Момиче, което постоянно е тормозено, защото носи момчешко име, навлиза в нов свят на кошмари, когато мъж със същото име накуцва в класната й стая.
13-годишната Келвин Паркър и майка й Синтия наскоро се бяха преместили в Денвър. Синтия се премести там и преди да се установят, тя първо записа Келвин в новото й училище.
Но момичето не й хареса идеята и вместо това искаше да бъде обучавана у дома. Келвин имаше доста добри оценки, но тя мразеше да ходи на училище, защото нямаше приятели. Често й се подиграваха, че носи име на момче.
Всеки път, когато някой наречеше Келвин по име и се кискаше, тя чувстваше, че е обсипана с неудобство. Тя беше изложена на подобни унижения в новото си училище, но истинският кошмар започна, когато един ден в класната й стая влезе непознат мъж…
— Няма ли опция за домашно обучение? Мразя да ходя на училище, мамо. — изплака Келвин. Това беше първият й ден в новото училище и вместо вълнение, момичето беше увлечено от негативни мисли. Синтия насърчи Келвин, като каза, че нещата скоро ще си дойдат на мястото.
Страхувайки се от новите хулигани, Келвин влезе в училищния автобус. Въпреки че не се случи нищо особено, травмата започна в клас, когато учителят я извика отпред, за да се представи.
— Здрасти…аз…аз съм Келвин Паркър и съм от… — Но преди Келвин да успее да завърши, класът избухна в смях.
— Какво име е това за момиче?! — тя чу някой да казва.
— Тя момиче ли е или момче? — засмя се друг.
Очите на Келвин се насълзиха. Тя се върна на чина си и седна, преструвайки се, че гледа книга. Тя не искаше да плаче пред другите, затова изтича до тоалетната по време на междучасието и се разплака.
Но за неин ужас подигравките не спираха. Ден след ден тя натрупваше негативно внимание, където и да отидеше.
— Хей, виж! Ето го Келвин, момичето! — пошегуваха се някои.
— Това е момче с плитки! — подиграваше се друг.
Келвин беше невероятно наранена. Въпреки че Синтия виждаше колко разстроена и мрачна изглеждаше дъщеря й всяка вечер, тя очакваше, че нещата скоро ще се променят. Но само се влоши, особено когато Келвин беше изхвърлена от танцово събитие.
— Няма да танцуваме с момче в нашата група за момичета… — каза момичето, което водеше груповите танци. Келвин обичаше да танцува, но никой не видя таланта, а само нейното име.
Често чина й беше нарисуван със странни рисунки на момче с плитки и пола. Никой не седеше с нея за обяд. Четеше книги сама в библиотеката и нямаше приятели, които да разсеят съмненията й относно техните уроци.
Келвин искаше да избяга и да не се връща, но тя не можа. Майка й често я учеше да бъде смела и да се противопоставя на шансовете, но тези унижения бяха твърде тежки за нея.
Един ден тя представяше доклад за равенството между половете в клас. Но когато започна да говори, хулиганите й я сочеха и я дразнеха.
— Вижте… тя беше избрана да представи доклад за това… какво съвпадение, Келвин! — тя чу някой да крещи.
Класът избухна в смях и учителят не можа да направи нищо, за да ги спре. Точно тогава всички чуха силни стъпки зад себе си.
— Здравейте всички! — каза един мъж, докато куцукаше в класната стая с помощта на бастун.
Учениците спряха да се смеят и прошепнаха:
— Той от другия клас ли е? И защо се занимава с гимназията?
Мъжът се появи пред класа. Името на значката му гласеше: КЕЛВИН ПАРКЪР и всички бяха шокирани.
— Това ли са ви учили? Да тормозите невинно дете и да се смеете на името й? — скара се той. Класът остана тих, когато г-н Паркър, новият учител по химия в 8 клас, започна урока си.
Това беше първият път, когато Келвин усети мир около себе си. Никой не извика името й и не я скубеше за забавление. След часа тя се приближи до учителя.
— Благодаря ви, г-н Паркър… Няма да забравя вашата помощ. — каза тя.
Учителят я потупа по рамото и се отдалечи, докато другите ученици гледаха невярващо. Келвин предположи, че повече няма да бъде тормозена, но следващият ден беше кошмарен.
— Ето я дъщерята на нашия учител по химия! — извика едно момче, като видя Келвин в коридора. Всички се засмяха и скоро започнаха да се разпространяват слухове, че Келвин е дъщерята на учителя по химия.
Всеки ден Келвин трябваше да се справя мълчаливо с насилниците си. Тя искаше да каже на г-н Паркър за това, но чувстваше, че само ще влоши нещата, ако той отново се застъпи за нея.
Травматичните преживявания на Келвин продължиха дълго време, докато дойде родителската среща. Синтия разкри истината зад името на дъщеря си и това накара учителите да се просълзят. Те настояха тя да сподели тази история със съучениците на Келвин.
Същия следобед Синтия тръгна към класа на дъщеря си с другите учители, за да разкрие сърцераздирателната истина на всички. Тя се надяваше, че това ще сложи край на тормоза, който дъщеря й трябваше да изтърпи.
— Здравейте на всички! — Синтия поздрави класа. Келвин беше шокирана да види майка си да марширува на платформата. — Хей, скъпа! — тя махна с ръка, когато учениците се обърнаха към Келвин. Те бяха озадачени и се спогледаха.
— И така, приключихте ли с подигравките към дъщеря ми? Сигурно се чудите защо я кръстих Келвин Паркър. — каза Синтия. — Ами тя е кръстена на своя спасител.
Синтия разкри, че дъщеря й е била блокирана в ураган, когато е била на 3.
— Ако не беше вашият учител по химия, г-н Келвин Паркър, щях да загубя дъщеря си онзи ден. — плачеше майката.
Както се оказа, Келвин била хваната в капана на ураган, докато играела в парк. Тя била точно под падащо дърво, когато г-н Паркър скочил да я спаси. Той покрил момиченцето, за да го предпази от падащото дърво. Въпреки че детето било спасено, мъжът загубил способността си да ходи поради наранен крак.
— Не мисля, че сгреших, като промених името й от Амбър на Келвин Паркър в чест на човека, който спаси живота й! — каза Синтия.
Класът замлъкна и онемя. Някои плачеха, докато други гледаха Келвин и изразяваха вината си.
— Надявам се дъщеря ми да израсне в по-добър човек като учителя си, а не като нейните насилници! — добави Синтия, като излезе, усмихвайки се на Келвин.
Този ден промени живота на момичето за добро. Тези, които я тормозеха, се стекоха при нея и я прегърнаха.
— Съжаляваме, Келвин! — те се извиниха. По-късно учениците също се извиниха на учителя си по химия и съжалиха за всичко, което казаха зад гърба му.
Келвин вече не мразеше да ходи на училище. Тя беше щастлива и никога повече не се върна у дома разплакана, благодарение на това, че майка й се застъпи за нея!
