Когато Люк призна, че иска да стане танцьор, баща му беше против решението му. Мъжът взе нещата в свои ръце, за да сложи край на лудостта на сина си по танците, без да осъзнава, че това ще застраши живота на младото момче.
— Татко — нервно започна Люк, нарушавайки тишината. Цялото семейство тихо вечеряше. Вечерята беше организирана в чест на завършването на гимназията му, и Люк нямаше търпение да направи голямото изявление.
— Трябва да ти кажа нещо, татко — продължи той. — Най-накрая реших какво искам да правя след гимназията.
— Знам, синко! — засия баща му, оставяйки вилицата. — Тъй като няма място в завода ми, вече помолих моя приятел Франк да ти позволи да опиташ ръцете си в неговия автосервиз. За да ти помогне да се ориентираш в автомобилните части.
— Какво? Не! Татко, не искам да ставам механик в завода! Искам да стана танцьор! — Люк повиши тон, но баща му избухна в смях. — Наистина ли, момче? Мислиш ли, че е време за шеги? Дори малкият ти брат не опитва такива шеги напоследък!
— Татко, сериозно ти говоря! Имам шанс да се явя на прослушване в едно от най-добрите танцови училища. Следващата седмица отивам във Флорида за това! — каза той, звучейки сериозно. И усмивката на баща му избледня.
— Тогава по-добре промени плановете си, млади човече! Нямах нищо против това като твое тъпо хоби, но това е недопустимо. — Хари избърса устните си със салфетка и се изправи. — С майка ти вече решихме, че ще ставаш механик. Този разговор свършва тук!
— Е, вече не съм малко момче. Не можеш да ми нареждаш, татко! — извика Люк, като бутна стола си назад и скочи на крака. — Работих усилено за това и няма да пропусна тази възможност!
Люк дори не довърши вечерята и се втурна горе в стаята си, затръшвайки вратата след себе си. Наблюдавайки отношението на сина си, Хари знаеше, че Люк няма да отстъпи лесно. И така, два дни преди момчето да замине за Флорида, Хари нае двама мъже, за да изплашат Люк.
— Всичко, което трябва да направите, е да го сплашите. Само малък урок! Не прекалявайте с нищо. — каза той на мъжете, хвърляйки плик на пода. — Това са парите. И нито дума на никого!
Мъжете се усмихнаха, преброиха парите и излязоха от гаража. Хари нае скитниците само за 40 долара, но беше уверен, че планът му ще проработи.
Два дни по-късно Хари седеше на кухненския плот и се преструваше, че чете вестник. Когато видя Люк да е на входната врата, той написа съобщение до хулиганите:
— Синът ми напусна дома. Насочва се към автогарата. Билетът е прикачен по-долу.
— Днес няма ли да ходиш в завода? — попита съпругата му Елиза и телефонът на Хари почти се изплъзна от ръцете му.
— Да, да, тъкмо тръгвах. — тъкмо се канеше да излезе през входната врата, когато Елиза го извика. — Хари, чакай! Работната ти чанта!
Хари погледна надолу и осъзна, че държи вестника.
— Днес се държиш странно — каза тя. — Всичко наред ли е?
Той й дари глупава усмивка.
— Съжалявам, просто работното напрежение. Ще се видим.
Хари я целуна набързо и излезе от къщата.
***
Люк не искаше да закъснява за автобуса, затова хвана прекия път до автобусната спирка. Той обаче усети, че някой го преследва, когато зави надясно. Люк ускори стъпките си, но стъпките зад него не спряха.
Когато момчето погледна назад, забеляза двама мъже, които го следваха. Люк започна да бяга, но те го настигнаха и го блъснаха на земята.
— Ще се повозиш ли, момче? — едно от момчетата взе раницата му и я хвърли на другото. Люк беше ужасен.
— Кой…кой си ти? Дай ми чантата или ще извикам полицията! — сопна се той, опитвайки се да не изглежда уплашен.
— Хей! Вижте какво има тук! — Другият извади портфейл, пълен с пари от раницата на Люк. — Малкото патенце има доста пари!
— Не, почакай, не можем да го ограбим! Човече, рискуваш ли свободата ни за 40 долара? — Двамата мъже бяха заети да говорят, когато Люк получи перфектната възможност да се обади на полицията. Той скришом извади телефона си и започна да набира 911, но мъжете го забелязаха.
— Какво мислиш, че правиш, момче? — Те се нахвърлиха върху него, грабнаха телефона от ръцете му и го тъпчеха, докато не го смачкаха.
