината, за тях беше по-лесно да промъкнат пианото в спалнята му без негово знание.
— Сега, това трябва да свърши работа! — Джанис каза на Моника. — Само изчакай и гледай дали ще реагира на пианото… Дай ми актуална информация вечерта!
Моника се съгласи и двете си казаха довиждане. Докато Моника почистваше хола, Чарлс се качи горе. Нямаше представа за пианото в стаята си.
След миг Моника застина от объркване. Тя чу мелодични мелодии и изглеждаше, че идват от горния етаж. Тя не повярва на ушите си и се втурна натам.
— Какво? Това е невероятно! — възкликна тя, когато влезе в спалнята на Чарлз. — Това изобщо случва ли се?
Моника зяпна към Чарлз, който свиреше на пиано като професионален музикант. Изглеждаше така, сякаш всичко с него беше наред и нямаше Алцхаймер.
— Това е невероятно! — въздъхна Моника.
Чарлз прокара пръсти по клавишите на пианото, което накара Моника да се потопи в детството си и да си припомни дядо си, който също свиреше на този инструмент.
— Прекрасно! — промърмори тя, докато сълзи се търкаляха по бузите й.
Моника беше доволна да види как Чарлз цени любовта си към музиката. Тя видя истински мир в очите му, а усмивката му имаше съвършена невинност. Тя беше уверена, че музиката е всичко, от което се нуждае, за да преодолее болката и самотата си.
От този ден нататък Моника стана редовна гледачка на Чарлз. Да бъде около него й доставяше удовлетворението и удоволствието да изживее отново моментите с покойния си дядо.
Всяка вечер къщата на стария Чарлз отекваше от много различни сладки мелодии, докато Моника пееше заедно с мелодиите.
— Ще се видим утре, скъпа! — той често казваше на Моника, която винаги излизаше с усмихнато лице и приятни спомени!
