Горкият Стивън най-накрая успява да смени моравата си и открива слой пари, скрит под почвата. Той си представя живот на богатство, но когато други се опитват да поискат парите му, Стивън бяга.
— Не трябваше да се присъединявам към Асоциацията на собствениците на жилища. — измърмори Стивън, докато режеше тревната си морава на ивици.
Стивън работеше с часове. Когато започна да навива ивиците, откри нещо странно.
— Какво прави този слой найлон тук? — възкликна Стивън.
Той дръпна ъгъла на и падна назад от изумление. Купища доларови банкноти бяха скрити под найлона.
— Света къртица. — прошепна Стивън, докато се взираше през простора на поляната си.
Стивън започна да натъпква парите в торба за боклук, но след това порив на вятъра накара банкнотите да се завъртят във въздуха. Стивън скочи да ги хване.
— Уау! Какво става тук?
Сърцето на Стивън скочи в гърлото му. Съседът му Били се беше подпрял на оградата, разделяща дворовете им.
— Не казвай на никого за това, Били. — Стивън набързо събра парите.
— Не съм клюкар, Стив. — Били вдигна ръце и направи невинна физиономия.
На следващия ден Стивън отиде с колата до полицейския участък, за да докладва за находката, за да може законно да бъде обявена за негова. Полицай Уилсън се изправи, когато влезе.
— Ето го нашият късметлия! — Уилсън му се ухили.
Стивън поклати глава. Толкова за Били да не клюкарства!
— Трябва да попълня някои документи, преди да мога законно да поискам тези пари, нали?
— Чакай малко, Уилсън. Не искам да отнемам късмета на г-н Джонсън, но тези пари не му принадлежат.
Стив се обърна. Той стисна челюсти и стисна зъби, когато разпозна един от членовете на съседското сдружение, които мразеше най-много: Браян.
— Какво имате предвид, мистър Смит? — Уилсън се намръщи на новодошлия.
— Всички знаете, че Дейвис, който е живял там преди Стив, е бил част от банда, нали? — Брайън погледна от Уилсън към Стив.
— Никой не го е доказал, сър. — Уилсън се намръщи.
— Само защото бяха твърде уплашени, за да му се противопоставят, когато беше жив, и нямаше много смисъл, след като почина. — каза Брайън.
— Но само той знаеше за парите в моя сейф. Следващото нещо, което разбрах, е, че парите ги нямаше. До сега.
— Домът ми е бил собственост на гангстер, който е откраднал парите ви и ги е скрил под тревата си? Как можете да докажете това? — попита Стивън.
Брайън повдигна вежди.
— По-добрият въпрос е: Как ще докажеш, че не са моите пари?
Уилсън се изкриви.
— Ще трябва да проучим, г-н Джонсън. Трябва да внесете тези пари, докато въпросът приключи.
— Шегуваш ли се? — Стивън удари дланта си по бюрото. — Този човек влиза тук с приказка за гангстери и откраднати пари, а вие просто ще повярвате на думата му?
— Съжалявам, г-н Джонсън, но трябва да следваме протокола. — каза Уилсън. — Имате време до края на деня, за да внесете тези пари.
Стивън погледна яростно Уилсън и Брайън. Това беше нелепо, но той не искаше да си има проблеми с полицията.
— Добре, днес ще донеса парите. — изръмжа Стивън.
Той се качи в колата си. Изруга и се обърна, за да грабне една от торбите с пари от задната седалка. Планираше да използва парите, за да превърне порутената си къща в дом, подходящ за отглеждане на семейство. Не можеше да се откаже от тази мечта толкова лесно.
— Тези пари ми принадлежат, така е честно, и няма да ги дам.
Изглеждаше, че единственият начин Стивън да запази парите си беше да напусне града.
Той пое по сложен обиколен път през предградията, докато стигна до изхода за магистралата, след което зави през движението и се върна, за да избегне патрулната кола, паркирана на ръба. Той се фокусира повече върху огледалото си за обратно виждане, отколкото върху пътя пред себе си, докато се отдалечаваше. Не усети кога мина на червено.
Стивън зави точно навреме, за да избегне сблъсък. Зави сирена. Стивън хвърли поглед назад към пътя, по който дойде точно когато светлините на патрулната кола оживяха. Той намали.
Стивън спря на закрития паркинг на мола, грабна по една чанта с пари във всяка ръка и избяга в нощта. Той спринтира, докато стигне до следващата улица и спря, когато видя полицейска кола да минава покрай него.
— Те са навсякъде. — измърмори той. Трябваше да намери място, където да се скрие, за да намери най-добрия изход от тази ситуация.
Неоновите светлини на надписа на мотел привлякоха погледа му. Той се втурна през пътя, избягвайки трафика, и влезе в офиса на мотела.
