След като е повикан на спешна операция, Шон открива, че пациентът, който е спасил, е майка му, която не е виждал повече от три години. Когато отваря очи, Линда най-накрая му казва истината, която е искала да скрие завинаги, но не е успяла.
— Д-р Милър, пациентът има кръвно налягане от… — стажантът изтърси статистиката за пациент, 50-годишна жена, която беше откарана по спешност в спешното отделение, след като апендиксът й се спукал. Те веднага повикаха Шон в болницата, като прекъснаха срещата му, защото дежурният лекар не отговаряше.
Повечето хора може да смятат, че апендицитът не е голяма работа, но спуканият апендикс е съвсем друго изпитание. Шон знаеше, че може да разпространи инфекция в тялото и да стане фатално, така че шофира почти над ограничението на скоростта, за да стигне до болницата.
Той нямаше време да попита за името на пациента. Сестрите го облякоха и всички се захванаха за работа. Операцията продължи няколко часа, имаше и трудни моменти със спадане на кръвното, но успяха да извадят органа, да почистят максимално и да довършат.
— Д-р Милър, как да знаем, че тя няма да получи инфекция? – попита стажантът.
— Това е нещо, което просто знаеш, Лойд. — каза Шон шеговито. — Изчистихме коремната кухина и антибиотиците ще помогнат, но засега трябва да изчакаме.
— Съжалявам. Благодаря ви, сър. — отвърна смутено стажантът.
— О, как се казва пациентът? — чудеше се той, докато гледаше как няколко медицински сестри се готвеха да я отведат в интензивна стая.
— Тя е госпожа… о, тя също е Милър. — каза стажантът, кимайки. — Първото й име е Линда.
Шон беше обърнат към кофата за медицински отпадъци, но цялото му тяло се обърна бързо при споменаването на нейното име.
— Сигурен ли си? — попита той, отстъпвайки назад, за да грабне картата на пациента от ръката на своя стажант.
— Да, доктор Милър.
— Трябва да видя лицето й! — поиска той от санитарите, които се разделиха като река за него. Ето я там. Майка му. Жената, която току-що беше спасил.
— Какво има, д-р Милър? — намеси се объркан стажантът.
— Това е… майка ми. — тихо отвърна Шон, въпреки че обикновено не би споделил такава лична подробност с подчинените си. Но чувствата, преминаващи през тялото му, спираха дъха.
Гняв, облекчение, шок, наслада и ярост, смесени в мощна комбинация, която отне този обикновено хладнокръвен, дистанциран и сериозен човек като лекуващ хирург.
Само месец след като бащата на Шон почина преди три години, майка му внезапно изчезна. Никой от семейството не знаеше къде е отишла и дали е още жива. Полицейският доклад не доведе до нищо и Шон дори обмисляше да наеме частен детектив, докато един ден не получил кратък имейл.
Майка му казваше, че е добре, но да не я търси и да не прави нищо. Въпреки това тя трябва да го е блокирала веднага след изпращането му, защото всичките му отговори се върнаха обратно. Сега тя беше на масата му и той току-що я беше оперирал. Като лекар той беше направил нещо, на което не се гледаше с одобрение: оперира член на семейството.
— Веднага я закарайте в интензивното отделение и извикайте д-р Морган отново. Не ме интересува къде е; ако е на повикване, трябва да отговаря на своите пейджъри! — той излая на стажанта и последва болничното легло от операционната.
***
Наистина трябва да сменят столовете в тези стаи, помисли си Шон, докато се опитваше да се настани отново. Беше сменил престилката си и беше седнал до майка си, откакто тя беше излязла от операцията. Шефът му вече беше говорил с него и всичко трябваше да е наред. Сега на майка му беше назначен друг лекар.
Сега той беше просто неин посетител и чакаше да се събуди. Шон стана, за да си вземе чаша кафе, но забеляза пърхащите й очи.
— Мамо. — каза той нежно. — Мамо.
— А? — отвърна Линда замаяно. — Какво?
— Мамо, ти си в болницата, в която работя. — продължи Шон. — Имаше спукан апендикс и се нуждаеше от операция. Вече всичко е наред.
— Шон? — попита Линда, когато очите й се фокусираха и умът й се проясни. — Шон!
