Тринадесетгодишните близнаци Майк и Стив бягат от приемна грижа. Докато ровят в контейнера за храна, Стив открива яке с уникален флакон парфюм в джоба му. Той приема това като знак, че майка му е все още жива и тръгва да я търси.
Стив и неговият близнак Майк бяха избягали от приемния си дом. Докато претърсваше контейнерите за боклук зад луксозен търговски център за храна, Стив намери опърпано яке и разбра, че има нещо в джоба. С любопитство той извади малка бутилка, от която по гърба му побиха студени тръпки.
— Това е ръчно изработеният парфюм, който мама използва! — Стив показа на брат си бутилката. — Може ли това да е якето на мама?
— Не бъди глупав. — Майк бутна Стив по рамото. — Мама не беше единственият човек, който използва този парфюм, а освен това тя е мъртва, Стив.
Стив поклати глава.
— Полицията каза, че тя е изчезнала, а не мъртва. Все още е някъде там. Не можем да се откажем от нея!
Стив беше убеден, че тази бутилка парфюм е знак. Той намери разписка с адрес за доставка в друг джоб и призова Майк да проверят. Той отказа, така че Стив потърси адреса на разписката сам.
Скоро той пристигна в имение, заобиколено от тучна градина. Никой не отговори, когато Стив позвъни на звънеца на портата. Изчака да се стъмни, но мястото изглеждаше изоставено. Той се изкачи на оградата на светлината на пълната луна и забърза към имението, за да потърси улики за местонахождението на майка си.
Входната врата се отвори безшумно и Стив влезе вътре. Не намери нищо в луксозните стаи на приземния етаж и се изкачи на пръсти по широкото стълбище. Влезе в малка спалня и намери снимка на жена, седнала на градински стол. Нечия ръка беше на облегалката на стола… беше мама!
— Всичко, което ще намерите тук, е еднопосочен билет до залата за непълнолетни. — каза мъж.
Стив се паникьоса. Той се обърна и моментално се пренесе в онзи ден преди 8 години, когато видя майка си за последен път.
Тя носеше него и Майк, докато тичаше по тротоара на града, но мъжът, този мъж, винаги беше зад тях. Беше оставила него и Майк в метрото и никога не се върна.
Този мъж стоеше зад изчезването на мама. Той имаше всички отговори, но Стив не можеше да попита директно. Трябваше да опита различен подход.
— С-с-съжалявам, сър. — Стив стисна ръце. — Просто съм толкова гладен…
Мъжът пристъпи по-близо.
— Нямаш ли родители, които да те хранят?
Стив поклати глава.
— Колко тъжно…но си достатъчно възрастен, за да работиш, и изглеждаш силен. — Мъжът огледа Стив. — Можеш да работиш в моята фабрика или мога да се обадя на полицията и ще те пратят в затвора.
Мъжът извади мобилния си телефон от джоба си.
— Какво ще бъде, хлапе?
Стив се втренчи в мъжа. Никога нямаше да намери отговори за майка си в затворническата килия, но просто можеше да открие нещо от другите работници, ако приеме работата във фабриката на този човек. Той прие предложението му.
Рано на следващата сутрин непознатият мъж закара Стив до склад, където го натовариха в задната част на камион. След няколко дни вратата се отвори рязко. Стив присви очи към широка река с гъста джунгла, растяща плътно от двете страни на водата.
— Добре дошли в Мексико. — Мъжът на вратата сграбчи китката на Стив и го поведе надолу към тесен кей, където чакаше лодка. Стив беше със завързани очи и го транспортираха до комплекс, заобиколен от високи огради с охранителна кула във всеки ъгъл.
Това не беше фабрика; това беше затвор!
— Правилата тук са прости. — каза един пазач, докато водеше Стив през комплекса. — Прави това, което ти се казва, или ще бъдеш наказан. Не се опитвай да избягаш, или ще бъдеш преследван от кучетата. Разбра ли?
— Да… но каква работа ще върша, сър?
Мъжът се засмя.
— Да кажем, че си в бизнеса с химическо производство. Имаш около 15 минути, за да вземеш нещо за ядене, хлапе. — Мъжът бутна Стив в трапезарията.
Всички седнали в трапезарията имаха вцепенен, отдалечен поглед в очите, който смрази мозъка на Стив, с изключение на една жена: Мама!
Той се втурна да се събере отново с отдавна изгубената си майка, но мама притисна пръст към устните си. Тя огледа предпазливо стаята и Стив разбра. Тяхното събиране трябваше да почака засега.
Същата нощ майка му се промъкна в стаята, която Стив споделяше с още четирима души, и го отведе до малко складово помещение.
— О, Господи, Стив! — Майка му го прегърна толкова силно, че едва дишаше. — Какво правиш тук? И къде е брат ти? Господин Русо намери ли ви, момчета?
— Майк не е с мен. — отвърна Стив. — Ако г-н Русо е човекът, който ни преследваше в деня, в който изчезнахте, технически, аз го намерих.
Мама се намръщи, така че Стив й каза как намирането на бутилка с парфюм го е довело до нея.
— Но как изобщо се забърка с този човек? — попита Стив, след като свърши обяснението.
— Г-н Русо е част от мафията. Баща ви и аз работехме за него. — Майка му наведе глава.
