Когато нейната приятелка Линда изчезва, Одри открива нещо в дома й, което я предупреждава за неочакваните лъжи на съпруга на Линда. Тя се качва в колата си и потегля към къща в друг град, само за да открие Линда заключена в мазе. Но вместо да бъде благодарна, Линда скача и я напада.
Одри нетърпеливо тропаше с крака, когато телефонът иззвъня, и тя отново погледна смартчасовника си, тъй като повтарящият се сигнал не свършваше. Беше 23 часа, в петък, а приятелката й Линда не отговаряше на мобилния си телефон.
Тя любезно беше взела дъщерята на Линда, Софи, от уроците й по балет след училище, след като Линда се обади и помоли за услугата. Тя обаче трябваше вече да е дошла, за да вземе момичето, а сега Одри се притесни.
Когато обаждането премина към гласовата поща, тя реши да се обади на съпруга на Линда, Джоузеф.
— Здравей? — каза той след няколко сигнала.
— Джо! Слава Богу! Къде си? Знаеш ли къде е Линда? Взех Софи от балет преди часове, а Линда не е идвала. Не отговаря на телефона си. — обясни на един дъх цялата ситуация Одри, не позволявайки на Джоузеф да каже нищо.
— Боже, Одри. Благодаря ти, че взе Софи. Но нямам представа къде е Линда. — отговори той. — В Бостън съм по работа. Няма да се прибера до утре.
— Боже, сериозно ли? И кога за последен път говори с Линда? Тя ми се обади този следобед и ме помоли да взема Софи, защото има „неща“ за вършене“— каза Одри, използвайки въздушни кавички.
Джоузеф въздъхна по линията.
— Нямам представа. Говорихме тази сутрин, когато тръгнах. Слушай, можеш ли да задържиш Софи днес, моля? Ще се опитам да се свържа с Линда и да видя какво става. Моля те. Ще се върна утре и можем да поговорим. Добре?
— Добре. — въздъхна Одри и затвори. Софи вече спеше в стаята за гости, но на Одри не й хареса, че Джоузеф не се тревожи, че жена му не е взела детето им. Това изобщо не приличаше на Линда. Тя обмисляше да се обади в полицията, но те вероятно нямаше да направят нищо.
В телевизионните предавания винаги казваха, че трябва да изчакате 48 часа, преди човек да бъде наречен “изчезнал”. И така, тя се обади на телефона на Линда още няколко пъти, след което реши да си ляга.
***
Джоузеф се обади на Одри, когато пристигна у дома на следващия ден, така че тя заведе момичето в дома му. Софи изтича до стаята си, за да могат възрастните да разговарят.
— Мислиш ли, че трябва да се обадим на полицията? — незабавно попита Одри и посегна към телефона си.
— Не. — изтърси Джоузеф и вдигна ръце. — Не. Не е нужно да викаме полиция. Трябва да изчакаме.
— Какво, защо?
— Одри. — въздъхна той, разтривайки едната страна на лицето си. — Линда и аз имахме страхотна кавга преди да тръгна. Не е толкова необичайно тя да изчезне така.
Одри поклати глава и я наклони.
— Не, Линда не би направила това. Не и когато става въпрос за Софи.
— Не го е правила от много време, признавам. Но се случваше често. Мисля, че трябва да й дадем малко време. — продължи Джоузеф и седна на дивана, изтощен.
— Не! Тя може да е в опасност. Познавам моята приятелка, Джо. Знам, че тя няма да изчезне току-така. — настоя тя, застанала пред него и блокирайки телевизора.
Джоузеф поклати глава.
— Ти не я познаваш толкова добре. Тя има тайни, които крие от всички. — каза той, вдигайки твърд поглед към Одри. — Тя е изчезвала и преди. Добре е. Ще се върне скоро.
Одри вдигна ръце във въздуха, разочарована, но се опита да не повишава тон, за да не безпокои Софи.
