Три деца, които никога не са се грижили за възрастната си майка, се втурват при адвоката й след смъртта й, уверени, че ще наследят имуществото й. Но ги очаква изненада, за която разбират едва след погребението.
Катрин Блеър и нейният съпруг Тод бяха прекарали целия си живот в провинцията на Тексас, работейки върху няколкото хектара собственост, която притежаваха, и постепенно превърнаха малките си земеделски печалби в основен бизнес.
В резултат на това на Катрин и трите й деца, Бриджит, Самюъл и Пол, никога не им липсваше нищо, дори след смъртта на Тод. Когато обаче децата се изнесоха от къщата си и се преместиха в града, нещата се обърнаха към най-лошото.
Първоначално на Катрин й липсваха ужасно и й се искаше да останат с нея и да й помогнат с бизнеса, но децата имаха нещо друго в ума си, което Катрин научи едва когато беше диагностицирана с рак и й оставаха едва три месеца живот. ..
— Здравей, Самюъл. Чудех се дали можеш да дойдеш да видиш майка си този уикенд. Тя е в болницата и наистина иска да те срещне… всъщност и тримата. — каза по телефона Мелиса, секретарката и помощничка на Катрин след диагнозата. Мелиса предложи трите й деца да бъдат до нея, когато разкри здравословното си състояние. Но отговорът на Самюъл разби сърцето на бедната Катрин.
— Виж, Мелиса. Имам работа за вършене, става ли? И ако тя вече е в болницата, предполагам, че лекарите се грижат за нея. Защо мама иска да създава ненужна драма? Както и да е, не е като да мога да я лекувам. Не искам да идвам и не ми се обаждай повече. — измърмори той и затвори.
Катрин беше до нея и слушаше всичко. Начинът, по който се държеше Самюъл, я разби. Тя обаче не го показа на Мелиса.
— О, скъпи. — тя се изкиска, докато прикриваше сълзите си. — Виждаш ли, Мелиса. Мисля, че моят Сами е зает с работа. Той приема нещата сериозно като отговорен човек. Трябва да се гордея с него.
— Да, госпожо. Не се притеснявайте, ще се свържа с Бриджит и Пол. Сигурна съм, че ще могат да намерят време за вас. — отговори Мелиса и се усмихна насила. Но дълбоко в себе си тя виждаше колко наранена е Катрин от думите на Самюъл.
За щастие, когато се обади на Бриджит, тя се съгласи да посети Катрин. Но когато набра Пол, историята отново се повтори.
— Не, Мелиса. — отвърна той. — Няма да мога да дойда. Пътувам до Тайланд с приятели. Ще видя дали ще имам време след това.
— Но, Пол…
— Хей, хей, спокойно. Защо просто не платиш на някого да се грижи за нея? Разбирам, че е болна, но какво мога да направя? Не мога да бъда до нея до края на живота й, така че просто й кажи, че съм зает и ще намеря време за нея по-късно. Довиждане! — каза той и затвори.
— Е, добре, госпожо… — Мелиса погледна Катрин, унила, формулирайки думи, за да я утеши. Но преди това по-възрастната жена проговори.
— Всичко е наред, Мелиса. Най-малкото дъщеря ми ще ме посети. Щастлива съм, че все още има някой, който го е грижа за мен…
Но за съжаление посещението на Бриджит не беше такова, каквото Катрин очакваше. Тя пристигна в болницата с букет и плодове, не каза почти нищо 10 минути и след това си тръгнаха с думите: „Изглеждаш ми добре, мамо. Не мисля, че имаше нужда от толкова спешно посещение. Но всичко е наред. Пази се.
Катрин се разплака, чудейки се как са се променили времената. Децата й, които бе отгледала с такава любов, не си направиха труда да отделят време за нея и вместо това се отчуждиха.
Всъщност, дори в последните дни на Катрин, когато Мелиса информира децата, че здравето на майка им бързо се влошава, позовавайки се на психическия стрес, на който е била подложена, след като са отказали да я видят, те не изглеждаха особено загрижени, освен да се върнат при нея веднъж или два пъти, за да поискат пари.
Например, когато Пол се върна от ваканцията си в Тайланд, той взе пари от Катрин и й каза, че са за нов бизнес, който стартира. Но това, което той всъщност направи, беше да си купи нова кола. Бриджит и Самюъл не останаха по-назад и продължиха да искат пари по различни причини.
