Джейкъб беше доброволец в сиропиталище в своя град. Един ден малко момиче го попита дали е дошъл за нея, но той нямаше представа какво да отговори. Тогава той откри защо тя каза това и Джейкъб заплака за първи път от известно време. След това той взе важно решение.
— Беше нормален ден, г-н Мърфи. Но имаме ново момиченце и то е очарователно. Сигурна съм, че скоро ще бъде осиновена. — каза му една от служителките, Кара, в дома за деца Sunshine Acres. Джейкъб беше доброволец в това сиропиталище в Меса, Аризона в продължение на много години. Той беше осиновен като бебе и сега имаше успешен живот.
Сега той искаше да върне колкото се може повече, въпреки че не беше готов да бъде баща. Всъщност Джейкъб не знаеше дали някога ще стане баща, особено с приятелката си Мириам. Тя искаше да се оженят скоро, но се подиграваше винаги, когато той говореше за доброволческата си работа.
Джейкъб си спомни един разговор, който имаха преди няколко нощи.
— Не знам. Ако имаме деца, не мисля, че някога бих могла да осиновя. Предполагам, че искам своето. Уф… но и не искам да съм бременна. — каза Мириам с отвратен поглед една вечер, когато Джейкъб я покани на деня на отворените врати в сиропиталището и попита за бъдещето.
— Не ме разбирай погрешно. Не съм готов да бъда баща, но бях осиновен, Мириам. Трябва да върна доброто — отговори Джейкъб, гледайки приятелката си в очевидно объркване, докато вечеряха.
— Знам, че си осиновен, Джейкъб. Но това не означава, че и ти трябва да го правиш. Във всеки случай защо говорим за това? Имаме още толкова много време и бих искала да обиколя света, преди да мисля за това — Мириам отхвърли Джейкъб с махване на вилицата.
— Ти си тази, която говори за брак през цялото време. — възрази Джейкъб, като остави приборите си в чинията си и постави ръце на масата. Сега беше още по-объркан.
— Бракът не означава деца в днешно време, Джейкъб. Можем да бъдем двойка без деца и да пътуваме по света. Можем всичко. Уморена съм от този разговор. Да говорим за благотворителната гала — отклони се Мириам отново и Джейкъб въздъхна, вдигайки приборите си за хранене, за да продължи да яде, докато говореше за събитието. Мириам не харесваше благотворителната дейност. Тя просто обичаше да ходи на гала и партита.
— Г-н. Мърфи, слушате ли ме? — попита Кара, размахвайки ръце пред главата му и връщайки Джейкъб в настоящето.
— Да, разбира се. Извинете ме. Мислех си за нещо. Какво казвахте? — учуди се той, оправяйки смутено вратовръзката си.
— Говорех за новото момиче тук. Искате ли да я видите? — Кара попита отново, но Джейкъб нямаше време да отговори. Точно тогава малко момиченце се втурна към тях и неочаквано сграбчи крака на Джейкъб. Той погледна надолу, без да знае как да се държи, докато Кара се смееше до тях.
— Татко! Ти дойде за мен? — изрече момичето, като вдигна глава, за да погледне лицето на Джейкъб и се усмихна. Устата на Джейкъб се отвори от шок.
— Не, Миа. Той не е твоят баща. — намеси се Кара, виждайки колко неудобно се държи Джейкъб. Но Миа изобщо не послуша Кара.
Тя хвана ръката на Джейкъб и започна да го води към стая в сиропиталището, където държаха играчки и училищни пособия.
— Ела с мен, татко! Направих ни рисунка. Седни! Седни! — каза Миа и седна на пода до детската маса за рисуване. Джейкъб седна, угаждайки на момичето, а тя побутна рисунките си към него.
Тогава тя започна да обяснява кои са фигурите на листа.
