Джордж работи в офиса си късно една вечер, когато чистачът Саймън идва да почисти офиса му. Когато Саймън изпуска нещо, Джордж се държи ужасно с него, докато не забелязва родилния белег на ръката на мъжа. Той отразява неговия собствен. Саймън бяга, облян в сълзи, но Джордж го намира и двамата тръгват да търсят неочакваната истина.
— Съжалявам, сър. Мислех, че всички вече са напуснали офиса. — каза чистачът, когато влезе в офиса на Джордж. Джордж Ливингстън вдигна поглед от документа, който четеше, и свали очилата си.
— Кой си ти? — попита той мъжа в униформа, вкарващ кофа за моп в кабинета му.
— Аз съм Саймън, сър. Аз съм нощният чистач тук. — обясни мъжът, сочейки парцала си. — Искате ли да се върна по-късно?
— Не, не. Давай, почисти. — отвърна Джордж, като размаха ръце и отново се съсредоточи върху хартията в ръката си.
Нямаше намерение да стои толкова дълго в офиса, но това се случи неочаквано. Той беше главен технологичен директор във важна банка в страната и работата му заемаше по-голямата част от живота му. Повечето хора смятаха, че той е спечелил тази работа чрез връзки, тъй като семейството му винаги е било богато, но Джордж работи усилено в Харвард и се издигна от нулата в централата на банката в Бостън.
За съжаление баща му почина преди 5 години и никога не го видя да печели титлата. Майка му последва примера 2 години по-късно и това беше сърцераздирателно. Оттогава не забелязваше нищо освен работата си. Беше самотно съществуване, но той щеше да може да се пенсионира по-рано от повечето хора.
Изведнъж силен трясък отекна в стаята, откъсвайки Джордж от мислите му.
— Какво стана? — изкрещя той на чистача, който коленичи на земята и започна да събира стъкла.
— Съжалявам, сър. Изпуснах този трофей. Веднага ще го изчистя. — извини се Саймън, без да вдига поглед от счупеното стъкло.
— Не! Моят трофей от лакрос! Идиот! Толкова ли е трудно да почистиш, без да унищожаваш нещата ми? — Джордж изпищя, втурна се към чистача и видя любимия си трофей на парчета. Въпреки че не беше играл лакрос от Харвард, тази награда носеше един от най-хубавите му спомени.
Родителите му бяха гледали как неговият отбор печели шампионата и Джордж беше награден през тази година. Въпреки всичките му успехи, в този момент баща му за първи път му каза, че е горд. Сега просто го нямаше.
— Съжалявам! Съжалявам… — Саймън продължи да се извинява.
— Родителите ти сигурно мразят това, в което си се превърнал! Чистач! Ти си на моята възраст! Ти си провал! — Джордж извика, гледайки го с презрение.
Саймън се изправи и внезапно избяга от кабинета. Джордж прокара пръсти през косата си и осъзна какво беше казал. Не беше искал да обиди работника. Той нямаше нищо против него. Работата го убиваше цяла седмица и сега любимият му трофей беше унищожен.
Но това не е извинение, помисли си той и излезе от кабинета си. Той огледа компанията, покрай кабините и офисите. Тогава реши да провери мъжката тоалетна и видя Саймън да плаче с една ръка, покриваща лицето му, а другата притисната към мивката, задържайки го.
— Виж, човече. Толкова съжалявам. Не трябваше да крещя. Обикновено не съм толкова груб с хората. Хвана ме във възможно най-лошия момент. — извини се техническият директор с най-нежния си тон.
Саймън избърса лицето си и се изправи.
— Всичко е наред, сър. Моля, позволете ми да ви върна парите за стъкления предмет, който счупих. Това е правилно.
— Не, наистина. Така или иначе няма парична стойност. Само сантиментална. Напомня ми за баща ми. Той вече почина. Но просто си мислех за него и денят, в който спечелих този трофей, означаваше много за него. — обясни Джордж , без да знае какво друго да кажа.
