Сигурно на всеки от нас се е случвало напълно непознати хора да направят деня ни по-добър. Можем да вървим по улицата или да пътуваме в автобус в лошо настроение, без да подозираме нищо, и само след няколко минути някой човек ще го забележи.
Аз живея на първия етаж. Под прозорците ми са се случвали какви ли не неща: хора са поглеждали, чукали са и са бягали, но вчерашният случай беше нещо необичайно. Седя си спокойно и на прозореца се чука. Не станах. Пет секунди по-късно има още едно почукване, но то е по-настойчиво. Виждам, че там стои някакъв човек. Отварям прозореца, а той протяга телефона си към мен и казва: „Колко време можеш да чакаш? Аз водя важен разговор, а телефонът ми умира. “Моля, сложете го на зарядното, говоря на слушалките. Аз, разбира се, се стреснах, но го сложих на зарядното.
Зима е, навън е -20 ℃. Седя си вкъщи и чувам странни звуци от балкона. Погледнах през прозореца, но не забелязах нищо. Помислих си, че това са жици и вятър. Около 10 минути по-късно на вратата се позвъни. Отворих вратата, а там беше едно момиче от другата страна на улицата. Тя каза, че на балкона ми има гълъб, заплетен във въжетата. Забелязала го от прозореца си, наблюдавала го 10 минути и когато разбрала, че той сам няма да се измъкне, изтичала при мен да спаси птицата. Така освободихме гълъба. Бях толкова щастлива за птицата и за загрижеността на момичето. Сега сме приятели с нея.
Реших да пазарувам малко. Взех две тежки торби с хранителни продукти и отидох до изхода на магазина. Изведнъж вътре нахлуха няколко мъже и никой от тях дори не си направи труда да задържи вратата. С досада си промълвих: „Как може да се прави това?“ и избягах на улицата с торбите си. Един от тях ме настигна, изтръгна чантите от ръцете ми и каза: „Хайде да вървим!“ Зашеметен, аз се втурнах след него, за да видя къде ще отнесе покупките ми. Мъжът ги хвърли в колата, седна и аз вече се бях сбогувала с всички. Попита ме за адреса, къде да отида. Откара ме вкъщи, заведе ме до асансьора, подаде ми торбите и се сбогува: „Аз не съм като тях“. Тръгна си. За какво беше всичко това?
Пътувам в електрически влак, няма много хора. Седя, чета книга, не се докосвам до никого. На следващата спирка се качва група тийнейджъри. Говорят си, смеят се. Един от тях ме забелязва, вика на останалите и казва: „Да не се намесваме, защото госпожата има книга“. Много хубаво!
Мъжът ми ни изпрати във вилата, той самият работеше. Един ден се прибрах вкъщи и видях, че бабата е паднала. Той и едно момиче се затичаха към нея. Бабата благодари за помощта и хитро каза: “Искате ли вие двете да се запознаете? И двамата сте толкова мили!” Мъжът отговорил, че е женен и е завел жена си в една селска къща. Бабата казала: „Така че, веднага вземете номера на това момиче! Моята жена е далеч, но тази е наблизо!
Дълго време, след като се преместих в нов апартамент, ме измъчваше шумът зад стената – съседът непрекъснато нещо строеше, пилеше, пробиваше. Търпение, мислех си, може би скоро всичко ще спре. В крайна сметка ми писна от всичко това и отидох да го разреша. Почуках и вратата отвори един възрастен мъж. Беше малко смутен, а аз започнах да му хвърлям обвинения, като му казах: „Спри да вдигаш шум 24 часа в денонощието, имай съвест.” Той ме помоли да вляза и да видя за какво е този шум. Влязох в стаята и видях огромен брой дървени играчки. Той ми каза, че ги прави за домове за сираци. Сега е Нова година и те трябва да се постараят да набавят играчки за всички деца. Ето защо той работи 24 часа в денонощието до вечерта. Никога досега не съм се срамувала толкова. След това всеки ден му носех храна, иначе нямаше време дори да се нахрани.
По едно време работех като таксиметров шофьор. Напуснах съпруга си и останах с дългове. Без жилище, без прилични дрехи, но пък бях свободна. Работех като прокълната! Първо, за да изплатя дълговете си, после, за да спестя за жилище, защото нямаше къде да живея. Работех по нощите.
Веднъж имах особено скапана смяна и на сутринта трябваше да плащам заема. Видях един човек край пътя да хваща кола, качих се, предложих му да ме закара за 700 рубли. Той седна, започна да задава стандартните въпроси, като например: „Не е ли страшно да работиш през нощта?“ и т.н. Аз го качих, той слезе и ме попита колко обикновено печеля на нощ. Отговорих, че е различно, винаги повече през уикендите. Той ми подаде една голяма банкнота и каза: „Обещай ми, че ще се прибереш вкъщи и ще се наспиш“. Бях шокиран, но се прибрах вкъщи. Минаха шест години. Излязох от дълговете, купих си апартамент, роди ми се дъщеря. И до ден днешен си спомням за този човек.
