Саманта смята, че тригодишната ѝ дъщеря Джулия е измислила “чудовището” под леглото си. Но един ден тя видяла нещо да бяга през стаята посред нощ и открила, че Джулия не лъже.
Докато по-голямата част от Манхатън спяла, включително малката Джулия и Джейкъб Уелс, майка им Саманта била будна. Най-накрая тя грабваше чашата си чай, сядаше пред лаптопа си и чакаше думите да дойдат.
Беше автор на детски книжки и въпреки че често пишеше за важността на “рано лягам, рано ставам”, се чудеше какво ли ще си помислят децата за собствения ѝ начин на живот. Едва лягам, рано ставам – помисли си тя и въздъхна.
Чашата със зелен чай беше пълна, студена и забравена за трети път тази вечер. Мислейки за начини да преодолее творческия си блокаж, тя реши да опита да се премести от другата страна на масата за хранене. Може би смяната на мястото ще помогне – помисли си тя.
Тя постави лаптопа си и преди да продължи да пише, огледа тъмната стая. Тогава забеляза нещо неочаквано. Тя провери часовника – беше 2 часа през нощта, а светлините в стаята на Джулия и Джейкъб внезапно светнаха.
Джулия наскоро се беше научила как работят превключвателите, така че това трябваше да е нейно дело. Саманта бързо се приближи до стаята и отвори вратата, като изненада тригодишната Джулия.
Тя се беше изправила в креватчето си и щом видя Саманта, извика: “Мамо!” и протегна ръце към нея, искайки да бъде взета на ръце.
Саманта я прегърна и попита: “Какво става, сладурче?”.
Джулия стегна ръце около майка си и каза: “Има някой под леглото ми, мамо. Страх ме е. Ами ако е чудовище?”
Саманта се усмихна, мислейки си, че знае за какво става въпрос. Откакто беше накарала Джулия да спи в друга спалня, вместо до нея, Джулия всяка вечер се оплакваше творчески. Джулия се надяваше, че Саманта ще се почувства длъжна да я пренесе обратно на старото ѝ място за спане, точно до мама.
През последните няколко дни Саманта беше чувала за това възможно “чудовище” под леглото.
“Скъпа, обещавам ти, че под леглото няма нищо. Тук е напълно безопасно. Ако имаше чудовище, Джейкъб също щеше да го чуе и да се събуди”.
Джулия погледна към деветгодишния си брат Джейкъб, който спеше, прегърнал любимата си играчка камионче. Саманта поседя известно време с нея, разказвайки любимата си история за “Джулия – принцесата воин”.
Виждайки, че Джулия е заспала, Саманта изгаси осветлението и се обърна, за да си тръгне. Тогава тя усети леко дръпване на шева на роклята си. “Не си тръгвай, мамо – прошепна Джулия в съня си.
“Какво ще кажеш да се върна и да те проверя след известно време, скъпа?” Саманта прошепна сладко в отговор. “Ако все още не можеш да заспиш, мама ще те отнесе в стаята си, добре?”. Тя нежно целуна дъщеря си по челото и излезе от стаята.
Саманта се върна на бюрото си, опитвайки се да подхване мислите си там, където ги беше прекъснала. Този път ѝ беше по-лесно. Сюжет след сюжет започнаха да се изграждат в главата ѝ и репликите изплуваха от съзнанието ѝ. С това темпо мога да завърша поне един разказ тази вечер – помисли си тя.
От време на време тя хвърляше по едно око под вратата на детската спалня, за да се увери, че осветлението все още е угасено.
Вдъхновената писателка си взе почивка, направи си чаша свеж зелен чай и се подготви да напише последните няколко абзаца за вечерта. В този момент, за нейна изненада, тя отново чу Джулия да плаче.
Тя провери часа – беше 3:30 ч. Джулия никога не беше ставала толкова късно. От всичките ѝ извинения, това беше различно.