В този момент Катрин беше уверена, че алчните й деца просто се интересуват от наследството, което Тод бе оставил. Така тя се свърза с адвоката си една сутрин и промени завещанието си, за което никой не трябваше да знае, докато не умре.
В резултат на това три месеца по-късно, когато децата й се втурнаха в офиса на адвоката след погребението й, за да разберат какво им е оставила майка им, те бяха посрещнати с ужасна новина.
— Какво? Мама не ни е оставила нищо? За какво говорите, г-н Смит? — Пол беше изумен да научи, че майка им ги е лишила от наследство и тримата.
— Знам. — каза Бриджит, подсмихвайки се. — Мама беше болна. Сигурно не е била в добро настроение. Просто не е възможно да го даде за благотворителност, вместо за нас!
— Е, деца. — прочисти гърлото си господин Смит. — Никога не съм споменавал, че е оставила всичко за благотворителност. Всъщност би било неточно да кажа, че ви е оставила без нищо. Тя ви е оставила съобщение, обясняващо кои са новите наследници на нейното състояние и защо.
— Съобщение? — Самуел го изгледа. — Мислите ли, че си губим времето тук, г-н Смит? Просто прескочете всички тези глупости и ни кажете какво е направила, за да обърка завещанието.
Г-н Смит въздъхна и премести лист хартия отпред на масата си.
— Отговорите на всичките ви въпроси могат да бъдат намерени тук. Сега, моля, извинете ме, тъй като трябва да се погрижа за други хора.
Пол взе листа, излезе от офиса на адвоката, за да го прочете, а другите брат му и сестра му го последваха. Те откриха, че това е писмо, написано от Катрин няколко дни преди смъртта й.
„Скъпи Самюъл, Пол и Бриджит,
Ако четете това писмо, предполагам, че сте в офиса на моя адвокат, разочаровани, че не сте получили нищо от моето имущество. Не се учудвайте, деца, защото си получихте заслуженото.
Помните ли, когато се обадих и никой от вас не си направи труда да дойде, освен когато имахте нужда от пари? Или как се нуждаехте от мен само за вашите луксозни пътувания, нови коли и екстравагантен начин на живот? Не, не, не се смущавайте от това. Вие ме научихте колко жалки могат да бъдат хората – дори собствените ни деца…
— Какво по дяволите? — Бриджит загуби хладнокръвие. — Какво не е наред с нея? Наистина ли смята, че ще имаме нужда от нейните морални лекции след това, което направи?
— Чакай малко, има още. — отговори Пол и продължи да чете писмото.
“Просто си помислих да ви дам малък житейски урок, преди Бог да ме призове у дома. Знаете ли, видях Тод снощи в съня си. Казах му колко съм тъжна след всичко, което се случи. Той се засмя и каза: „Скъпа, трябва просто да оставиш богатството на нашите деца. Не можеш да го вземеш със себе си, след като умреш. Защо да се тревожим за ненужни неща?“
Но казах на Тод, че имам предвид някои хора, които заслужават цялото ни богатство. И те са Мелиса и нашият градинар Робърт, които ще си поделят моя дом и бизнес. Този беден 18-годишен градинар ми беше като син. Купуваше ми лекарства, правеше ми пресен чай всяка сутрин и вечер и прекарваше време с мен, разказваше ми истории за своето село и ме мотивираше, въпреки че му казвах колко малко време имам.
И Мелиса не беше изключение. Тя ме водеше на всичките ми прегледи при лекаря. Често спеше до леглото ми през нощта, като бдеше над мен и бизнеса, за който баща ти и аз бяхме работили толкова усилено, за да изградим. Но какво направихте вие тримата? Бяхте твърде заети с охолния си начин на живот. Така че, успех с това оттук нататък. Надявам се, че времето ви е дало ценен урок.
С любов,
Вашата майка,
Катрин Блеър“.
Трите деца се спогледаха, но разбраха, че не могат да направят нищо в този момент. Те бяха сами и трябваше да се справят сами.
Робърт и Мелиса, от друга страна, които се страхуваха да не загубят работата си след смъртта на Катрин, успяха да продължат наследството на Катрин и Тод – техния земеделски бизнес – и да живеят щастливо до края на живота си.