— Аз бях прислужница, а той беше шофьор. Един ден г-н Русо обвини баща ви, че е информатор… опитахме се да избягаме. — Мама поклати глава. — Баща ти почина и ме хванаха в метрото.
Мама изпусна дълбока въздишка.
— Той би ме убил, но жена му ме харесваше твърде много. Вместо това ме накара да продължа да работя като прислужница в къщата му. Когато мисис Русо почина, той ме изпрати тук.
— Не мога да повярвам. Мамо, трябва да има начин да избягаме и да се върнем при Майк.
Мама поклати глава.
— Невъзможно е. Дори и да избягаме от комплекса, пак ще трябва да пресечем реката и да намерим пътя си през джунглата. — Тя обхвана бузата му. — Просто си легни, сине мой. Ще ти трябва почивка за утре.
Те назначиха Стив да работи като чистач през първата седмица, но след това му беше възложено да подстригва кучетата и да чисти техните клетки. Той винаги е обичал кучетата и се захвана със задачата си с усмивка, която стана по-широка, когато откри нещо интересно.
Когато Стив влезе в последната клетка, беше празна. Той се огледа объркано и тогава забеляза чифт тъмни очи, които го наблюдаваха изпод кучешката колибка.
Кучето бе изкопало истински лабиринт от дупки за бягане и щом едно куче можеше да копае такива тунели, значи и той можеше.
На следващата вечер Стив започна да копае тунел към свободата с открадната кучешка купа. След седмици работа той проби от другата страна. Но работата му не остана незабелязана. На следващия ден друг работник се приближи до него и му прошепна в ухото:
— Знам за плановете ти за бягство. Моят приятел и аз искаме да се присъединим към теб. Имаме неща, от които се нуждаеш, като въже и брадва, за да направиш сал. Имаш тунела и кучетата те познават. Имаме нужда един от друг.
Стив не знаеше как този човек е разбрал за плана му, но се съгласи. Двамата с мама щяха да имат нужда от сал, за да прекосят реката, а четирима души да работят заедно беше по-добре от двама. Той прие предложението на човека.
Няколко нощи по-късно четири сенчести фигури се шмугнаха в тунела на Стив. Дъждът беше разкалял пътеката, водеща към реката, затруднявайки кучетата да проследят миризмата им.
Почти бяха стигнали до реката, когато се случи бедствието. Мама отиде сама в храстите до тоалетна. Минути по-късно Стив я чу да вика. Той я намери да лежи неудобно в калта на дъното на стръмно дере. Стив внимателно подбираше пътя си надолу по склона.
— Стив. — изскимтя майка му. — Мисля, че кракът ми е счупен.
Стив и Педро понесоха мама нагоре по склона. Педро огледа за кратко крака й и поклати глава.
— Не е добре. — каза той. — Трябва да я оставим.
— Никога! Моята свобода не означава нищо без мама. — Стив изправи рамене и се втренчи в Педро. — Можем да я носим.
— Тогава всички ще се забавим. Съжалявам, но няма да поемем този риск. — Педро махна към приятеля си. Те се обърнаха и оставиха Стив и майка му сами в джунглата.
— Прецакани сме. — изхлипа тя.
— Не, не сме. — Стив се огледа.
— Педро каза, че сме близо до реката, така че има шанс да сме и близо до село или някакъв вид селище. Ще запаля огън, за да привлека вниманието им.
— А какво за пазачите? Със сигурност и те биха видели този сигнал.
Стив въздъхна дълбоко.
— Това е риск, който ще трябва да поемем.
Всичко беше подгизнало и кално от дъжда, но Стив отказа да губи надежда. Той намери малко суха трева и листа в хралупа в основата на високо дърво. Имаше и парчета сухо, частично проядено от термити дърво, което беше паднало от вътрешността на хралупата. Стив събра всичко.
Той счупи фенерчето си в камък и използва лещата, за да фокусира слънчевата светлина. След много време и работа, парата, изпаряваща се от влажната дървесина, която беше събрал, беше заменена от дим. Малкият огън прерасна в пламък.
Стив се грижи за огъня още час, преди някой да се появи между дърветата срещу тях.
— Виж, мамо! — Стив посочи мъжа. — Спасени сме.
— Той е един от пазачите от лагера. — измърмори майка му. — Бързо, Стив, бягай! Можеш да се върнеш за мен или да се обадиш на полицията, но трябва да бягаш веднага!
Стив избяга от страната на майка си, но беше твърде късно. Охранителите ги наобиколиха и ги върнаха обратно в комплекса. Отведоха майка му в лазарета и затвориха Стив в мазето, използвано за наказание. Той се разплака, за да заспи в тъмната самота на килията си.
Малко по-късно силен звук “туп-туп-туп” го събуди. Хората викаха и излизаха навън. Глас прогърмя през високоговорител. Те говореха на испански, но сърцето на Стив трепна, когато разпозна две думи: La policia.
Два дни след като лагерът беше нападнат, Стив се събра отново с майка си в болничната й стая. Той се затича към нея и я прегърна силно.
— О, Стив! Ти ни спаси всички. — каза тя. — Полицията е търсила този лагер и го е намерила заради твоя огън! Скоро ще ни върнат в Щатите. Г-н Русо е арестуван и полицията у дома е проследила Майк. Той ще ни чака на летището. Господи, нямам търпение да се върна у дома с двамата си сина.