Няколко месеца след като посрещна близнаците си, 51-годишната ми свекърва със сълзи на очи ме молеше да ги осиновя след смъртта ѝ. Не успях да сдържа сълзите си, когато тя направи още едно сърцераздирателно разкритие.
Животът ми беше на върха на блаженството. Какво повече можех да искам от едно красиво малко гнездо, пълно с любов и топлина? Бях благословена с любящия си съпруг Уилям и тримата ни малки синове, които правеха живота ми по-щастлив и забързан с всеки изминал ден.
Не бяхме много заможни, но винаги имахме поводи да празнуваме всяка малка радост, която се появяваше на пътя ни, а двадесет и седмият рожден ден на Уилям беляза още един важен ден на празненства, забавления и семейно време. Организирахме парти за рождения ден в нашата къща и поканихме свекърва ми, членове на семейството и приятели.
Всичко вървеше добре. Смехът се разнасяше из малкия ни дом, а радостта изпълваше сърцата ни, докато Уилям вдигаше тост. В този момент свекърва ми Марли се включи и вдигна още един тост.
„За моите две малки кифлички във фурната!!!“ – обяви тя и гробна тишина изпълни стаята. 50-годишната ми свекърва беше бременна с близнаци чрез ин витро…
Уилям беше изключително смутен. Някои се радваха и вдигаха тостове със свекърва ми, а други започнаха да си шепнат разни неща. Съпругът ми беше видимо ядосан. Държеше ръката ми и с жестове го убеждаваше да запази спокойствие.
„Можем да решим това по-късно, скъпи. Хората гледат“, прошепнах аз.
Знаех, че на Уилям ще му е трудно да усвои новината, защото планирахме още едно бебе. Докато мечтаехме отново да станем родители, съпругът ми щеше да бъде брат.
Скръбта и любовта са като сраснали се близнаци. Не можеш да получиш едното без другото.
„Джесика, ти не разбираш. Как изобщо мама може да направи това? Тя е на петдесет години и скоро ще стане на петдесет и една… Как може изобщо да…“ – избухна Уилям. Бях попаднала в капан между съпруга си и майка му.
Знаех, че свекърва ми и съпругът ѝ от дълго време се занимават с криза в отношенията. Може би тя си мислеше, че раждането на деца може да излекува и поправи различията им. Не бях сигурна, но искрено съжалявах свекърва си. Знаех, че това не е било лесно решение, което е взела за една нощ. Сигурно го е обмисляла дълбоко и то е било с цената на всичките ѝ спестявания.
Минаха месеци и седмица след като свекърва ми навърши петдесет и една години, тя посрещна своите близнаци. Беше сложно раждане, затова останах близо до нея в родилното отделение.
Скоро цялата тази болка и неприятности, които понесе, се превърнаха в радост, когато чу силните викове на двете си малки снопчета радост. Тя беше най-щастливата – можех да го кажа, като гледах безкрайните сълзи на радост, които се стичаха от очите ѝ, докато държеше бебетата си. Това предизвика сълзи и в моите очи и аз бях толкова щастлива за нея.
Тогава изведнъж телефонът ми иззвъня. Чух как Уилям се просълзи, а после се заинати:
“Скъпа, татко претърпя инцидент. Той почина на място.”
„КАКВО??“ Пуснах телефона и погледнах към свекърва ми, която беше най-щастливата на земята, гушнала бебетата си. Как ще ѝ кажа, че съпругът ѝ е мъртъв? Разплаках се пред отделението. Но истината трябваше да излезе наяве по един или друг начин.
Минаха няколко дни и свекърва ми започна да се притеснява за съпруга си.
„Скъпи“, извика тя към мен. „Къде е Дейвид? Защо не е дошъл?“
„Мамо, нека първо да се приберем вкъщи“, каза ѝ Уилям. След това той остана безмълвен, а ние не можехме да измислим как да кажем истината на майка му.
Подкарахме свекърва ми и бебетата ѝ към дома и когато наближихме къщата ни, сърцата ни започнаха да бият по-бързо. Свекърва ми едва не припадна, след като видя снимката на покойния си съпруг в рамка, заобиколена от цветя, венци и свещи. Тя разбра, че той си е отишъл и никога няма да се върне.
Минаха няколко седмици и докато прахът на скръбта бавно се утаяваше, аз и децата ми се превърнахме в опори на свекърва ми. Помагахме ѝ да се грижи за бебетата си, докато преодоляваше следродилните си проблеми. Докато си мислехме, че бурята е утихнала, един ден свекърва ми се обади и каза, че иска да сподели една тайна. Но когато се срещнах с нея насаме, тя първо ме помоли да дам обещание.