Когато Саманта се приближи до вратата, тя забеляза и странно движение изпод нея. Сякаш нещо тичаше от единия до другия ъгъл на стаята. Тя усети щипка тревога в гърдите си и тихо влезе в стаята.
Светлината все още беше изгасена, а Джулия нямаше търпение да бъде взета отново от майка си. Джейкъб изглеждаше, че спи в леглото си, а одеялото му лежеше разпръснато на пода.
Саманта чу няколко приглушени звука, които идваха някъде от стаята. Звучаха смътно познати, но тя просто не можеше да определи какви биха могли да бъдат. След това чула шумолене и тогава наистина се притеснила. Тя моментално включи осветлението и взе чадър от шкафа. Трябваше да е подготвена за всичко.
Джейкъб също се беше събудил и се чудеше какво ли ще направи майка му. Саманта падна на колене и се наведе да погледне под леглото и не можа да повярва какво видя!
Беше малко кученце, което лежеше върху старо одеяло и няколко сухи листа. Кученцето изглеждаше уплашено, че е забелязано, и започна да хленчи по-силно.
Разбира се, че звукът беше точно такъв! Саманта изпита облекчение. “Е, сладурче, беше права. Това не е голямо страшно чудовище, макар че е много пухкаво малко”.
Като каза това, тя изнесе уплашеното кученце и го показа на децата. Страхът на Джулия мигновено премина в чиста радост и тя не можеше да спре да гали малкото куче.
“Ау, това беше ти, малко пухкаво кученце? Как стигна дотук? Къде са майка ти и татко ти?” – попита тя.
Саманта се чудеше за същото. Случайно видя Джейкъб да хвърля неловки погледи към кученцето. Тогава ѝ хрумна: Джейкъб трябва да го е довел!
Тя си спомни, че преди седмица Джейкъб ѝ е разказал за кварталната акция за осиновяване на кученца. Беше я молил да осинови едно от изоставените кученца.
“Моля те, мамо. Обещавам, че ще се погрижа за кученцето. Няма да ти се налага да го храниш или къпеш. Дори ще почистя след него и ще го науча да се подчиняваһттр://….”.
Но Джейкъб знаеше, че Саманта няма да отстъпи, защото още в началото беше казала на децата, че ще им бъде позволено да имат домашни любимци едва след като навършат 10 години.
Саманта си спомня колко съкрушен е бил Джейкъб, след като тя е отказала молбата му. Сигурно е промъкнал това малко кученце, без да ѝ каже.
“Това беше ти, нали, Джейкъб?” Момчето избягваше контакт с очите на майка си и уплашено кимаше в знак на признание.
Саманта го повика по-близо, хвана го за ръка и му каза, че това, което е направил, е грешно. “Не трябва да ходиш зад гърба на мама и да правиш такива неща. Видяхте ли колко уплашена беше малката ви сестра? Ела, извини й се”, каза Саманта с мил, но строг глас.
Джейкъб се развълнува, докато прегръщаше сестра си. “Много съжалявам, Джулия”, извика той.
“Всичко е наред, Джейкъб. Вече не съм ядосана. Това кученце може да остане под леглото ми, така че аз и то да се защитаваме взаимно. И моля те, може ли аз да съм тази, която ще го кръсти?”
Без да се бави за отговор, тя заяви: “Ще го наречем г-н Гушкане”.
Името накара Джейкъб да се усмихне и той погледна Саманта с надежда в очите.
Саманта знаеше, че не може да отпрати малкото сладко кученце. Знаеше, че Джейкъб ще бъде обсебен от него и ще се грижи за повечето му нужди. А и до десетия рожден ден на Джейкъб оставаха само два месеца, в края на краищата.
Като погледна назад към Джейкъб, тя каза: “Можеш да спреш да правиш тези кучешки очи, мъниче. Този път го оставям да се изплъзне. Мистър Кюдълс вече е част от това семейство!”
Децата я прегърнаха силно и извикаха от радост. Господин Кадъс също изпищя ентусиазирано.
