82-годишен вдовец, изгубил връзка с любимата си преди 48 години, предприема пътуване до Падуа, за да я открие. Един ден той видял гривната, която ѝ бил подарил, на ръката на една жена и се втурнал да види лицето ѝ, за да избухне в сълзи.
82-годишният Алекс Стан се опитва да преодолее празнотата, която покойната му съпруга Емералд му е оставила преди пет години. Тя беше починала, оставяйки Алекс да остарее спокойно с прекрасните им спомени. Внукът му, 24-годишният Дилън, беше единственият човек, на когото разчиташе да облекчи емоционалното му бреме.
Един ден Дилън посети изненадващо къщата на дядо си и го видя да държи в ръцете си снимка. Очите на Алекс се напълнили със сълзи, потънали в болезнени спомени. Но тъкмо когато Дилън се приближава до дядо си, за да му предложи утеха, той е шокиран да види, че той държи снимка на млада жена, която не е покойната му баба…
Дилън и Алекс били по-скоро приятели, а не просто типичните дядо-внук. Те прекарвали много време заедно. Бащата на Дилън, Франко Конър, беше твърде зает с бизнеса си и честите пътувания, така че младият мъж беше привлечен много по-близо до дядо си.
“Тази гривна… изглежда позната. Не, не може да бъде“, изкрещя Алекс и отиде при жената на съседната маса. Той се разплака, след като видя лицето ѝ.
В тази приятна вечер Дилън искаше да изненада дядо си с вечеря в любимия му ресторант. Смяташе, че това ще му помогне да се отпусне и да забрави за малко мъката си. Но Дилън беше шокиран и любопитен, след като видя едноцветната снимка на непозната жена в ръката на дядо си.
„Дядо, коя е тя?“ – попита той.
„Кой? Какво, скъпи?“ Алекс се престори, че не знае. Той разпозна стъпките на Дилън и хвърли снимката под възглавницата, за да не го хванат.
„Не, видях я… Ти държеше снимка на една жена и това не беше баба. Мога ли да я видя? Коя е тя?“
Дневната се разля в тишина, тъй като старият Алекс остана безмълвен. „Как да му кажа?“ – мислеше си той, докато сълзите неудържимо бликаха от очите му.
След дълбоко мълчание и мъчителна въздишка Алекс взе снимката и я показа на Дилън, след което разкри една класическа любовна история, която приключи, преди да е започнала.
„Уау, тя е красива! Коя е тя?“
Алекс прокарва пръсти по снимката на жената и казва на Дилън, че тя е човек, скъп на сърцето му. „Цял живот се страхувах да призная, че тя е истинската ми любов“.
„Истинската любов? Дядо, не те разбирам.“
„Обичах баба ти… все още я обичам. Но Катрин… тя беше най-добрият ми приятел и първата ми любов. Тя замина с родителите си за Италия. Каза ми, че там се е сгодила за един италиански бизнесмен, син на семеен приятел. Не можех да й призная любовта си, защото се страхувах, че ще ме намрази за това, че изпитвам такива чувства към нея. Затова погребах любовта си към нея в сърцето си.“
„Първата ви любов?“ Дилън възкликна шокиран. „Тя знае ли това? Къде е сега в Италия?“ Алекс вече не можеше да сдържа сълзите си. Той падна на раменете на Дилън и заплака, като му показа друга своя снимка с Катрин, направена по време на екскурзия.
„Не, никога не съм ѝ казвал какво изпитвам към нея. И не знам къде е тя, но ако имам възможност да ѝ кажа колко много я обичам, с радост ще го направя преди да умра. Последният път, когато я видях, беше преди 48 години, когато й подарих синя гривна с камъни и сребърен медальон на 29-ия й рожден ден, само ден преди да замине за Италия. След това никога повече не я видях.“
„Тя не ти ли даде адреса си в Италия, дядо?“
„Тя каза, че ще ми пише писма. Но старият блок, в който живеехме тогава, беше съборен, за да се построи театър, след като собственикът го продаде. След това аз се преместих тук. Никога не съм получавал писма от нея и не съм сигурен дали са й били изпратени обратно“.
Сърцето на Дилън се сви, като чу това. Той потупа дядо си и му каза, че ще му помогне да намери отдавна изгубената си любов. „Не се притеснявай, ще я намерим.“
„Какво? Но как?“ Алекс възкликна.
Дилън увери дядо си, че ще намерят Катрин. Но единственото му притеснение беше как да я намерят и дали тя все още е жива. Местонахождението ѝ в Италия беше твърде предизвикателно, за да се разбере, но Дилън не губеше надежда и продължаваше да търси.
През следващите няколко дни Дилън търсел в интернет конкретна „Катрин Дъглас“. Многото млади и по-възрастни жени с това име затрудняваха намирането на търсената.
Един ден Дилън сканира снимки във Facebook и откри снимка, която приличаше на тази на дядо му. Той отворил профила, който принадлежал на Синтия Дъглас. „Разбрах, най-накрая!“ – изкрещял той от радост, след като прегледал профила на потребителката и видял нейни снимки с баба ѝ Катрин Дъглас.