— Не мога да повярвам, че имаш такова кавалерско отношение. Жена ти я няма. — изсъска тя последната част. — Ще се обадя на полицията, независимо дали ти харесва или не.
Въпреки това, което всички виждаха по телевизията, нямаше период на изчакване, преди да можете да съобщите за изчезнал човек. Първите 24 часа бяха жизненоважни, така че няколко служители дойдоха в къщата на Джоузеф, за да вземат някои показания от тях и си тръгнаха, за да започнат търсенето.
— Слава Богу, че се обадихме. Не мога да повярвам, че поп културата ни накара да повярваме, че трябва да чакаме. — каза Одри, след като полицаите си тръгнаха.
— Все още смятам, че това е загуба на време. Просто съм изтощен. — потърка врата си Джоузеф. — Слушай, нямам право да искам това от теб, но трябва да отида до офиса. Можеш ли да останеш тук със Софи? Бих отменил, но трябва да уредя някои неща, свързани с пътуването.
— Разбира се. — кимна Одри. Тя би направила всичко за Софи, но непринуденото му отношение към изчезването на жена му беше толкова объркващо.
Тъмните кръгове под очите му бяха по-изпъкнали от всякога, но дали това беше от притеснение за жена му или от скорошното му пътуване?
— Благодаря! — каза той и излезе.
След обяда Софи се върна в стаята си, за да играе видео игри, а Одри не знаеше какво да прави със себе си.
Джоузеф остави сакото си на кухненската маса, така че тя го вдигна, за да го сложи в гардероба до вратата. В Ню Йорк ставаше все по-студено. Не трябваше да тръгва без него. Тя клатеше глава, когато от един от джобовете падна касова бележка.
Беше от вчера, което не би било странно, освен че беше от бакалия в Ню Джърси.
— Ню Джърси? — тихо повтори тя. — Не беше ли в Бостън?
След като се разтърси още малко, тя намери глоба за паркиране… също от Ню Джърси.
Сега сериозно притеснена за нещата, Одри реши да се качи горе и се промъкна в спалнята на Линда и Джоузеф.
Имаше и някакви хартии на леглото и Одри не можа да се сдържи да не ги прегледа. Искаше да намери нещо друго за Ню Джърси, някаква следа, която да й помогне да определи защо Джоузеф е излъгал.
Очите й се присвиха на един конкретен документ. Беше застраховка живот. Тя седна на леглото, за да прочете по-внимателно, и лицето й пребледня, когато разбра, че застраховката живот на Линда ще плати около 500 000 долара.
— О, Господи. — покри устата си Одри.
Тя не знаеше много за този вид застраховка, но Одри винаги е разбирала, че децата трябва да бъдат основните бенефициенти. В този случай беше Джоузеф. Софи изобщо не беше спомената.
Главата започна да я боли и Одри трябваше да отдели малко време, за да разтрие старателно слепоочията си, преди да копае по-дълбоко. За свой шок тя веднага откри голяма следа.
Джоузеф притежаваше къща в Ню Джърси, но тя беше закупена наскоро и името на Линда не фигурираше в документа.
— Господи! — каза Одри и пусна документите, защото вече не можеше да се държи.
Тя беше на пода в къщата на най-добрата си приятелка, осъзнавайки – но все още надявайки се, че не е вярно – че Джоузеф вероятно е направил нещо ужасно на жена си за пари. Дишането й се учести, защото болката в гърдите й не отслабваше.
И така, тя уви ръце около краката си, държейки се в стегната топка, и се заклати напред-назад, докато се опитваше да забави сърдечния си ритъм и модела на дишане. Но когато се успокои, умът й започна да се върти.
Джоузеф не изглеждаше толкова загрижен или виновен, когато тя доведе Софи. Не беше крещял на Софи и се държеше като добър баща, какъвто винаги е бил.
— Лельо Одри! Мога ли да си направя малко шоколадово мляко? — Софи извика неочаквано и Одри трябваше да стане от пода, да подреди дрехите си и да почисти лицето си.
