Стара дама, принудена да прекара Деня на благодарността сама в метрото, се стряска, когато глас зад нея казва: „Бъдете наш гост!“. Тя се обръща и вижда красиво младо момиче отзад, напълно забравяйки, че момичето е нещо специално.
87-годишната Хариет беше весела жена, докато съпругът й Маркъс не почина от сърдечен удар преди 3 години. Докато Маркъс беше погребан под земята, жизнеността на Хариет също беше заровена някъде дълбоко, откъдето нямаше връщане назад.
Когато Хариет се върна у дома след погребението на Маркъс и заспа на леглото им, тя все още усещаше миризмата му. Как можа Бог да бъде толкова жесток и да го отнеме? Не й ли беше обещал Маркъс да остане до нея винаги? Беше нарушил обещанието си. Сърцето на Хариет не можеше да понесе това.
Скоро след това Хариет започна да има проблеми със запомнянето на неща и беше диагностицирана с Алцхаймер. Старата й памет започна да я изневерява и най-много се страхуваше да не загуби спомените на Маркъс…
Една сутрин Хариет се събуди и провери дневника, който винаги държеше до леглото си. След нейната диагноза тя пишеше всичко там. Това й помагаше много, когато чувстваше, че нещо й липсва.
Когато видя, че е Денят на благодарността, очите на Хариет се насълзиха. Нямаше с кого да го празнува. Приятелите й бяха разпръснати из цялата страна, тя и Маркъс никога не са имали деца и тя знаеше, че съседите й ще бъдат заети със семействата си.
— Скъпи… — прошепна тя на покойния си съпруг през сълзи. — Трябваше ли да опитаме повече за децата? Трябваше поне да наблегнем на осиновяването. Всичко е по моя вина…
Когато Маркъс и Хариет откриха, че не могат да имат деца, те решиха, че любовта им един към друг е достатъчна. Но сега Хариет съжаляваше за това.
— Но не, няма да тъжа! — Хариет се утеши. — Днес е специален ден. Трябва да съм благодарна на Господ за това, което имам.
Така че Хариет се усмихна и реши да прекара деня на мястото, където срещна скъпия си съпруг Маркъс, любовта на живота си. Въпреки че трудно си спомняше неща, тя никога нямаше да забрави къде е срещнала любовта си.
Хариет се накичи в прекрасно облекло и коженото палто, което Маркъс й беше подарил, и тръгна към метрото. В едната си ръка държеше чаша от любимото си кафе, а в другата ястие, което беше поръчала с кафето. Ресторантът го беше рекламирал като специално за Деня на благодарността.
Хариет седна на стълбите на метрото, каза бърза молитва и отпи от кафето си. Тя видя как хората слизат от влака и прегръщат близките си и въпреки уверенията й, че всичко е наред, очите й се просълзиха.
— О, денят е прекрасен. Защо не мога да се чувствам щастлива, Господи? — тя изрази тревогите си. Тя извади снимката на Маркъс от портфейла си и започна да му говори като на жив.
— Липсваш ми, скъпи. Виждаш ли, въпреки всичко, не мога да бъда щастлива. Чувството, че нямам компания днес, е ужасно. О, бих искала да прекараме повече време заедно…
Изведнъж писклив глас зад нея каза:
— Бъдете наш гост. Ще се радваме да ни гостувате!
— Кой е това?
Хариет се обърна, изненадана от гласа, и видя красиво младо момиче с широка усмивка зад себе си.
— На мен ли говореше, дете? — попита тя озадачена и момичето кимна.
— Да, госпожо. Искате ли да се присъедините към майка ми и мен за вечеря за Деня на благодарността? Съжалявам, чух ви да говорите за това, че сте сама…
Хариет беше изненадана. Кое беше това младо момиче, което я покани?
Скоро зад младото момиче се появи жена и Хариет сбърчи чело.
— Здравейте, г-жо Морган. — каза жената. — Каква приятна изненада да ви видя тук! Познах ви веднага щом излязох от влака!
Хариет нямаше представа коя е жената или момичето. Откъде са я познали?
— Съжалявам, но срещали ли сме се преди? Паметта ми не е в най-добра форма. — обясни тя за болестта си на Алцхаймер. След това жената се представи и Хариет се разплака.
— Спомняте ли си, че работехте като учител? — попита жената. — Аз съм Лидия. Това е моята дъщеря Исла, г-жо Морган. Спомняте си момичето, което винаги ви притесняваше и имало най-ниски резултати на тестовете ви, но вие вярвахте в нея?
— О, скъпа! — Хариет се усмихна през сълзи. — Толкова време мина! Нямах представа, че моята ученичка ще ме помни! Лидия, скъпа моя… Да, сега си спомням! О, ти още ме помниш.
— Как бих могла да ви забравя, г-жо Морган? Винаги сте вярвали в мен и сте се борили с родителите ми, за да ме вкарат в избрания от мен колеж. И благодарение на вас днес съм успешен архитект. Имах възможност да ви благодаря лично. Моля, присъединете се към нас за празнуването на Деня на благодарността, ако нямате нищо против. Ще бъде удоволствие да ви поканим.
Хариет не можеше да откаже. Тя се присъедини към Лидия и семейството й и това беше една от най-добрите вечери за Деня на благодарността, които някога е имала. Ароматът на печена пуйка, картофено пюре, домашно приготвен сос от червени боровинки и пай пренесе Хариет в по-щастливи времена.
И преди вечерята, когато всички се молеха заедно, Хариет благодари на Бог за това.
— Благодаря ти, Господи! — каза тя в молитвата си. — Благодаря ти, че ми изпрати любим човек, за да не бъда самотна. Благодарна съм за това, което имам.
След този ден Хариет започна често да посещава Лидия и нейното семейство. Лидия се натъжи да научи, че Хариет е сама и оттогава двете жени се сближиха като семейство.