— Това си ти, а това съм аз! Това е нашата къща на село. Имаме много животни! Като пилета! И куче! Голямо куче! Ето го слънцето… — продължи да бърбори Миа, като взе друг лист и добави още неща към него.
Джейкъб най-накрая се усмихна на момичето. Изглеждаше толкова щастлива. Той й зададе няколко произволни въпроса за нейната рисунка. Но след това той стана малко по-сериозен.
— Миа, защо мислиш, че аз съм мъжът на рисунката?
— Защото майка ми ми каза така. Мама беше много болна, но каза, че трябва да отида с хубавата дама и баща ми скоро ще ме намери — обясни бавно Миа с тихия си глас, докато продължаваше да рисува. — Мама каза, че не може да дойде с мен. Но тя беше права! Ти си тук! Ти дойде за мен!
Момиченцето го погледна с такава надежда на лицето, че Джейкъб не можа да каже нищо. Но той кимна и й каза да изчака за секунда. Той се изправи от пода и се отдалечи на няколко крачки от нея, за да не го види как се задушава. Той не искаше никой в сиропиталището да го види такъв, но сълзите просто потекоха.
Кара беше изчезнала някъде, когато Миа отвлече вниманието на Джейкъб, но се върна и видя измъченото му лице.
— Г-н Мърфи, съжалявам.— извини се тя и понечи да се извърне. Но Джейкъб я спря, защото трябваше да си поговорят.
— Майката на Миа е починала? — учуди се той, като бършеше сълзите си с личната си носна кърпа.
— Да, сър. Всички подробности са в нейното досие. Майката на Мия беше неизлечимо болна. Тя почина в болницата. Няма данни за мъж в живота й. В акта й за раждане няма баща. Не знам защо си мисли, че вие сте неин баща. — отговори Кара, вдигайки ръце и свивайки рамене.
— Знам защо. — каза Джейкъб и прочисти гърлото си. — Това е, защото съм такъв. Да се заемем с документите. Взимам това момиче у дома, ако позволите.
Беше импулсивно решение, но Джейкъб не искаше да остави Миа сама в това сиропиталище нито секунда повече. Можеше да не е готов да стане баща, но съдбата се намеси.
След като разговаря с някои от началниците си, Кара каза на Джейкъб, че ще отнеме няколко дни и проверка на дома, преди да може да прибере Миа у дома, но тя не се притесняваше. Всички в сиропиталището вече го познаваха и Кара беше сигурна, че ще бъде одобрен.
Единствената, която не одобри, беше Мириам. Тя получи силен шок, когато Джейкъб й каза за това онази нощ.
— Не можеш да направиш това! Ние сме заедно! Трябва да вземем тези решения заедно! Детето или аз! Избирай! — Мириам изкрещя, размахвайки истерично ръце и крачейки из цялата им спалня.
Джейкъб скръсти ръце и се усмихна, защото никога не му беше даван по-лесен избор.
— Избирам нея. Махай се от къщата ми. Свършихме. Никога не съм харесвал отношението ти към парите ми или как винаги си искала да имаш последната дума. — каза той и излезе от спалнята им, за да й даде време да си прибере багажа.
Когато най-накрая измъкна чантите си навън, Мириам му каза, че вероятно скоро ще я моли да си върне. Джейкъб се засмя и измърмори
— Няма шанс. — затваряйки вратата пред лицето й. Той погледна назад към къщата си и въздъхна дълбоко, наслаждавайки се на свободата си.
Седмица по-късно Миа се премести при него и те станаха семейство.
— Предполагам, че никога не си готов да станеш баща, докато това просто не се случи. — възхити се Джейкъб, докато показваше на Миа новата й спалня, която беше ремонтирал възможно най-бързо.
Джейкъб продължи да работи като доброволец за сиропиталището, помагайки на много деца и спонсорирайки тези, които тепърва щяха да бъдат осиновени. В крайна сметка той и Кара започнаха да излизат и се ожениха, когато Миа беше в тийнейджърските си години.
