Страхувайки се да го отгледа заради миналото си, 18-годишната Розалин оставя новородения си син в болницата. Но три години по-късно тя се връща, за да си го вземе обратно. Дали съдбата ще бъде благосклонна към Розалин този път, или вече е твърде късно за нея да се поправи?
Нанси нямаше търпение смяната ѝ да свърши. Работата като медицинска сестра ѝ дава възможност да помага на хората, но е и уморителна.
Седнала зад бюрото си, тя почти се беше унесла в сън, когато силен взрив я стресна.
Нанси изтръпна, скочи на крака и бързо погледна към входа на болницата, където стоеше тъмна фигура.
Тази нощ времето навън беше ужасно. Дъждът се стичаше на гъсти завеси, а в небето гърмяха гръмотевици.
Нанси се приближи до входа и най-накрая фигурата се видя – млада жена, измокрена от главата до петите и бременна.
“О, боже, добре ли си?” Нанси се втурна напред, за да ѝ помогне.
“Водата ми… ми изтече…” – отговори жената между дълбоките вдишвания. “Аз съм Розалин.”
“Добре, трябва да се отпуснете, Розалин”, отговори Нанси, докато придружаваше Розалин до една стая. Тя продължи да ѝ говори, докато правеше приготовления за раждането, и научи, че бременното момиче е само на 18 години.
“Млада майка, а?” – усмихна се тя. “Не се притеснявай, ние те имаме! Натискай!”
През следващите няколко мига стаята се изпълни с виковете и тежкото дишане на Розалин, а след това в пространството отекна силен плач. Розалин родила красиво момченце.
“Стивън… Така ще го наричам”, прошепна Розалин, докато прегръщаше бебето си за първи път.
“По името на баща му?” Нанси попита весело.
“Не, изобщо не. Това е в чест на моя приятел – отвърна Розалин.
“Добре, мамо и бебе Стивън, почивайте си сега – каза Нанси. “Аз ще отида да довърша документите и ако имате нужда от нещо, просто натиснете бутона за повикване и ще дойда, добре?”
Нанси излезе от стаята и остави майката и сина сами.
На следващата сутрин тя отиде да ги провери, само за да изтръпне от шок. Бебешкото креватче си беше на мястото, но Розалин и вещите ѝ бяха изчезнали.
Нанси внимателно се приближила до креватчето и забелязала плик до спящото бебе. Отваряйки плика, тя открива блестящо парче диамант и писмо.
“Нанси, моля те, погрижи се за Стивън. Бях принуден да го оставя, но ще се върна. Оставил съм диаманта като гаранция. Когато се върна, ще ти дам 100 000 долара и ще си взема Стивън обратно. Не въвличай полицията и не търси истината. Просто се погрижете за сина ми. Моля те.”
Нанси погледна към Стивън, който спокойно спеше в детското креватче, и си спомни предложението на Розалин. Тя информира болничните власти, че той е изоставен, но знаеше, че не може да позволи да стане част от приемната система или да бъде изпратен в нов дом.
Затова Розалин казала на CPS, че тя ще се грижи за него, и след много убеждаване и работа с документи си осигурила попечителство над детето. Тя никога и пред никого не споменава за диаманта или за парите, които Розалин е обещала.
Но майчинството не било лесно за Нанси. Дългите, безсънни нощи и смяната на каканижещи пелени били първоначалните предизвикателства. След това се появило препятствието да се жонглира с работата и родителството. Понякога тя плачеше и се проклинаше, че е приела отговорността да отглежда дете.
Но всеки път, когато погледнеше Стивън, Нанси не можеше да се убеди да се раздели с прекрасното момче. Обичаше да го има наоколо и да си играе с него, а с времето не можеше да си представи живота без него. Когато измина една година и Розалин не се върна, Нанси се успокои. Не ѝ се налагаше да се притеснява, че ще остави Стивън да си отиде.
Отлетяха още две години и дотогава Нанси обичаше Стивън като свой. Мисълта, че той е осиновен, никога не ѝ е идвала наум.
На третия рожден ден на Стивън тя организира за него малко парти. Разположила панделки и балони из цялата всекидневна и изпекла любимата му шоколадова торта.
Когато извадила тортата от фурната, изведнъж чула почукване на вратата.
