12-годишно момиче на име Елизабет се присъединява към класа си за екскурзия до редица музеи във Вашингтон, само за да се изгуби и да се събуди в болницата няколко часа по-късно.
Елизабет беше само едно дете от 45 ученици, предимно на 12 години, които пътуваха до окръг Колумбия от Мериленд, за да посетят музеи за своя час по история. Беше 40 минути път с кола и когато учителката направи преброяване на учениците, когато се върнаха в Мериленд след екскурзията, тя разбра, че им липсва един ученик – това беше Елизабет.
Докато нейните съученици се качваха в автобуса, Елизабет влезе в един магазин, за да купи евтини сувенири, които да занесе у дома. За съжаление, докато излезе от магазина, съучениците й ги нямаше никъде.
Елизабет се скиташе из улиците на окръг Колумбия, опитвайки се да намери училищния им автобус. Родителите й винаги са я предупреждавали да не говори с непознати, така че тя се стараеше да не изглежда изгубена, за да не привлече нежелани хора.
Нейният учител незабавно съобщи за изчезването й както на полицията в окръг Колумбия, така и на родителите й, които веднага се втурнаха в близкия град.
За съжаление на Елизабет, батерията на мобилния й телефон беше изтощена и наблизо нямаше телефонни автомати. Копнеейки за подслон, тъй като започваше да става студено, тя мина през улица с къщи, надявайки се да се натъкне на някой на нейната възраст, за да помоли за помощ.
Не видя деца на улицата, но видя старец с дълга брада да държи чаша чай. Отчаяно търсейки помощ, тя реши да се обърне към него.
— Извинете, любезни господине, случайно да имате мобилен телефон, който мога да взема назаем? — тя попита.
Мъжът я погледна, сякаш се опитваше да прочете мислите й.
— Загуби ли се, младо момиче? — попита той. Тя кимна с глава.
Мъжът веднага й подаде чаша чай.
— Ето, стопли си ръцете с това. Нямам пари, отседнал съм в изоставената къща ето там. — каза той, сочейки отворена врата. — Добре си дошла да се стоплиш там, докато ти донеса чай и сандвичи.
— Благодаря ви, сър! — каза Елизабет и свали ръкавицата, за да усети топлината на горещия чай. Без да осъзнае, тя изпусна ръкавицата на пътя, докато влизаше в къщата.
Тя беше изненадана да види тъмна стая толкова спретната и подредена, само с няколко неща вътре. Тя постави чашата горещ чай на малкото столче до вратата и седна на пода.
— Ето. Това е чисто одеяло. Използвай го засега. Ще се върна веднага. — каза й старецът.
Елизабет беше толкова гладна, като последното й хранене беше тази сутрин, преди да замине за екскурзията. Усещаше как отслабва от глада, след което изгуби съзнание.
Родителите й вече бяха в окръг Колумбия и чакаха инструкции от полицията, докато се придвижваха по улиците. Един от полицаите внезапно се обади по радиото:
— Има малка розова ръкавица близо до изоставена къща. Чака се потвърждение за претърсване на помещенията.
След няколко минути в къщата пристигнаха още полицаи и родителите на Елизабет. Когато влязоха, те видяха Елизабет да лежи на пода.
— О, Господи, Елизабет! — изкрещя ужасена майка й.
— Дъщеря ми диша ли? Трябва да я закараме в болница веднага! — бързо добави баща й, паникьосан при вида на дъщеря си, лежаща в безсъзнание в изоставена къща.
В този момент старецът влезе в къщата.
— Какво се случи? Само исках да помогна, затова й предложих да остане в къщата, за да се стопли. Съжалявам! — каза тъжно той.
— Как смееш! Какво направи с дъщеря ми?! — каза бащата на Елизабет, като почти се хвърли към мъжа. Полицията обаче се намеси и взе нещата в свои ръце, като го арестува.
— Трябваше да си гледаш работата. — казаха полицаите на стареца, докато се качваха в полицейския автомобил. — Ако момичето не успее, ще трябва да лежиш в затвора. — добави той, поклащайки глава.
— Наистина просто исках да помогна. Тя ми каза, че се е изгубила и изглеждаше замръзнала. Дадох й моята чаша чай и й казах да чака вътре в къщата, докато потърся храна, която да й дам. — извика той. Не искаше да прекара остатъка от дните си в затвора.
Междувременно момичето внезапно дойде в съзнание в болницата след няколко часа.
— Мамо, татко? — каза тя слабо, когато се събуди.
— Елизабет, слава Богу, че си добре! Добре ли си? Този старец нарани ли те или те докосна? — попита майка й, държейки я за ръка.
— Какво? Не! Този човек беше единственият, който ми помогна този ден. Чувствах се толкова измръзнала, а той ми предложи място да чакам. Той дори ми даде чисто одеяло, за да мога да се стопля, и излезе от къщата да купи чай и сандвич. Къде е той? Трябва да му благодаря. — обясни Елизабет.
Родителите й се спогледаха с вина в очите.
— Арестуваха го. — призна баща й.
— Татко! Не! Той не заслужава да бъде в затвора. Обадете се на полицията веднага и им кажете да го пуснат! — попита Елизабет.
Бащата на Елизабет се вслуша в дъщеря си, осъзнавайки, че е направил голяма грешка, като е преценил стареца въз основа на външния му вид. Той мислеше, че мъжът е скитник, който се е възползвал от дъщеря му, само за да разбере, че той е единственият, който й е помогнал. Ако не беше той, тя можеше да припадне на улицата и нещата можеха да бъдат много по-зле.
След като Елизабет беше изписана от болницата, тя и родителите й решиха да се върнат в изоставената къща, където живееше старецът. Донесоха със себе си малко храна с надеждата, че той ще приеме извинението им.
— Здравейте, любезни господине. — каза Елизабет, когато влязоха. Мъжът изглеждаше почти уплашен при вида на бащата на Елизабет.
— Много съжалявам, че ви съдих, сър. Надявам се, че можете да ми простите. Благодаря ви, че помогнахте на дъщеря ни. Ние ще ви бъдем вечно благодарни. — каза баща й.
Мъжът се усмихна.
— Не е нужно да се тревожите. Добре съм и съм си у дома. Благодаря ви, че отделихте време да ме посетите, наистина го оценявам. — каза той.
Майката на Елизабет му подаде торбата с храна.
— Искате ли да хапнете с нас? — тя попита. Човекът беше във възторг, тъй като никой не му беше предлагал топла храна от векове. Той кимна и постави постелка на пода, така че четиримата да могат да се насладят на храната заедно.
Оказа се, че името му е Майкъл. Той бил охранител в търговски център, докато собствениците на мола не решили да съкратят 50% от работната си сила. Не могъл да си намери работа и се озовал на улицата.
След като чу историята, бащата на Елизабет реши да направи нещо за мъжа заради добрината, която е проявил към дъщеря си.
— Майкъл, притежавам магазин за бижута в Мериленд. Би ли искал да бъдеш наш портиер? — попита той.
— Наистина ли? Готов сте да ми дадете работа? — попита Майкъл с широка усмивка на лицето му.
— Разбира се, защо не? Ти си добър човек, заслужаваш още една възможност. Ние можем да ти помогнем да получиш чиста стая в Мериленд, така че да имаш къде да отседнеш. Добре дошъл си да започнеш веднага, щом си готов.
