Когато Джо решава да си пусне по-дълга коса, съучениците му започват да му се подиграват. Един от неговите учители, г-н Купър, бил човек с консервативни ценности и дори насърчава шегите срещу Джо. Но един ден бащата на момчето разбира за ситуацията и прави нещо шокиращо.
— Какво правиш с тази конска опашка? Малко момиче ли си? — Г-н Купър се подсмихна, когато Джо влезе в класната му стая на първия учебен ден. Останалите му съученици се засмяха, а Джо сведе засрамен поглед. Но знаеше, че трябва да продължи да отглежда косата си. Той имаше своите причини. Никой не би го разубедил, дори и най-лошият учител в училището.
Джо беше започнал да пуска косата си през предходната учебна година. Тогава никой не му обръщаше особено внимание, защото беше започнала лятната ваканция. Но сега, когато се върна, всички видяха колко е пораснала косата му, защото я държеше на опашка.
За съжаление коментарите не спряха, а останалите момчета от класа започнаха да го закачат всеки ден. Бедното осемгодишно дете се прибираше всеки ден разплакано, но не каза на родителите си какво се случва.
Тяхната учителка по рисуване, г-жа Бърнс, беше нова в училището и тя намери Джо да плаче един ден, след като всички излязоха за почивка.
— Джо, какво става? Защо си пускаш косата толкова дълга? — любезно попита тя.
Най-накрая се почувства принуден да разкаже на някого за това и когато свърши, нежната учителка го прегърна силно.
— Имаш красиво сърце. Никога не позволявай на някой друг да промени това, става ли? — каза му тя насърчително.
— Но дори г-н Купър ми се подиграва. Не е честно. — измърмори Джо. Сълзите му най-накрая бяха спрели, благодарение на нейната доброта.
— Някои хора винаги ще бъдат насилници, дори когато пораснат. Ще се опитам да говоря с него. — отговори г-жа Бърнс, потупвайки го по рамото.
— Не му казвайте защо. Той не заслужава да знае нищо. Това е моето нещо. — помоли Джо, гледайки учителката със сериозните си очи.
— Разбира се. Това ще бъде между теб и мен. Но това, което правиш, не е нещо, от което да се срамуваш. — увери го тя.
— Все пак. Не искам да знаят. — настоя малкото момче и г-жа Бърнс кимна с лека усмивка.
***
През следващите няколко дни г-жа Бърнс разговаря с учителите за ситуацията, но истината е, че не всички одобряваха прическата на момчето. Смятаха, че родителите на Джо грешат, че не са го подстригали.
Учителката по математика, г-жа Фигинс, се оплака:
— Ако му бъде позволено да пусне косата си на осем години, той ще стане престъпник в гимназията. Децата, особено момчетата, имат нужда от дисциплина на тази възраст.
Г-жа Бърнс нямаше представа какво да прави. Тя нямаше старшинство в това училище и г-н Купър беше най-уважаваният учител там. Освен това тя не можеше да им каже истинската причина за молбата на Джо. Може би да се обади на родителите му би било по-добър вариант, помисли си тя. Ако нещата не се подобрят скоро, тя може би нямаше да има избор.
***
— Джо, слез тук! — Бащата на Джо, Патрик Пъркинс, го извика една вечер.
— Какво, татко? — каза Джо, когато стигна до кухнята. Беше си писал домашните.
— Твоята учителка, г-жа Бърнс, току-що се обади. Тя ми разказа всичко. Децата подиграват ли ти се? Затова ли плачеш всеки ден след училище? — попита Патрик, коленичи пред сина си и го погледна.
Момчето изпъчи устни и очите му се насълзиха.
— Не са само децата. Господин Купър е най-лошият. — разкри Джо, шокирайки баща си.