“Идвам!” – извика тя и отвори вратата, но пребледня. Нанси веднага разпозна жената, която стоеше на прага ѝ.
“Розалин?” – изтърси тя.
“Здравей, Нанси”, каза Розалин. “Съжалявам, че не удържах на думата си. Трябваше да се върна след една година, но…”
“Какво правиш тук?” Нанси се изчерви.
“Стивън… моят син… аз съм тук заради него. Ето…” Тя вдигна чантата си. “$300,000. Обещах 100 000 долара за една година, но минаха три години, така че ето ти 300 000 долара”.
“Не искам никакви пари, Розалин” – отвърна Нанси. “Не можеш просто да изоставиш едно дете и да се върнеш три години по-късно, сякаш нищо не се е случило.”
“Виж, аз… разбирам. И наистина съжалявам. Моля те, изслушай ме. Мога да обясня защо ми отне толкова време…” Розалин каза и разказа миналото си.
Розалин беше уморена от сутрешното гадене и постоянната умора. Отначало тя го беше отхвърлила като нещо случайно. Но й хрумна натрапчива мисъл и тя си купи комплект за тест за бременност.
Затваряйки вратата след себе си, докато проверяваше резултатите от теста за бременност, Розалин се надяваше, че те ще бъдат отрицателни. Сърцето ѝ се сви, когато комплектът показа две чертички. Розалин беше само на 17 години и беше бременна.
Това, което я ужасява, е фактът, че тази бременност е резултат от еднодневна връзка с мъж, когото дори не помни. Беше прекалено пияна по време на преспиването, за да запомни лицето му. Освен това баща ѝ беше забранил да присъства, а тя не го слушаше.
Розалин искаше да си каже, че всичко това е било лош сън. Но не беше. Така че, като събра малко смелост, тя реши да признае пред родителите си.
Очите на майка ѝ се насълзиха и тя бързо я прегърна. “Всичко е наред, скъпа…” – прошепна тя и разтревоженото сърце на Розалин се успокои.
Погледът на баща ѝ беше този, който разби сърцето на Розалин. “Събери си нещата и се махай от къщата ми! Ти си позор за това семейство и аз не искам да те виждам.”
“Татко…” – опита се да го помоли тя. “Аз… аз бях…”
“Не искам да чуя и дума от теб!” – изкрещя той. “До сутринта трябва да си тръгнеш оттук!”
Розалин беше съкрушена отвъд думите. Баща ѝ беше дал срок до следващата сутрин, но тя не искаше да го наранява повече. Същата вечер тя събрала вещите си и напуснала къщата.
С малкото пари, които имала, се настанила в мотел за една нощ. На следващата сутрин тръгва да си търси работа. Знаеше, че никой няма да ѝ предложи добра работа с прилично заплащане, защото нямаше диплома.
За известно време Розалин работила странна работа, за да се издържа. Но с парите, които изкарвала, можела да си позволи само три хранения на ден и мрачен едностаен апартамент.
Розалин знаела, че трябва да намери по-добри възможности, за да подобри положението си, особено когато бебето й било на път. И тази възможност се появила три месеца по-късно.
Минаваше покрай един антикварен магазин, когато една табела привлече вниманието ѝ. “Нуждаем се от служител”, гласеше той.
Любопитството ѝ се разпалило и тя влязла.
Зад гишето стоеше висок мъж с добри очи и кротко поведение. Той се представи като Стивън. Виждайки големия интерес на Розалин към антикварните предмети, той започна разговор с нея.
“Изглежда, че се интересувате от това – отбеляза той, посочвайки артефактите.
Розалин кимна. “Винаги съм намирала историята за очарователна.”
“Е, всъщност търся някой, който да ми помага в магазина. Заплащането е прилично. Бихте ли се заинтересували?” Стивън попита.
“Да, разбира се!” Розалин запя.
“Тогава чудесно! Можеш да започнеш от утре!”
Стивън беше прекрасен човек и ѝ помагаше винаги, когато се затрудняваше. С течение на времето тя ставаше все по-добра в работата си.
Но Розалин все още се притесняваше. Тя получаваше приличен доход само от работата си при Стивън. Това, което печелеше, не беше достатъчно за нея и за бебето ѝ. Една вечер, докато затваряше магазина, тя беше потънала в такива мисли, когато звънецът на входа иззвъня.