Момичето вече беше долу в кухнята, така че не видя Одри да се измъква от спалнята с няколко документа в ръка, които дискретно прибра в чантата си.
— Знаеш ли къде е всичко? — попита весело Одри, борейки се да запази треперещата си усмивка заради Софи.
Джоузеф й се обади по-късно същия следобед и Одри трябваше да използва целия си самоконтрол, за да говори с него. Не искаше той да разбере за подозренията й. Той й каза, че може да се наложи да е на работа известно време.
— Знам, че вече поисках твърде много от теб, Одри. Но можеш ли да заведеш Софи при майка ми? — каза той, изненадвайки Одри.
— О, разбира се. — отвърна тя, кимайки твърде много. — Тя знае ли, че Линда е изчезнала?
— Не, не, не. — каза Джоузеф нервно. — Моля те, не й казвай. Това само ще я разтревожи. Просто измисли извинение, ако можеш.
— Добре. — промърмори тя.
— Съжалявам, Одри. Трябва да тръгвам. — добави Джоузеф и бързо затвори. По някакъв начин тя знаеше, че Джоузеф не е на работа. Тя знаеше, че той я лъже.
Но тя не можеше да направи много. Софи трябваше да бъде в безопасност, затова й каза да опакова няколко неща, защото ще прекара остатъка от уикенда с баба си. За щастие момичето нямаше представа, че нещо не е наред.
***
След като остави Софи, Одри кара няколко пресечки, планирайки да отиде до дома си. Но тя трябваше да отбие и да си поеме дълбоко въздух, докато облягаше глава на рамото си. Обикновено беше напориста жена, която не се страхуваше да поеме контрола върху всяка ситуация.
Ето защо тя звънеше непрестанно предната вечер, опитвайки се да се свърже с приятелката си и затова настояваше да се свърже с полицията, дори когато Джоузеф не искаше. Но застрахователната полица, имота в Ню Джърси и знанието, че съпругът на приятелката й лъже променяха всичко. Беше твърде много за справяне.
Тя нямаше представа какво да прави. Не можеше да каже на полицията, защото ако подозренията й бяха погрешни, щеше да разруши това семейство и приятелството си с Линда завинаги. Но ако изчака и Джоузеф беше направил нещо, Одри щеше да съжалява, че не е действала по-рано до края на живота си.
— Господи, дай ми знак! — лицето й се сгърчи, когато се канеше да започне да ридае, но силният клаксон от близката кола я стресна. Тя погледна към страната на пътника, уплашена, но това нямаше нищо общо с нея. Двама шофьори си свиреха с клаксоните един на друг по някаква глупава причина.
Но погледът вдясно й насочи вниманието към чантата й, където бе скрила документите. Одри ги грабна и започна да чете отново. И отговорът най-накрая беше ясен: тя трябваше да отиде в Ню Джърси.
Пръстите й трепереха, докато поставяше адреса в навигационната система на колата си. Щракането на предпазния колан беше почти твърде силно, когато тя се закопча и се приготви за дълго пътуване. Достигането до адреса щеше да отнеме почти пет часа, но тя трябваше да го направи.
***
Одри стигна до красивата къща в Ню Джърси. Беше в крайградски район, но имотът беше достатъчно далеч от съседите за уединение. „Може би твърде много уединение”, помисли си Одри, прехапвайки устни, докато крачеше на пръсти през поляната, въпреки че никой нямаше да я види в тъмната нощ.
Тя провери прозорците, но плътните тъмни завеси не й позволяваха да види нищо. Те също бяха здраво закопчани. Все пак тя заобиколи къщата, като разклати всички и дори пробва вратите. Накрая тя погледна нагоре и видя леко отворен прозорец на втория етаж.