— Вие сте късметлия, сър. Бях отгледан в сиропиталище. Никога не съм познавал семейството си и никога не бях осиновен. — каза Саймън с тъжна усмивка и кършеше ръце. Тогава Джордж забеляза белег по рождение на ръката на мъжа.
— Какво е това на ръката ти? — попита той възможно най-нежно.
— Какво? — попита Саймън объркан. Той вдигна поглед към Джордж и проследи посоката на пръста си. — О, хммм.
— Знаеш ли, странно е, но имаш същия белег по рождение като моя. Виж! — каза Джордж и показа собствената си ръка на Саймън. Чистачът погледна и се съгласи, че това е странно съвпадение.
Джордж се извини отново и излезе от тоалетната, за да вземе нещата си и да напусне офиса. Но не можеше да спре да мисли за съвпадащите им родилни белези. Имаха еднаква форма и се намираха на дясната им ръка.
Седмица по-късно той отново се срещна със Саймън и му зададе няколко въпроса за възпитанието му, включително за сиропиталището, където майка му го е оставила. За щастие беше в Бостън и Джордж реши да проучи допълнително.
Той потърси повече информация за Саймън в досиетата на техните служители, но там нямаше много. Имаше нещо в тези рождени белези. Не можеше да са съвпадение, мислеше си той, докато търсеше. Мисълта продължаваше да го гложди, така че в крайна сметка той реши да отиде директно в сиропиталището.
Една прекрасна дама на име Джулия го поздрави и когато Джордж попита за Саймън, тя се усмихна.
— О, живеех тук с него. И двамата сме израснали тук, но аз бях осиновена на 12. Изгубихме връзка допреди няколко години. — каза жената.
— Това е страхотно. Но можете ли да ми кажете нещо за неговите родители? — настоя Джордж.
— Защо искаш да знаеш? Приятел ли си със Саймън? — попита Джулия и свъси вежди, когато влязоха в кабинета й.
— Не точно. Току-що се срещнахме. Но вижте, имаме еднакви родилни белези на ръцете си. Мисълта за това странно съвпадение ме измъчва от известно време. Ще оценя вашата помощ.
— Добре. Нека да видя какво мога да намеря. Трябва да призная, че никога не съм търсила някое от децата, с които съм израснала.
Джулия започна да пише на компютъра си. Тя се съсредоточи върху нещо, като постави брадичка на ръката си. Изведнъж устата й леко се отвори и Джордж забеляза.
— Какво? Какво е? Намерихте ли нещо?
— Съжалявам, г-н Ливингстън. Тук има нещо. Но не бих се чувствала комфортно да разкрия тази информация, освен ако не сте тук със Саймън. — каза Джулия сериозно.
— Не разбирам. Колко лошо може да бъде?
— Не е лошо. Просто е… вероятно променящо живота. — продължи жената с леко намръщено лице.
Джордж се съгласи и отиде да намери Саймън в офиса. Отне му много убеждаване, за да се върне с него на това място, но Джордж успя да го направи.
— Джулия, радвам се да те видя отново. — каза Саймън нервно, сядайки на един от столовете в офиса на Джулия. Той мразеше да е там и да изживява отново всички спомени за други осиновени деца.
Джулия го поздрави и го попита за живота му. Но Джордж беше твърде нетърпелив за бърборене.
— Моля, нека да продължим. — настоя той.
— Добре. И двамата по-добре се стегнете… вие сте братя. — разкри неочаквано Джулия. Джордж зяпна, а Саймън се намръщи невярващо.
— Това не може да е вярно. — каза чистачът.
— Вярно е. Всичко е точно тук. Майка ви, Линда Питърсън, ви е оставила и двамата тук, когато Саймън е бил на 3 години, а Джордж е бил едва на 2 седмици. Тук има бележка, че самата директорка те е кръстила Джордж. Предполагам, че твоите осиновители са харесали името. — продължи Джулия, усмихвайки се и на двамата, за да намали напрежението.
