Сервитьорка в салон за сладолед в търговски център е шокирана да види две деца, които все още седят в сепаре часове след началото на смяната й, и разбира, че са били изоставени.
Децата са ценни и въпреки това толкова много хора изглежда смятат, че те са неудобна напаст и за еднократна употреба. Поне така се отнасяха родителите на Томи и Клеър към тях.
Преструвайки се, че ги черпят, безсърдечната двойка изоставя двете деца, които трябваше да обичат и защитават, в претъпкан мол.
Кортни Мърфи за първи път забеляза двете деца, когато им сервира два огромни бананови сплита, които бяха поръчани и платени от висока руса жена със слънчеви очила.
Кортни си помисли, че слънчевите очила са малко странни, тъй като бяха в мол, но беше виждала и по-странни. Беше събота и салонът за сладолед беше пълен.
Ето защо Кортни забеляза, че двете деца все още седяха в едно сепаре едва три часа по-късно, към края на нейната смяна. Тя се приближи и попита:
— Здравейте, деца, мога ли да ви донеса нещо друго?
Малкото момче, Томи, каза учтиво:
— Не, благодаря!
Малкото момиченце (Клеър) погледна нагоре към Кортни и очите й бяха пълни със сълзи.
— Искам да отида до тоалетната, но не мога да отида сама и Томи не може да дойде с мен, а аз наистина трябва да отида!
— Къде е майка ти? — попита Кортни.
— Мама и татко отидоха да пазаруват, за да ни вземат изключително специални подаръци! — каза Томи. — Ето защо това отнема толкова време.
— Виждам! — каза Кортни. След това отиде в задната част на заведението и каза на колегата си.
— Слушай, някакви гадове зарязаха децата си тук, за да ги гледаме. Водя момиченцето до тоалетната. Можеш ли да ме покриеш за малко?
Кортни заведе малката Клеър до тоалетната, след което й помогна да си измие ръцете.
— На колко години си? — попита тя.
— Аз съм на четири. — гордо каза Клеър. — А Томи е на шест. Той ми е истински брат!
— Разбира се, че е! — Кортни каза. — Какъв друг брат има?
— Приемните — каза Клеър. — Имаше много от тях в приемния дом.
— Вие сте в приемен дом? — попита Кортни. — Мислех, че чакате родителите си!
— О, така е. — каза Клеър. — Бяхме в приемен дом, след това мама и татко ни осиновиха.
— Разбирам. — каза Кортни, повеждайки Клер обратно към салона за сладолед, където чакаше Томи. — Слушайте, деца, смяната ми приключва и вие двамата не можете да останете тук. Ще чакам с вас отвън в заведението за храна за майка ви и баща ви.
— Не! — извика Томи. — Трябва да чакаме тук! Татко каза така.
— Виж. — каза Кортни. — Шефът ми не позволява на хората да оставят децата си тук. Ние ще седнем на онази маса там. По този начин, когато майка ти и баща ти пристигнат, ще ги видим, става ли?
Томи неохотно се съгласи и тримата седнаха на една маса, която се виждаше ясно от салона за сладолед. След известно време Кортни взе на децата хамбургери и пържени картофи.
Часовете минаваха, но родителите на Томи и Клеър не се появяваха. Накрая стана 21:00 и молът беше пред затваряне. Кортни беше сигурна, че родителите на децата няма да се върнат.
Тя се отдалечи на няколко крачки от децата, за да не я чуят, и извика охраната.
— Здрасти! — каза тя. — Кортни Мърфи от Ice Cream Bananarama. Имам две деца тук, чиито родители изглежда току-що са ги зарязали. Какво да правя?
Охраната каза на Кортни, че изпращат някой веднага и я посъветва да се обади в полицията. Дойдоха полицаи, а с тях и една дама от Службата за деца.
Кортни разказа историята и полицията и социалният работник се опитаха да накарат Томи и Клеър да отидат с тях. Томи започна да крещи, вкопчвайки се в масата.
— Мама и татко казаха, че ще се върнат! Трябва да сме добри и да останем тук! Трябва!
Той беше толкова притеснен, че накрая се наложило полицията да извика линейка и те откараха двете деца в болницата. Кортни се присъедини към тях, надявайки се, че едно познато лице ще улесни нещата.
В линейката Клеър и Томи се вкопчиха в нея. Когато пристигнаха в болницата, социалният работник поиска децата да бъдат прегледани от лекар, за да се увери, че са добре.
Лекарят даде успокоително на Томи, след което взе кръв и прегледа двете деца. Той потвърди, че Томи е здрав, но се намръщи, когато прегледа Клеър.
Няколко часа по-късно той се върна и изглеждаше много сериозно.
— Вие ли сте настойникът на тези деца? — попита той социалния работник, седнал до Кортни.
Когато жената потвърди, той каза:
— Момченцето е здраво, но се страхувам, че момиченцето е много болно. Нуждае се от незабавно лечение.
— Болно? – попита социалният работник. — Какво не е наред?
— Тя има левкемия. — каза той. — Не знаехте ли?
— Не! — каза социалният работник. — Тези деца бяха изоставени в мол тази вечер.
— Казаха ми, че са осиновени. — каза Кортни. — И те са брат и сестра.
Социалният работник влезе в базата данни и откри, че Томи и Клеър бяха осиновени, но се предполага, че живеят в град на 200 мили.
— Захвърлили са ги тук с надеждата, че никога няма да разберем! — каза социалният работник.
— Но защо? — попита Кортни. — Защо биха го направили?
Докторът тъжно клатеше глава.
— Вероятно са разбрали за болестта на Клеър. — каза той. — Вероятно не са били готови да поемат тежестта. Финансова или друга.
— Тежестта?! — извика Кортни. — Как може някой да мисли, че тези сладки деца са бреме?
Тази нощ Кортни не можа да заспи. Тя продължаваше да мисли за Томи и Клеър. На следващия ден тя отиде да ги посети в болницата.
— Слушайте, деца.— каза тя. — Все още съм в колежа и не мога да ви осигуря дом, но бих искала да бъда вашата голяма сестра. Какво ще кажете?
— Няма ли да избягаш? — попита уплашено Томи.
— Никога! — обеща Кортни. — Хвърлям се върху вас като муха върху кленов сироп!
И тя удържа на думата си. 5 години по-късно, когато Кортни най-накрая завърши колеж и си намери добра работа, тя осинови Томи и Клеър, които, за щастие, бяха преодоляли нейната болест. Те бяха семейство. Завинаги.