— Ох, ставам твърде стара за това. — изстена Одри, докато се изкачваше през верандата и стигна до отворения прозорец. Ризата й се закачи в ъгъла и краката й не можаха да се приземят добре, така че тя падна на дървения под на напълно празна спалня.
Нямаше време да се бави, затова скочи и мина през зловещо тихата къща, включвайки лампи, които за щастие работеха. Беше чисто, но застоялият въздух и миризмата показваха, че никой не е живял там от известно време. Джоузеф обаче я беше купил наскоро, според документите.
Тя провери всички стаи на горния етаж и не откри нищо, затова тихо слезе да провери кухнята, всекидневната и една допълнителна стая, която можеше да бъде офис или спалня за гости. Най-накрая в коридора тя видя врата. Трябваше да води до мазето. За разлика от другите в къщата, тази беше затворена и когато тя натисна бравата, не помръдна.
Одри се отдалечи и потърси ключовете, но в къщата нямаше нито един. Никъде нямаше купа или поставка за ключове. В кухненските чекмеджета имаше предимно пластмасови прибори, които й напомниха за нещо. Тя отвори хладилника и той беше пълен с новозакупени продукти, тези от касовата бележка в якето на Джоузеф.
Това беше само още едно потвърждение, че е излъгал. Следователно тя трябваше да знае какво има долу в мазето. Одри се върна към дрънкането на дръжката и бутането на вратата с рамо, наранявайки се.
Но нямаше да помръдне. Тя въздъхна, искаше да се откаже, но от другата страна се разнесе характерен стон. Одри почти трепна от вратата, но бързо се съвзе.
— Линда? — извика тя и допря ухо до вратата.
— Помощ! — дойде приглушен вик и това беше всичко, което й трябваше. Одри използва цялата си сила, блъскайки и ритайки вратата без резултат. Тя огледа къщата за нещо, което може да й помогне да отвори вратата, и накрая видя чук, който лежеше в ъгъла.
Тя удряше бравата много пъти, опитвайки се да я счупи, и комбинираше това с още натискане с рамото си, докато накрая вратата се отвори. Одри нямаше време да мисли. Видя стълби, осветени от светлините, които беше включила, и се втурна надолу по тях, като едва не се спъна.
В един ъгъл, сгушена в себе си, беше нейната скъпа приятелка Линда.
— Линда! О, Боже! О, Боже! Добре ли си? — Одри изтича и коленичи на пода, сълзите вече изплуваха на повърхността, когато я намери. — Тук съм! Тук съм!
Очите на Линда се разшириха, след като разбра кой е слязъл долу. Тя трепереше, потна и мръсна, но ръцете й се разтвориха широко, за да прегърне Одри, прегръдка, която би поела с радост след изпитанието на деня си. Но Линда не искаше прегръдка. Тя сграбчи ръцете на Одри възможно най-здраво и я хвърли настрани.
Одри беше толкова шокирана от силата, че нямаше време да се стегне или да запази равновесие. Падна само на няколко крачки. Имаше обаче едно старо пиано и тя удари главата си.
Всичко почерня.
***
— Одри! Одри! — Паническият глас на Джоузеф проникна в съзнанието й. Очите й мигаха бавно, адаптирайки се към светлината, която той включи.
Главата й бучеше и виковете му не помагаха.
— Ох, спри да крещиш, моля те.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита той ядосано, но й помогна да стане.
— Какво? — попита Одри, все още объркана. Тогава всичко, което се случи този ден, се върна в ума й и тя се отблъсна от Джоузеф. — Махни се от мен! Ти си я затворил!
— За нейно добро! — възкликна той със здраво стиснала челюст.
— Какво? — Одри наклони глава и нежно вдигна ръка към мястото, където се беше ударила.
— Опитвах се да й спася живота! — Джоузеф продължи, облегна се и поклати глава в поражение. — Одри, Линда е крила нещо от теб през всичките тези години. Тя е пристрастена.
Одри си пое рязко въздух, но също започна да клати глава.