— Какво? — каза шокиран Патрик. Не можеше да повярва. Той познаваше г-н Купър и беше говорил с него преди. Той беше по-възрастен човек, ветеран и уважаван човек в тяхната общност. Разбира се, всички знаеха, че той е консервативен, но той не мислеше, че ще стигне дотам, че да се подиграва на дете заради косата му.
Джо кимна и баща му попита:
— Защо не им каза защо си пускаш косата?
— Това не е тяхна работа. — каза малкото момче и този път Патрик кимна. Беше напълно вярно. Не беше нужно никой друг да знае за това.
— Напълно си прав, хлапе. Но ти знаеш нещо. Вярвам, че е време да подстрижеш тази коса. Най-накрая достигна необходимата дължина и аз имам план. — каза Патрик, усмихвайки се на сина си, който се вълнуваше от постигането на целта си.
Патрик се обади на съпругата си Роузи, която направи косата на Джо на подходяща опашка и я отряза напълно, запазвайки косата за техния конкретен план. Патрик го записваше на телефона си през цялото време и дори помоли Джо да каже нещо, за да отбележи момента.
***
— Най-накрая, Джо! Вече не приличаш на момиче! — Г-н Купър изрева, когато Джо влезе в клас, но не очакваше да види и Патрик там.
— Господин Купър! — измърмори Патрик, гледайки строго учителя.
— О! Г-н Пъркинс! И така, най-накрая подстригахте детето си? Поздравления! — каза учителят с усмивка, подавайки ръка, за да стисне тази на Патрик.
Вместо да се ръкува с г-н Купър, бащата на Джо извади телефона си. Той зареди видеото, което заснеха предната вечер, и го показа на г-н Купър. Веждите на учителя се повдигнаха, докато го гледаше, и Патрик започна да говори, така че всички деца да го чуят.
— Г-н Купър, разбирам, че сте насърчавали шегите срещу сина ми. Никога не съм очаквал това от вас, сър. — каза Патрик строго.
Възрастният мъж преглътна тежко и изглежда, че се разчувства.
— Нямах представа, че ще дари косата си на пациенти с рак.
Децата чуха това и повдигнаха вежди към Джо от изненада и възхищение.
— Да, добре. Джо не искаше да казва на никого, докато не постигне целта си. Посетихме детска болница и работихме като доброволци миналия април. Идеята му хареса и веднага започна да пуска косата си. Но тази учебна година той започна да се връща вкъщи облян в сълзи, защото всички му се подиграваха, включително учителят му. Смятате ли, че е редно, сър? — Бащата на Джо смъмри по-възрастния мъж, който изглеждаше изключително засрамен от действията си.
— Аз… много съжалявам, Джо. Г-н Пъркинс, нямах представа. Моята… внучка току-що премина през няколко курса химиотерапия и загуби цялата си коса. Синът ми и снаха ми се свързаха с тази фондация, която прави перуки от дарения. — тъжно каза г-н Купър пред бащата на Джо и децата в класа. После се приближи до Джо, който вече седеше на чина си.
— Благодаря ти, хлапе. Не всички герои носят пелерини. — каза мистър Купър. — Толкова сгреших. Моля те, прости ми.
Джо само кимна и се усмихна на по-възрастния мъж, а Патрик най-накрая протегна ръка и стисна ръката на г-н Купър.
— Радвам се, че уредихме това. Ще се видим по-късно, синко. — той махна с ръка на Джо и излезе от класната стая.
През останалата част от деня всички деца питаха Джо за дарението му и какво е било. Момчетата започнаха да говорят за отглеждане на косата си, а момичетата искаха да се присъединят. Те бяха научили огромен урок този ден.
Какво можем да научим от тази история?
- Най-добре е да не съдите никого по външния му вид. Всеки има право да се изразява и никой няма право да му се подиграва за това.
- Актът на благотворителност може да вдъхнови другите да направят същото. Актът на доброта и щедрост на Джо се отрази на неговите съученици, които също поискаха да направят същото.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на [email protected].