— Дайте ми стая за през нощта. — поиска той. — Плащам в брой и ще ти дам голям бакшиш, за да запазиш името ми извън регистъра, разбираш ли?
Стивън отвори вратата на мотелската стая, колкото да влезе, и я заключи, когато влезе вътре. Той не искаше никой да разбере, че стаята е заета, затова използва фенерчето на телефона си, за да огледа стаята.
Стивън се взря в телефона в ръката си. Заключеният екран показа снимка на хижата, сгушена между високи ели, където беше отседнал на последния си къмпинг. Когато я видя, Стивън знаеше точно кого да повика за помощ.
— Джаред! — възкликна Стивън. — Забърках се в истински проблем и имам нужда от твоята помощ.
— Г-н Не-нарушавам-закона Стивън е в беда? — Джаред се засмя. — Какво си направил?
Стивън обясни всичко и помоли Джаред за помощ.
— За щастие попадна на правилния човек. — отговори Джаред. — Мога да разреша проблема ти, стига да ми се отплатиш подобаващо след това.
На следващия ден Стивън седна на пътническата седалка в пикапа на Джаред и кършеше ръце.
— Ясно ти е как ще се развие това, нали? — Джаред погледна Стивън.
Стивън кимна. Джаред го тупна по рамото и зави към таен паркинг. Той паркира до колата на Стивън и двамата мъже излязоха.
Подготвиха всичко за плана на Джаред. Няколко минути по-късно Стивън се качи в колата си.
— Страх ме е, Джаред. — Стивън се обърна да погледне приятеля си през отворения прозорец на колата.
— Разбира се, но постъпваш правилно за бъдещето си. Джаред му се ухили. — Върви сега, колкото по-скоро излезеш оттам, толкова по-скоро ще приключиш с това.
Стивън обиколи града пет пъти, преди да забележи полицейска кола, която минава през кръстовище.
— Най-накрая! — Стивън въздъхна. Не можеше да остави тази полицейска кола да избяга!
Стивън се втурна след полицейската кола в момента, в който светофарите се смениха. Той преследва патрулката през хълм и през друго кръстовище. Когато се приближи до колата, той беше възнаграден с проблясък на светлини и вой на сирена.
— Добър ден, полицай. — Стивън се ухили на полицая, който се беше приближил до прозореца му, след като той спря.
Полицаят се взря в Стивън за момент, след което направи знак на партньора си. Стивън гледаше с нетърпение как двамата офицери разговаряха заедно.
— Ще трябва да излезеш от превозното средство. — каза първият полицай, когато тя се върна в колата. — Ти си издирван и те арестувам!
Стивън излезе от колата с вдигнати ръце, докато вторият полицай претърсваше колата му.
— Това е, което търсим! — Вторият полицай възкликна, когато отвори една от чантите на задната седалка. Няколко минути по-късно той се обърна към Стивън с присвити очи.
— Всичко е фалшиво. Какво направи с истинските пари?
— Тези пари не са фалшиви, не може да бъдат! — Стивън се опита да наклони глава, за да види по-добре парите в ръката на втория полицай. — Искате да ми кажете, че съм направил всичко това за фалшиви пари? Че всичките тези пари са безполезни?
— Така изглежда, господине.
Полицията държа Стивън в затвора три дни, но тъй като не можаха да го обвинят в нищо, трябваше да го пуснат. Джаред чакаше, когато го пуснаха.
— Не всеки би имал смелостта да направи това, което ти направи. — каза Джаред, докато се отдалечаваха.
— Нямах избор. — Стивън сви рамене. — В крайна сметка полицията щеше да ме настигне, независимо колко добре се криех.
— Е, няма да има повече криене за теб. — Джаред се ухили. — Не може да се преследва човек за опит да задържи съкровище, което се е оказало фалшиво, нали?
Джаред ги закара право в мотела си. Те се заключиха в стаята, след което Джаред бръкна под леглото и започна да вади торби за боклук.
— Ето го истинското ти съкровище. — каза Джаред.
— Новият ми живот започва сега! — Стивън отвори чантата и хвърли шепа пари във въздуха. Животът със сигурност беше добър, но едно силно почукване на вратата сложи край на всичко.
— Трябва да е храната за вкъщи, която съм поръчал. — каза Джаред, докато вървеше към вратата. Той изчака, докато Стивън прибере всички пари, и след това отключи вратата.
Вратата се отвори с достатъчно сила, за да накара Джаред да се олюля. Един мъж се промъкна, после друг. Трети се вмъкна зад тях и заключи вратата още веднъж.
— Какво си мислиш, че правиш? — Стивън извика.
— Претендирам за това, което ми се полага по право. — Третият се обърна и насочи пистолет към главата му.
— Сега ще си взема обратно парите, които Дейвис открадна за мен. — Мъжът се ухили. — И много ти благодаря, че се увери, че полицията никога няма да дойде да ги търси.