Дилън изпрати съобщение на Синтия и ѝ разказа за добрите стари дни на дядо му и баба ѝ. „Да, точно така. Твоята баба Катрин и моят дядо Алекс бяха съседи и най-добри приятели. Той все още мисли за нея много… искам да кажа, МНОГО!“
Синтия беше потресена. Тя се съюзи с Дилън, за да събере отново баба си с най-добрия ѝ приятел след 48 години липса на контакт, и организира пътуване до дома ѝ.
„До Италия? Ти сериозно ли? Намерили сте я?“ Алекс възкликва шокиран, когато Дилън му предлага да пътува с него до Падуа, Италия. „Не съм сигурен дали е тя, дядо. Но съм сигурен, че няма да съжаляваш, щом я видиш“, каза Дилън.
Алекс беше на седмото небе от щастие, като чу това. Дълбоко в себе си той се надяваше и се молеше да види отново отдавна изгубената си любов. С изпълнено с надежда сърце двамата с Дилън отлетяха за Италия на следващия ден.
В една приятна мартенска вечер Дилън и Алекс се отправиха към красиво кафене в Падуа. Дядото беше потънал в дълбоки мисли, спомняйки си как отдавна изгубената му любов, Катрин, обичаше италианската кухня и архитектура.
Междувременно, седейки в кафенето, Катрин имала много въпроси към внучката си Синтия. „Скъпа, каква беше нуждата да ме доведеш тук? Знаеш, че не обичам да излизам често, след като дядо почина. И защо ме помоли да нося тази гривна? Не обичам да я нося, защото се страхувам, че ще се повреди… Това е любим спомен за някого, когото познавам“.
„Просто ми се довери, бабо. Никога няма да забравиш този ден и той ще бъде много специален“, каза Синтия и се усмихна.
Минути по-късно Дилън поведе Алекс към масата срещу Синтия. Той изви вежди от вълнение и ѝ се усмихна, докато Алекс зае място с лице към Катрин. Дилън и Синтия зачакаха реакцията му, когато видя ръката на Катрин. Тя носеше същата гривна, която той ѝ беше подарил преди 48 години.
„Тази гривна… изглежда позната. Не, не може да е.“ Алекс се разкрещя, отиде до жената на съседната маса и се разплака, след като видя лицето ѝ.
„Кати?!“ – възкликна той от радост. „О, Боже мой! Това трябва да е сън… Не ми казвайте, че сънувам… Кати? Ти ли си?“
Катрин скочи от мястото си и изтръпна от шок. Само един човек, най-добрият ѝ приятел Алекс, се обръщаше към нея като към Кати. Тя избухна в сълзи, когато го разпозна.
„Алекс! О, Боже мой! Алекс, ти ли си? О, Боже мой, вижте се! Не мога да повярвам на това… Какво става?“ Двамата се прегърнаха и заплакаха радостно, а Дилън видя дядо си толкова щастлив за първи път от години.
„И така, как ти харесва моята изненада, бабо?“ Синтия се засмя. „Казах ти, че ще бъде специална.“
Четиримата се засмяха и прекараха дълго време заедно. Това беше и първият път от 12 години, в който Синтия видя баба си да се усмихва и да се смее от сърце. Тя беше с разбито сърце, откакто съпругът ѝ почина от инсулт преди 12 години. Срещата с най-добрия ѝ приятел Алекс внесе нови надежди в живота на Катрин.
Четиримата прекарват няколко дни в обиколка на града и в крайна сметка Дилън и Синтия се влюбват. Те започват да се срещат и планират да заживеят заедно в Падуа. Две седмици по-късно Алекс и Дилън отлетяха обратно за САЩ, за да пристъпят към уреждане на необходимите документи.
В крайна сметка Алекс осъзнава, че не може повече да живее без Катрин, така че Дилън е повече от щастлив да отведе дядо си в Италия. Няколко месеца по-късно Дилън и Алекс се преместиха в Падуа и заживяха в купената от тях къща. Синтия се преместила и заедно измислили поредната изненада за баба Катрин.
В една безгрижна вечер по време на вечеря в същия ресторант Алекс внезапно задава въпроса, трогвайки любимата си до сълзи. „Ще се омъжиш ли за мен?“ – драматично я попита той, коленичил на едно коляно, докато държеше пръстен. Катрин се изчерви и кимна през сълзи.
Дилън и Синтия ликуваха от радост и четиримата потеглиха към дома. Алекс взе ръката на внука си и нежно я целуна. „Благодаря ти, скъпа. Ти нарисува красив портрет в живота ми, който някога беше скучен и непълен“.
„Всичко за тази усмивка на лицето ти, дядо“, каза Дилън.
„Щастлив съм за теб и Синтия, сине“, възкликна Алекс. „Но ще съжаляваш ли за това, което си направил, в който и да е момент от живота си?“
Дилън погледна дядо си в очите и уверено каза, че такъв момент никога няма да настъпи. „Съвсем не, дядо! От теб научих, че е по-добре да направя нещо, отколкото да не го направя и да съжалявам до края на живота си!“
Няколко месеца по-късно Алекс се жени за Катрин на традиционна църковна сватба. Той почувствал, че щастието се връща в живота му, когато нахлузил венчалната халка на пръста на любимата си и я целунал. Междувременно Дилън и Синтия решиха да вържат възела няколко месеца по-късно, защото искаха да опознаят Италия още малко!