Устата му се сви от изненадата в гласа й. Не биваше да се шокира, че го вижда. Те бяха семейство. Все пак не искаше веднага да покаже твърде много гняв.
— Хей, мамо — промърмори той, усмихвайки се неловко.
— О, скъпи — каза тя със свита уста и насълзени очи. — Липсваше ми.
— Наистина ли? — Шон каза в отговор. — Не изглеждаше така.
— Шон, моля те. Ти не разбираш. — каза Линда, докато две сълзи се търкулнаха от очите й.
— Права си. Не разбирам. — сви рамене той и се отдръпна от нея. Той се опитваше да не бъде злобен и да не повишава тон, особено защото тя току-що беше излязла от опасна операция. Но беше трудно.
— Шон, имам много да ти казвам. — продължи тя, като наблюдаваше как крачи из стаята и се вълнуваше.
— Разбира се. Трябва да е било пълно със събития да изчезнеш от живота си след смъртта на татко. — добави Шон саркастично, но не успя да скрие болезнения си глас. — Минаха три години, мамо. Не мислиш ли, че поне заслужавах някакво обяснение? Не някакъв имейл от две изречения…
— Аз съм лесбийка! — измърмори Линда и започна да кашля. Мониторите започнаха да бипкат, така че Шон се втурна към нея, за да сложи бързо кислородната маска на лицето й.
— Дишай, мамо. Дишай. — каза той с мек тон.
Мониторът спря алармите, въпреки че тя все още дишаше учестено с широко отворени очи, втренчени право в Шон. Ръката й се вдигна и свали маската.
— Чу ли какво казах? Харесвам жени, Шон.
Шон погледна към прозореца и разсеяно прокара ръка през устата си. Той погледна отново към майка си.
— Искаш да ми кажеш, че си изчезнала заради жена ли?
— Не! Изчезнах, защото бях… объркана. — отговори Линда, гледайки настрани. — Целият ми живот беше много различен от начина, по който те отгледахме, как се промени светът. Очакванията за мен бяха много по-различни. Но все пак не знаех, че нещо не е наред.
Шон грабна стола и го придърпа по-близо.
— Продължавай, моля.
— Обичах баща ти, но когато той си отиде, се изправих пред тази реалност, която бях избягвала през целия си живот. Няколко мъже ме ухажваха и нищо, но някои жени… е, беше различно. Беше пробуждане, като нещо в моято тялото, което е било изключено и изведнъж се включи. — обясни тя, като веждите й се движеха с думите й.
— Мамо, права си. Ти и аз бяхме отгледани по много различен начин. — сграбчи ръката й Шон. — Всички медицински сестри, които работят в операционните ми, са лесбийки. Двама от моите стажанти са гейове. Няколко други са небинарни. Това нямаше да е изненада за мен. Можеше да ми кажеш. Работих върху това как да кажа на семейството.
Линда плачеше.
— Шон, знам това. Знам, че щеше да ме приемеш. Но аз… посочи тя гърдите си. — Не бях готова да приема себе си.
— О, мамо. — въздъхна той, осъзнавайки какво наистина се е случило.
Майка му обясни, че е пътувала до места, които бащата на Шон никога не би посетил. Тя също така посещавала терапевт, ходела на църква, разговаряла с хора, ходела на митинги, паради и много други, опитвайки се да разбере новото си аз.
— След цялото това душевно търсене най-накрая бях готова да протегна ръка. Но ти не беше вкъщи, така че тръгнах към болницата, когато се появи тази силна болка. Мисля, че припаднах, защото не помня нищо друго. – завърши Линда, стискайки ръката си върху тази на Шон.
Шон поклати глава разочаровано, но с облекчение. Той осъзна, че тя се е нуждаела от това време далеч, точно както правят по-младите хора, когато трябва да разберат кои са.
— Трябваше да ми се обадиш. — продължаваше да я укорява той, бързо прощавайки.
— Исках да те видя.
— Радвам се, че си тук. — продължи той, като най-накрая загуби хладнокръвие и проля няколко сълзи. — И така, вече имаш ли приятелка?
Линда се засмя на шеговития му въпрос, знаейки, че е приета и обичана.