“Съжалявам, но сме затворени…” – започна тя, но гласът ѝ секна, когато погледна към входа.
“Ръцете нагоре! Не крещи и не мърдай!” На входа стоеше маскиран мъж и насочваше пистолета си към нея. Държейки я на мушка, той се движел из магазина, като бързо прибирал в джобовете си скъпи артефакти. За миг тя реши да натисне алармения бутон на магазина, дискретно разположен под щанда, но после се отказа.
“Слушай, няма да се обадя на полицията. Просто… просто си тръгни!” – каза му тя.
Той ѝ хвърли страничен поглед и продължи да взема нещата. След като си тръгна, Розалин въздъхна с облекчение и започна да събира ценностите, които крадецът беше пропуснал. Тя скри плячката на скрито място наблизо. След това се втурна към магазина и натисна бутона за алармата.
Розалин не искаше да краде от Стивън, но тогава мислеше само за нероденото си дете. Няколко минути по-късно полицейски коли обградиха магазина на Стивън. Розалина казала на полицаите, че не е имала възможност да натисне бутона по-рано, защото са я държали под прицел. След това, възползвайки се от подходящия момент, на следващия ден прибрала плячката и я отнесла вкъщи.
Розалин почувства угризения на съвестта, забелязвайки опустошеното изражение на лицето на Стивън, докато той правеше списък на откраднатите от него предмети. Липсващите артефакти били на стойност 800 000 долара. Но тя се утешаваше, че прави всичко в името на детето си.
Изминаха няколко седмици. Един ден Розалин работеше в магазина, когато Стивън влезе, изглеждайки съвсем весел.
“Какви са добрите новини, Стивън?” – попита тя с усмивка. “Изглежда си в добро настроение!”
“А, трябва да празнуваме, Розалин!” Стивън каза. “Полицията е заловила онзи крадец. Очевидно е участвал в няколко други кражби в града. Планират скоро да претърсят жилището му. Надяваме се, че ще намерят откраднатите ни вещи, а ако не, застраховката ще ни компенсира!”
Сърцето на Розалин се сви. Тя беше бременна в деветия месец. И също като крадеца, тя също беше в гореща вода, защото вещите, които беше откраднала, никога нямаше да бъдат намерени у крадеца. Полицаите щяха да я заподозрат. Розалин беше направила достатъчно грешки заради детето си. Тя не можеше да поеме риска да изложи живота на бебето си на опасност, затова направи трудния избор да изостави детето си.
“Бях осъзнала, че няма да мога да отгледам детето си при тези обстоятелства, затова го оставих. Но той ми липсваше през всичките тези години. Това, което направих… беше заради него!” – разказва тя пред Нанси.
“Целта не оправдава средствата – рязко отвърна Нанси. “А през последните няколко години Стивън се превърна в мое сърце, в мой син във всяко отношение, което има значение. Не мога и не искам да го пусна да си отиде. Защо вече не се притеснявате за миналото си? От това, че ще те хванат?”
“През последните три години премахнах всяка следа от него” – разкри Розалин. “А Стивън е мое дете, Нанси. Моята кръв. Наистина ли мислиш, че можеш да застанеш между нас?”
“Не става въпрос само за кръв. Става въпрос и за време и грижа. А сега, моля те, напусни къщата ми. Няма да ти позволя да го отведеш.”
Розалин беше твърдо решена да си върне Стивън. Тя предупреди Нанси, че ще я види в съда, и напусна къщата.
Нанси не можеше да понесе дори мисълта, че ще пусне Стивън, и си спомни за диаманта, който Розалин ѝ беше дала. През всичките тези години тя пазеше диаманта на сигурно място.
Нанси заминала за полицейския участък, представила диаманта като доказателство за кражбата на Розалин и подала жалба срещу нея, като уверила полицаите, че ще даде показания като свидетел на грабежа.
“Като проследим серийния номер на диаманта, можем да я проследим и да ѝ потърсим отговорност” – каза ѝ детективът, докато оглеждаше камъка.
Това беше всичко, което Нанси искаше да чуе. Тя напусна участъка, като се чувстваше виновна за това, че е трябвало да прибегне до крайни мерки, за да предпази Стивън от Розалин.
Но в крайна сметка беше направила само най-доброто за Стивън.