„Джесика, ще осиновиш ли бебетата ми, след като си отида?“ – попита тя.
„Какво? Защо казваш това?“
„Защото наскоро ми поставиха диагноза рак в последен стадий. Не ми остава много време.“
Когато чух това, бях разбита на пух и прах. Но това не беше всичко. След това свекърва ми разкри една ужасяваща тайна, която тя и покойният ѝ съпруг са крили от Уилям през целия си живот.
„С Дейвид мислехме, че отношенията ни ще се подобрят, след като осиновим Уилям. Това не се случи, но ние обичахме сина си до дъното на душата си. Но продължаваше да ни гложди, че не можем да имаме деца поради безплодието на Дейвид“.
„Знаех, че това е глупава идея, но исках да стана майка, въпреки че бях на петдесет години и все още не бях достигнала менопаузата. Исках да имам собствени деца и ин витрото ми помогна. Трябваше да го направя по-рано, но страхът от обществото винаги ме преследваше. После осъзнах, че обществото не е преживяло моята болка… Аз бях… затова поех риска.“
Бях изненадана, когато научих, че съпругът ми е осиновен син на свекърва ми. По-лошото от всичко беше, че той не знаеше за това.
Как ще му кажа истината? Трябва ли изобщо да му я кажа и да разруша спокойствието му? Или да отнеса тази тайна в гроба си? Замислих се.
Свекърва ми наруши мълчанието ми, като ме молеше да й обещая, че ще взема бебетата й след нейната смърт. Бях разкъсана. Вече имах три деца, а Уилям тъкмо се беше установил на новата си работа и все още изпитвахме финансови затруднения. Но историята на свекърва ми беше различна. Тя беше пенсионирана учителка, която преживяваше с пенсията си. Накратко, тя нямаше тежки дни като нас.
Приемането на децата ѝ щеше да означава двойна отговорност и разходи. Беше ми трудно да взема решение, но по онова време не можех да мисля по-далеч от това да й предоставя раменете си, за да се опре на тях.
“Обещавам. Ще отгледам децата ти като свои собствени. Ще бъда тяхна майка, независимо от всичко“.
Усещах препятствията, които се изпречваха на пътя ми, но бях готова да се изправя пред предизвикателството. Бях израснала в приют за сираци и знаех колко е трудно да се живее без родителска подкрепа и любов. Независимо от всичко, не бях готова да дам на децата на свекърва ми този мрачен живот.
Няколко месеца по-късно свекърва ми загуби битката с рака. Знаех, че това предстои, но не бях подготвена, че ще се случи твърде скоро.
След като я положиха да почива до любимия ѝ съпруг, реших да разкрия истината на Уилям. Знаех, че това ще го нарани, но трябваше да го направя.
„Скъпи, има нещо, което искам да ти кажа – започнах, докато гледах дълбоко в насълзените очи на Уилям. Беше очевидно, че майка му липсва до дъното на душата.
„Обещах на майка ти, че ще осиновя нейните бебета. Те имат нужда от нас. Ние трябва да ги отгледаме. Не можем да ги изоставим.“
В този момент съпругът ми ме прегърна силно и се разплака на рамото ми. Каза ми, че първоначално е ревнувал от новородените си братя и сестри, но след като са загубили и двамата си родители в поредица от няколко месеца, е осъзнал, че тези два малки невинни живота се нуждаят от него\. Решил е също да ги вземе при себе си и да ги отгледа. Съпругът ми каза, че чака да обсъди това с мен и да поиска разрешението ми.
„Скъпа, толкова съм благословен, че те имам. Ти ме научи на истинското значение на любовта. Смущавах се, когато майка ми раждаше децата си. Не я разбирах. Но сега наистина ми липсва и искам да й кажа колко много я обичам…“ – каза той и се разплака.
Прегърнах Уилям и въздъхнах с облекчение. Но все още имаше нещо, което тормозеше мислите ми. Трябва ли да кажа на Уилям за осиновяването му?
В този ден си обещах, че ще бъда добра майка на петте си деца и ще отнеса тайната за осиновяването на съпруга ми в гроба. Това нямаше да има значение, защото любовта произлиза от сърцето, а не от ДНК. Той обичаше покойните си майка и баща и аз не исках да разрушавам това, докато съм жива.