— Не! Ти си чудовище! Планирал си да я убиеш и да й вземеш парите от застраховката живот! — тя отрече, сочейки го с един треперещ пръст.
— Не, Одри. — каза Джоузеф с наведена глава. — Никога не бих. Обичам я. Чуй ме. Тя беше пристрастена от години. Но се възстанови още преди да те срещне. Не искаше никой да знае за нея, защото това й помогна да остане чиста. Каза ми преди да се оженим и аз го приех.
— Не! — долната устна на Одри потрепери, когато емоциите й се надигнаха. — Това е невъзможно.
— Преди няколко месеца тя получи рецидив. Тя използва… това са трудните неща, Одри. Най-опасните неща. Тя се измъкваше, забравяше за Софи и правеше кой знае какво и с кого. — продължи Джоузеф.
— Какво се случи вчера? Чакай, петък? — учуди се Одри. Нямаше представа колко е късно, но вероятно вече беше неделя.
— Имахме страхотна кавга. Казах ти го вече. Купих тази къща, защото исках да избягаме от Ню Йорк. Не че тя не може да намери наркотици тук, но това място е далеч и е заобиколено от природата, така че си помислих, че би било добра идея. — обясни той, движейки ръцете си във въздуха. — Това не й хареса. Тя ме нарече контролиращ. Избухна и излезе от къщата, като каза, че ще вземе Софи.
Одри мълчеше, припомняйки си всичко от петък. Линда я повика, но в гласа й нямаше нищо странно.
— Подозирам, че тогава ти се е обадила да вземеш Софи, защото я последвах. Видях я да говори по телефона, но тя очевидно не е отишла в балетното студио. Отиде да вземе… нещата… точно там, на обществено място, в парк. — препъваше се Джоузеф в думите си, затваряйки очи. — Изпаднах в паника. Грабнах я, хвърлих я в колата и дойдох до тук. Да, отне часове, но лекарствата ми спечелиха време. Тя беше спокойна и отстъпчива.
— Защо не я заведе на рехабилитация? — попита тя объркана.
— Рехабилитацията не работи, ако човекът не я иска. — въздъхна той, поклащайки глава още малко. — Но и аз не мислех много добре. Просто го направих. Пристигнах и я сложих в мазето. Ти ми се обади точно когато излязох от магазин за хранителни стоки и намерих глоба за паркиране на колата си.
Одри наклони глава, мислейки, че още едно парче от пъзела е решено. Но най-накрая тя разбра голямата картина.
— Това е. Върнах се да взема Софи. Трябваше да се справя с някои неща на работа, които пропуснах в петък, защото трябваше да дойда тук с Линда. Но освен това, просто исках да измисля някакъв план. — Джоузеф продължи. Гласът му се беше успокоил, но той просто беше изгубен.
— Трябваше да ми кажеш. Бях полудяла, мислейки си, че си й направил нещо. — затвори очи Одри.
— Добре. Какво предлагаш да направим сега? — попита Джоузеф отново с вдигнати ръце.
— Обади се на полицията. Трябва да им кажем истината и да ги накараме да помогнат. — сви рамене Одри. Би било трудно да им обяснят защо Джоузеф е излъгал първоначално, но беше по-добре, отколкото да седнат и да чакат Линда да се появи.
Извикаха полицията и чакаха… и чакаха… и чакаха.
Линда така и не се върна. Полицаите я откриха няколко часа по-късно, беше взела свръхдоза в една уличка и беше починала в линейката на път за болницата. Одри се пречупи в стерилния, бял коридор и падна на пода, крещейки:
— Вината е моя!
Джоузеф плачеше тихо в ъгъла, притиснал глава до стената, опитвайки се да не позволи на същата вина да го разяжда. Една сестра го помоли за осигурителен номер и нещо от този род. Но той не чуваше. Всичко, което чуваше, бяха виковете на Одри и бипкането на медицински машини, звуци, които щяха да го преследват завинаги.