— Добре, какво е стало след това? — попита Джордж, объркан, защото родителите му никога не му бяха казали, че е осиновен.
— Тук пише, че Ханс и Виолет Ливингстън са ви осиновили. Това вярно ли е?
— Да, това бяха родителите ми. Но аз не разбирам. Четох, че сиропиталищата и социалните служби обикновено държат братя и сестри заедно. — поясни Джордж.
— Това е политиката сега, но не винаги е било така. Новородените почти винаги се осиновяват веднага и предполагам, че просто са искали да ви настанят бързо. Съществува и възможност родителите ти никога да не са ти казали, че имаш голям брат. — обясни Джулия.
Саймън седеше там тихо и внимаваше за всичко това.
— Има ли нещо друго за нашата рождена майка? — той проговори.
— Пише, че е била самотна майка, която отчаяна е оставила децата ви тук. Има бележка от един от служителите, в която се спекулира, че тя може да е била под натиск. Но в архивите ни няма нищо друго за нея.
— Добре, благодаря ти, Джулия. Беше много любезна. — каза Саймън, изправи се и излезе от офиса.
— Чакай, човече! Ние сме братя! — каза Джордж и неочаквано го прегърна. Саймън не беше сигурен дали ще отвърне на тази прегръдка, но отстъпи след няколко секунди.
— Да, ние сме братя, предполагам.
— Слушай, познавам някои хора. Можем да разпитаме за рождената ни майка, ако искаш да знаеш. Но хей, мислиш ли, че можем да говорим? Толкова съжалявам за начина, по който се отнесох с теб, за начина, по който говорих с теб, когато се срещнахме за първи път. Бях идиот. — отново се извини Джордж. — Сега осъзнавам какъв късметлия съм бил. Не знаех, че съм осиновен.
— Всичко е наред. Оттук нататък ще се справиш по-добре. Какво ще кажеш да отидем да хапнем бургери? Големите мениджъри все още ядат бургери, нали? — попита Саймън, като накрая се усмихна на брат си.
— Какво? Разбира се, ям бургери! Хайде! Знам най-доброто място в града. От мен са! — каза Джордж, усмихвайки се лъчезарно, защото най-накрая отново имаше семейство.
По време на обяда братята разговаряха нашироко за живота си, свързани с любовта си към Ред Сокс и обсъдиха какво ще направят по-нататък.
Чрез връзките си Джордж откри, че майка им е починала около две години след като ги е оставила в сиропиталището. Междувременно нямало начин да намерят родния си баща, въпреки че и двамата подозираха, че може да е един и същи мъж. Затова направиха ДНК тест, който потвърди теорията им.
В крайна сметка те станаха по-близки от всякога. И двамата бяха в края на тридесетте, но Джордж настоя да помогне на Саймън да получи истинско образование. Отне известно време, но брат му успя да завърши образованието си и започна да преподава английски в местното средно училище.
Именно там Саймън се запозна с учителката Анна и те се ожениха няколко години по-късно. На сватбата им Джордж беше представен на Кели, най-добрата приятелка на Анна. Тя беше самотна майка на 12-годишно дете на име Кайл и Джордж бързо се влюби в нейното дете. След собствената си сватба Джордж осинови Кайл и се увери, че семейството му е щастливо.
Години по-късно братята се чудеха как животът им се промени напълно след случайната им среща.
— Ако не бях видял родилния белег на ръката ти, вероятно все още щях да съм сам и да имам ледено студено сърце. Дори не мога да повярвам как ти говорих тогава. — каза Джордж на Саймън по време на семейно барбекю.
— Минаха 10 години, човече. Остави го и се наслади на процъфтяването на семейството ни. — каза Саймън, като посочи към задния двор на Джордж. Съпругите им подреждаха масата на открито, Кайл си играеше с кучето на Джордж и най-важното беше, че всички се усмихваха.