Люк не можеше да се откаже. Имаше нужда от парите си обратно, ако искаше да оцелее във Флорида. Докато все още беше на земята, той удари един от мъжете по капачката на коляното с всичка сила и докато мъжът се строполи на земята, той се нахвърли върху другия.
За съжаление мъжът беше по-мускулест и по-висок от него. Той бутна силно Люк. Главата на Люк се удари в тротоара.
— Боже! Не, не! Не трябваше да удряш детето, човече! — извика другият, скубейки си косата. — Баща му няма да ни остави! Ще свършим в затвора!
— Да тръгваме! — предложи неговият приятел. — Никой няма да влезе в затвора. Прави каквото казвам! Следвай ме!
Забелязвайки, че Люк кърви, мъжете се изплашиха. Те избягаха от местопроизшествието, като захвърлиха телефоните си в кофа за боклук, за да избегнат полицията. Обратно в завода, Хари чакаше обаждане от момчетата, когато телефонът му иззвъня.
— С г-н Мълинс ли говоря? Става въпрос за вашия син, сър. — чу се женски глас от другия край на линията.
— Какво? Какво точно се случи? Да, да, идвам веднага.
Хари прекрати разговора и се втурна към болницата, където Люк беше приет. Когато влезе в стаята на сина си, той забеляза тъмни синини по лицето и ръцете на Люк.
— Сине, о, Боже, какво стана? — попита разплакан Хари, седнал на столчето до леглото на сина си.
— О, боже, татко. Плачеш ли? Добре съм. — усмихна се Люк, за да облекчи напрежението, но Хари беше притеснен. — Докторът ми направи някои изследвания и ще трябва да оперирам коляното си, татко. Няма да мога да танцувам известно време. Двама мъже ме нападнаха на път за автобусната спирка и не мисля, че ще някога ще ги намерят, защото бяха с маски.
— Просто оздравявай, синко. Ще говорим за това по-късно. — смени темата Хари, защото той беше виновен за състоянието на Люк. Никога не би си простил, ако нещо се беше случило с момчето.
Няколко седмици по-късно Люк беше изписан от болницата и се присъедини към автосервиза на Франк. Той не можеше да се върне към танците поради операцията и не искаше да стои без работа. Но тъй като нямаше опит с колите, Франк помоли Хари да обучи Люк.
Те напуснаха автосервиза на Франк, за да намерят ретро кола, която ги чакаше на пътя.
— Вижте тази красота! — Хари се усмихна, облягайки се на прозореца на колата. — Беше на дядо ти и можеш да я вземеш, след като приключиш с ремонта!
— О, Боже! Наистина ли, татко? — Люк беше развълнуван да работи върху първата си кола. Докато го гледаше, Хари нямаше смелостта да признае какво е направил. Мислеше, че времето ще излекува всичко, дори се надяваше, че един ден Люк ще забрави за танците и ще последва стъпките му като механик.
В рамките на няколко седмици Люк ремонтира колата и когато се увери, че е готова за път, нямаше търпение да я пробва. Той се настани на шофьорската седалка, стискайки здраво волана.
— Е, да видим какво можеш да направиш! — той се ухили, запалвайки я.
Люк си прекарваше страхотно, карайки колата със състезателна скорост… докато не забеляза една топка да се търкулва на пътя пред него. Едно момче се втурна към топката и Люк опита спирачките, но те не проработиха.
— По дяволите, не! Господи, не! Махни се, хлапе! Махай се! — извика той импулсивно, без да осъзнава, че момчето не го чува.
Продължаваше да опитва спирачките отново и отново, но всичко беше напразно. Колата продължи да набира скорост и в крайна сметка Люк сграбчи здраво волана и го завъртя, карайки превозното средство да се отклони от пътя и да се отдалечи от малкото момче.
Вкъщи Хари беше погълнат от телевизионното си шоу, когато телефонът му иззвъня.
— Полиция? Какво има, полицай? — Той беше на крака, когато обаждащият се представи.
— Обаждаме се във връзка с инцидент, сър — прочете полицаят регистрационен номер и дланите на Хари изстинаха. — Вярваме, че тази кола ви принадлежи, сър. Прав ли съм?
— Да, да, така е. Но какво има? — попита Хари, напрегнат.
— Тази кола претърпя инцидент, сър. — разкри полицаят. — Младо момче е шофирало и парамедиците се опитваха да направят всичко възможно, но не успяха да го спасят. Все още не сме успели да идентифицираме тялото. Ще трябва да дойдете в участъка.
Телефонът на Хари се изплъзна от ръцете му.
— Синът ми. — прошепна той, докато коленете му се подгъваха и той се строполи на пода, плачейки.