Колата ми се развали на няколко спирки от дома. Нямам пари да я поправя. Качвам се на автобуса и по пътя я търся с очи, като се надявам, че колелата още не са свалени от колата. Няколко дни по-късно при мен дойде една леля и ме попита: „Чия кола търсиш с очи всяка сутрин? На съпруга ти? Така че, ако той е неудачник, разведете се!” Честно казано, останах изненадана, дали аз съм търсила колата с такъв страх, или лелята просто не е имала какво да прави.
Пътувайки към работа, настроението беше като на уморен картоф. Автобусът беше пълен, всички стояха, мълчаха, изобщо атмосферата беше толкова лоша. На една от спирките влезе човек с високоговорител и пусна музика. Всички го погледнаха, някой прошепна: „Това са пак онези странни младежи“. Но той започна да пее, сякаш нищо не се беше случило. И какъв глас! Всички замръзнаха. След няколко минути целият автобус започна да ръкопляска, някой дори запя заедно с него. Накрая човекът събра много аплодисменти, поклони се, благодари и слезе. Аз продължих, а на душата ми беше толкова топло, сякаш бях на почивка.
Валеше сняг. Прибрах се вкъщи, паркирах колата пред къщата и тогава – тя се занесе право в една снежна преспа. Извадих една лопата, започнах да разкопавам колелата, а наблизо имаше кола, в която седяха две момчета. Разсърдих се, помислих си, добре, поне предложиха да помогнат, а те седяха там като зрители. Бързо ми стана студено от вятъра и реших да се прибера вкъщи да се стопля и после да се върна. Изпих един чай и се върнах половин час по-късно с нови сили. И какво мислите вие? Колата вече е изкопана. Същите тези момчета мълчаливо си свършиха работата и си тръгнаха. Момчета, много ви благодаря!
Возих се в асансьора на работа с някакво момче. Той гледаше телефона си. След около 10 секунди каза: „Аня, имаш сладка пижама с прасенца“. Осъзнах, че наистина говори за мен. Казвам се Аня и имам такива пижами. Но откъде би могъл да знае? После се обърна и каза: „Не се страхувай, просто вашите вълнения се появиха“. Това се случва!
Една лятна вечер се разхождах по лек сарафан, загоряла. Изведнъж една кола ми препречи пътя. Шофьорът спусна прозореца, разбрах, че сега ще започне: Красавице, хайде да се повозим. За няколко секунди настъпи мълчание и мъжът каза: “Момиче, ти си толкова красива! Тук имам един допълнителен перфоратор, нямаш ли нужда от него? Евтино!” Естествено отказах, а когато се прибрах вкъщи, дори не знаех дали да се смея, или да плача от такова внимание.
Един ден се прибирах късно вечер. Беше тъмно, студено, а автобусите почти не работеха. В далечината видях един микробус и се затичах към него, като размахвах ръце, за да ме забележи шофьорът. Но той отмина. Разстроена, тъкмо се канех да завия към спирката и изведнъж наблизо спря кола. Шофьорът предложи да ме качи, но аз отказах, защото ме беше страх да се кача при непознат. Няколко минути по-късно същият микробус спря по средата на пътя. Успях да се кача. Влязох вътре и видях същата кола, чийто шофьор ми предложи да ме качи. Той беше препречил пътя на микробуса, за да ме изчака. Влязох и колата потегли. Стоях в салона, изумен от тази постъпка.
Веднъж се прибирах вкъщи късно вечерта. Един мъж ме последва. Той ме следваше през целия път от автобуса. Аз бях бърза, а той беше по-бърз, така че в крайна сметка се оказа, че бягам. Той се втурна след мен и изкрещя: “Момиче, спри! Спри, казах ти!” Таки ме настигна. Стоя там, треперя, а момчето казва: „Оставила си чантата в автобуса“. А в нея имаше скъпи за мен неща. Както и да е, запознахме се и той дори ме покани на среща.
Дойдох да видя невролога. Тъкмо влязох в кабинета и веднага чувам въпроса на лекаря: „А вие не сте ли давали наскоро интервю в областния вестник?“. Мислено си проиграх последните събития от живота си и поклатих отрицателно глава. Последва следващият въпрос: „А през зимата?“. И тогава си спомних, че имаше такова нещо в Деня на Татяна. Докторът весело се произнесе: “А-а-а-а, така е през зимата. Аз правя ремонт, слагам вестници на пода, веднага ви разпознах!“. Дори не знаех как да реагирам на това.
Един ден брат ми отиде на юг, за да кара колело в планината. Той реши да се върне със самолет. Тъй като всичките му вещи не можеха да се поберат в багажа, той облече три тениски и други неща. Короната на славата била една велосипедна каска. Почти всеки пътник го питал защо му е нужна каска. Той отговарял с безгрижна физиономия: „Нали не ти дадоха такава?“.
