67-годишната Маргарет Гътри работи в болницата в продължение на 45 години, първо като медицинска сестра, а след това като лекар. Тя обичала работата си – много повече, отколкото семейството си. Но един ден работодателят ѝ неочаквано я уволнил, което я разстроило, но след две седмици я помолил да се върне. Тогава Маргарет взела шокиращо решение.
Пръстите на Маргарет трепереха, докато стоеше пред кабинета на шефа си д-р Майер. Беше наясно, че напоследък е забравила, допускайки дребни грешки като това, че не е пристигнала навреме в болницата или понякога е забравяла пациентите си, но последната ѝ грешка беше тежка.
Маргарет трябваше да асистира на д-р Майер при операцията и той няколко пъти ѝ беше напомнил колко е важно да присъства на мястото на операцията. Но Маргарет напълно забрави за това и не се появи навреме. За щастие друг лекар асистирал на д-р Майер и операцията била успешна. Но по-късно същия ден д-р Майер се обадил на Маргарет и я помолил да се срещне с него.
“Трябва да поговорим, Маргарет”, каза той. Маргарет разбра какво означава това. Тя си пое дълбоко дъх и влезе в кабинета му.
“Добро утро, д-р Майер – промълви тихо Маргарет. “Искахте да ме видите?”
“О, Маргарет. Да, моля, влезте”, заяви строго д-р Майер, докато тя влизаше. “Моля, седнете.” Той направи малка пауза и погледна Маргарет в очите. Тя се премести на мястото си.
“Знаете ли какво, Маргарет, вие работите в тази болница от почти 45 години. Започнала си като медицинска сестра и си работила усилено, за да станеш лекар, благодарение на способностите си. Но бих те посъветвала да си вземеш почивка от работата сега. Знаете ли, да прекарате време с децата и внуците си. Накратко, време е да започнете да мислите за пенсиониране, Маргарет”.
“Пенсиониране?” Маргарет изтръпна. “Д-р Майер, вие знаете колко много харесвам работата си. Не мога да си представя, че няма да дойда в тази болница дори за един ден. Знаете, че след смъртта на съпруга ми работата ми помогна да преодолея скръбта. НЕ ИСКАМ ДА СЕ ПЕНСИОНИРАМ! Искам да продължа да работя.”
“Е, Маргарет – каза д-р Майер. “И двамата сме наясно с катастрофата, която се случи миналата седмица; ти просто не се появи! Операцията беше деликатна, Маргарет. Щяхме да си имаме неприятности, ако д-р Дънкан не беше там. Не можем да си позволим отново такава грешка. Така че, ако не се пенсионираш…”
“Не можете да го направите, д-р Майер. I-”
“Правилно си го разбрала, Маргарет. Съжалявам, но трябва да ви уволня. Повечето лекари се пенсионират на 60-годишна възраст. Вие сте на 67 години. Върнете се у дома при семейството си, Маргарет. Винаги ще ви бъдем благодарни за вашата служба. Вие бяхте най-доброто, което имахме, най-компетентният лекар, който някога съм виждал, но е време да дадем шанс на нови таланти и на вас да си починете. Благодаря ви много!”
Маргарет беше съкрушена отвъд думите. Тя плачеше, докато излизаше от кабинета на д-р Майер, проклинайки се, че е допуснала грешка. Но не всичко беше изцяло по нейна вина.
Миналата седмица беше забравила рождения ден на внучката си Шарън поради работа и синът ѝ Робърт толкова се ядоса, че спря да ѝ говори. Тя беше разстроена и не можеше да спре да мисли за Робърт и Шарън. И в този процес тя допуснала грешка.
Когато се прибрала вкъщи, Маргарет не можела да спре да плаче, като се има предвид, че вече е без работа. Беше пропуснала рождения ден на Шарън в резултат на работата си, а сега беше уволнена. Огледала къщата си, празна и тиха, и това й дошло до гуша. Щеше да остане там завинаги; никога нямаше да се върне в болницата – в малкия си кабинет, където обслужваше пациентите си.
Тази нощ тя се просълзи до сън, а когато се събуди на следващата сутрин, набързо се приготви да замине за болницата – само за да разбере 10 минути по-късно, че никога повече няма да отиде в болницата.
