Умиращ богаташ оставя всичките си пари и имущество на прислужница и синовете му са ядосани, докато жената не ги кани да дойдат ден след погребението, за да им каже за удивителната молба на баща им.
— Мелинда, това е последната задача, която искам от теб. Прекалено ли е? — каза г-н Фокнър на смъртния си одър. Мелинда, неговата прислужница, беше единственият човек до него, тъй като синовете му живееха далеч. Те не знаеха, че баща им е болен, но от друга страна, не бяха го посещавали от толкова много години, оставяйки по-възрастния мъж сам да управлява земеделската си империя, докато те преследваха празни мечти и харчеха парите му.
— Не, г-н Фокнър. Мога да го направя. — отговори тя, държейки нежно ръката му, защото беше толкова крехка. Старецът почина няколко часа по-късно.
Същата вечер синовете му Робърт, Пен и Леонард най-накрая стегнаха багажа си, за да се върнат в Мисури за погребението. Но те не очакваха това, което се случи след погребението по време на четенето на завещанието.
***
— Последното ми желание и завет е цялото ми имущество, включително парите и скъпоценните ми ниви зад фермата, да бъдат оставени на Мелинда, която беше до мен през последните години от живота ми. Надявам се, че синовете ми могат да уважат решението ми и да продължат напред. — прочете адвокатът на г-н Фокнър и в кабинета му се разнесе рев на суматоха.
Робърт и Пен изпаднаха в пристъпи, крещяха и обвиняваха Мелинда, че е измамила баща им. Леонард беше по-сдържан, но все още не можеше да повярва, че баща им ще се откаже от тях и ще даде всичките си пари на прислужницата си. За него нямаше смисъл.
Според адвоката те не могат да направят нищо, за да се противопоставят на завещанието, и ги помоли да напуснат офиса и да забравят за него.
Робърт, Пен и Леонард отидоха в местния бар същата вечер и удавиха мъките си, оплаквайки се, че не са видели баща си и бълнуваха за златотърсачки.
На следващия ден Леонард беше събуден от странно телефонно обаждане, тъй като номерът, отбелязан на екрана, беше от фермата на баща им, домът им от детството.
— Здравейте? — отговори той сънено.
— Леонард? — каза женски глас. — Мелинда е.
Той веднага се изправи в леглото.
— Защо ми звъниш? — попита той строго.
— Моля те, чуй ме. Искам ти и твоите братя да дойдете във фермата днес. Можете ли да го направите? — попита плахо тя.
— Защо да го правим? За да можеш да ни натриеш носовете с това, което направи баща ми? Не мисля така. — присмя се Леонард, разтривайки очи.
— Не. Баща ти имаше друга молба за теб. Моля те. Обещавам. Вие тримата трябва да дойдете. — помоли ме Мелинда отново и затвори телефона.
Леонард каза на братята си и те бяха твърде любопитни, за да пренебрегнат прислужницата, така че отидоха до къщата, която вече не беше тяхна.
***
— Извинявай? — попита Робърт обиден.
— Не говориш сериозно. — добави Пен, поклащайки глава.
Леонард я погледна объркано, но не каза нито дума.
— Това е истината. Трябва да ми повярвате. — настоя Мелинда, гледайки ги отчаяно.
— И ще ни върнеш милионите долари? Просто така? Без никакви условия? — продължи Пен и скръсти ръце.
— Да, ти си златотърсачка. Запази това лицемерно отношение за някой друг. — каза Робърт.
— Това е последното желание на баща ви. Трябва да направите това. — умоляваше ги Мелинда.
— Добре, добре .— започна Леонард, преди братята му да успеят да кажат повече. — И така, баща ни е искал да имаме част от тези ниви и да отглеждаме реколтата си без чужда помощ за една година. Който отгледа повече, получава цялото имение. Това ли ни казваш?
— Да! — тя кимна.
— Това е абсурдно, Леонард. Не можеш да го обмисляш! Никога не сме работили на полето. Това е работа на работниците, не на собствениците. — каза Робърт на брат си. Той беше най-големият от тримата, докато Леонард беше най-младият.
— Ние вече не сме собствениците, Роб. Това е целият смисъл. — отвърна Леонард, въртейки очи.
— Все пак това не е честно. Трябва да разделиш имението с нас тримата, ако искаш да оправим нещата. — предложи Пен, гледайки Мелинда.
— Не мога да направя това. Обещах на баща ти. — каза Мелинда и се върна във фермата.
Тримата братя седяха там и се взираха в огромните полета, които бяха пренебрегвали през целия си живот. Никога не се бяха интересували от този бизнес, освен когато им носеше пари, за да се наслаждават на живота. Но те никога не са си цапали ръцете.
Робърт и Пен се присмиваха и отново злословеха за баща си и прислужницата. В крайна сметка те искаха да напуснат, защото споделяха една кола под наем, но Леонард искаше да остане.
— Мисля да остана известно време в Мисури. — каза Леонард. — Давайте, момчета.
— Ще направиш ли каквото тя иска? — сардонично попита Пен.
— Може би. — Леонард стисна устни.
— Ти си идиот. — присмя се Робърт и двамата с Пен си тръгнаха… с идеята никога повече да не се върнат в Мисури.
За разлика от по-големите си братя, Леонард остана, поговори с работниците и се захвана за работа. Трябваше да се научи как да използва големи машини за земеделие. Това беше единствената помощ, която получаваше и понякога вечеряше с Мелинда, която живееше в къщата и все още носеше униформа на прислужница.
Година по-късно полето му беше пълно с нови култури, които той взе да продава на местния фермерски пазар вместо редовните дистрибутори на компанията на баща си. Леонард не можеше да опише чувството на гордост, което тази задача предизвика. Той продаде всичко и се върна в къщата.
— Мина една година и ти си единственият, който следваше това, което баща ти искаше. — каза му Мелинда. — Хайде да отидем при адвоката. Всичко е твое.
След като финализира всички подробности и подписа всички документи, Леонард не можеше да не се почувства… празен. Той не получи толкова голямо удовлетворение, като стана милионер, както докато сееше, жънеше и продаваше реколтата си. Най-накрая разбра защо баща му го обичаше.
В нощните си молитви Леонард му благодари за урока.
Той се премести изцяло във фермата, но остави Мелинда като прислужница, въпреки че й даде по-висока заплата. Тя работеше много и беше страхотен готвач, така че Леонард не искаше да я загуби. Той ръководеше бизнеса като баща си, научаваше повече за екологичните иновации и ги адаптира към империята, разраствайки я още повече.
Той също помагаше на братята си понякога, но не често, тъй като и двамата бяха твърде горди, за да признаят, че са сгрешили за Мелинда. Ако и те бяха отглеждали реколта, тя щеше да раздели наследството между тях. Но те отказаха.
Сега всичко беше на Леонард и най-хубавото беше, че той разбираше тръпката от добре свършената работа, което беше по-добре, отколкото да ти дават тонове пари.