Тя се почувствала ужасно и започнала да плаче. Набрала номера на Робърт и той веднага разбрал, че нещо не е наред с нея. “Мамо, добре ли си?” – попита той загрижено. “Какво става?”
“Аз – уволниха ме от работа, Робърт. Твърдят, че съм работила над пенсионната си възраст” – плаче тя. “Чувствам се толкова безполезна в момента. Нямам усещането, че животът ми вече има някакъв смисъл.”
“Съжалявам да чуя това, мамо”, каза той. “Но всичко е наред! Винаги си била толкова заета с работа, че никога не си успявала да отделиш достатъчно време за нещо друго. Сега имаш възможност да живееш своя живот, да се отпуснеш!”
“Работата ми беше моят живот, Робърт! Ти не разбираш! Никой не разбира!” – измърмори тя и закачи слушалката.
Часове по-късно на вратата ѝ се звъни. Беше Робърт с внучките ѝ Шарън и Бет.
“БАБА!” – извикаха те в един глас. “Донесохме ти любимата ти торта! Татко ни каза, че си я пекла, когато той е бил дете. Можем ли да влезем? Гладни сме!”
Маргарет забрави за мъката си, когато видя децата. “Разбира се, влизайте!” Момичетата се втурнаха вътре, а Робърт се извини.
“Здравей, мамо”, каза той. “Извинявай, че бях толкова безчувствен. Трябваше да разбера, че си в лошо настроение. Дойдох да те взема. Какво ще кажеш да прекараш една седмица при нас? Децата и Линда ще се радват да си около нас”.
“Хм, о, добре”, каза тя. “Влез.”
Този ден Маргарет прекарала чудесно с Робърт и дъщерите си и не можела да повярва колко много й е харесало всичко това. По-късно тя се извинила и се върнала с подарък за Шарън – кукла Барби от съседния магазин за играчки – и се извинила, че е пропуснала рождения ѝ ден.
“Всичко е наред, бабо”, каза Шарън и се усмихна. “Обичаме те!”
По-късно същия ден Маргарет опакова нещата си и замина с Робърт и децата му за дома им, като очакваше да се върне след седмица. Но това не се случи. Тя се влюби в децата му и искаше да прекарва колкото се може повече време с тях. Затова, когато Линда и Робърт ѝ предложили да продаде къщата си и да се премести при тях, тя с радост приела.
Един ден обаче телефонът ѝ звънна и номерът, който проблесна на екрана, беше на д-р Майер. “Маргарет!” – извика той по телефона. “Моля те, върни се! Много съжалявам. Не трябваше да те уволнявам. Боже мой, това младо момче, което наехме за твоята позиция, е толкова ужасно в работата си!”
“Съжалявам, д-р Майер, но…”
“Моля те, Маргарет. Тази болница се нуждае от вас. Ние се нуждаем от вас. Знаете ли какво, реших, че можем да ви наемем асистент, за да може той да проверява всичко два пъти и да се увери, че няма грешки. Но моля те, върни се.”
Маргарет помисли известно време и тогава осъзна, че д-р Майер е толкова егоцентричен, че дори не си е направил труда да я попита как е била през всичките тези седмици. Единственото, което го интересуваше, беше болницата. Така че Маргарет взе решение.
“Е, д-р Майер”, отговори тя. “Оценявам предложението ви, но се страхувам, че ще трябва да откажа. Открих колко много ми липсва семейството ми през седмиците след пенсионирането ми. Семейството ми е моята опора. То ми даваше воля за живот, когато се чувствах безнадеждна. И за да бъда ясна, вече не се чувствам безполезна само защото нямам работа.
“В действителност съм намерила по-добра и по-любопитна работа: да бъда прекрасна майка и обожаваща баба. Така че, благодаря ви за предложението, но аз съм повече от доволна от новата си позиция. Довиждане!” Тя довърши и затвори телефона.
Какво можем да научим от тази история?
Семейството винаги трябва да бъде ваш основен приоритет. Семейството на Маргарет ѝ дава сили да продължи напред, когато се чувства безполезна, след като е уволнена от работа.
Един прост жест на съпричастност и прошка към другите може да направи чудеса. Робърт разпознава разочарованието на майка си след загубата на работата ѝ и ѝ помага да го преодолее.
