Да бъдеш родител или да работиш с деца не е никак лесно. То изисква много търпение и самоконтрол. Понякога всички тези ресурси се изразходват, за да не се смеете, когато децата казват „защо“ или собственото си тълкуване на случващото се. Децата са лишени от стереотипно мислене и гледат на всичко с любопитство. Ето защо понякога могат да направят такава бъркотия, след която на възрастните ще им остане само да се кикотят и да разказват историята на всички познати.
Веднъж родителите ми, отивайки до магазина, ми казаха да не отварям вратата на никого. Тръгнаха, аз съм малко момиченце, само вкъщи, и никой не ми каза, че очакваме гости. Тогава на вратата се позвъни и аз попитах: „Кой е там?“. „Чичо ти и кръстникът ти.“ Казах: „Казаха ми да не отварям вратата на никого“. Така че дори за едно шоколадово блокче не се подчиних на родителите си, застанах на едно столче и им говорих през вратата и така прекарах един час, докато родителите ми се върнат. Но след това те ме похвалиха, дадоха ми шоколадовото блокче и всички дълго се смяха.
Четиригодишната ми дъщеря извади масло от някъде из играчките си и ми каза:
– Татко, съжалявам, че скрих и изядох маслото.
И ме погледна като онзи котарак от „Шрек“. Аз стоя и се смея, а тя, горката, едва не се разплака. В крайна сметка остана да стои сама в ъгъла. В спалнята. Връщам се, а тя си играе на таблета.
Една вечер племенникът ми се върна от детската градина и веднага се гмурна в кофата за боклук. Изважда опаковки от бонбони – преди това с майка му имахме време да пием кафе с бонбони. И той казва: „Кой изяде това?“ А на него не му е позволено да яде сладкиши. Помислихме си, че ще каже: „Мамо, искам и аз“. И тогава детето казва: „Аз го изядох, нали?“. Със сестра ми се погледнахме и си казахме: „Да, ти го изяде. Не беше хубаво, разбира се, но той има проблеми със стомаха, не може да яде твърде много сладкиши. Оттогава заравяме опаковките под други боклуци.
Наскоро започнах да уча с петокласниците и миналата седмица проверявам домашните си. Трябваше да добавят по една дума към едно непълно изречение. Трябваше да отгатна какво е трябвало да означава тя. Отварям тетрадката на ученика и в нея пише: „Живея в малка клетка в зоологическата градина и обичам да ям трева“. Очевидно е трябвало да замени името на някое животно, но детето го е написало по този начин. Много се стараех да не се смея, когато проверявах задачите по това време.
Веднъж моето четиригодишно дете ме попита дали трябва да вика „Срамота!“ всеки път, когато ударим неравност в колата. Бях шокирана и попитах откъде изобщо идва такъв въпрос. А малкият ми отговори, че всеки път, когато татко удари нещо с колата, той мърмори под носа си „Говно!“
Един ден моят племенник и братовчед му си играеха с кутия с инструменти-играчки. В един момент единият от тях взе огромна играчка-отвертка и попита: „Кой иска да я поправи?“
Тази година най-големият ми син навърши 9 години. И, разбира се, го попитах какво иска да получи като подарък, а той каза: „Лопата“. Голяма хубава лопата. Малко странно, но добре, това беше подарък. И през това лято разбрах, че той е наистина умен и лопатата е най-добрият подарък. И всичко това, защото на брега на всяко езеро, река или море той винаги беше зает и винаги беше в центъра на вниманието. Към него веднага се присламчваше тълпа от момчета, а той беше в центъра на събитията, намираше приятели или по-скоро те сами го намираха. Строеше язовири на потоци, копаеше езера и водоеми, строеше замъци. Имаше най-голямата и най-красивата лопата, така че често беше ръководител на процеса. Това му харесваше толкова, колкото и самото строителство.
Дъщеря ми и аз стоим на една опашка. Има много хора, след работа всички вече са уморени, на дъщеря ми също ѝ е скучно. Тя не спираше да говори. Реших да я измамя и да играя на „мълчание“. Прошепвам ѝ: „Който пръв каже дума, той е боклук“. Настъпва мълчание. Минават няколко секунди и тогава дъщеря ми се отегчава и казва на цялата опашка: „Аз съм боклук“. И след това продължи. Обичам моето малко момиченце.
Понеделник сутрин. Водя дъщеря си на детска градина. Забелязвам, че е сложила лявата обувка на десния си крак, и си мисля: „Сега ще сложи дясната на левия си крак и ще разбере, че тук нещо не е наред…“. Няма как! Тя слага лявата обувка на левия крак. Втори ляв ботуш! Тогава наистина се събудих и осъзнах, че и двата обувки наистина са леви, при това с различни размери! Обадих се на жена ми. Жена ми веднага се сети: тя отвори група в детската градина в месинджър и там вече има въпрос: „Чие дете се прибра в петък вкъщи с розов ляв ботуш с размер 28? Имаме си десен с размер 26!”
Пътувах по магистралата и спрях на един паркинг. Влязох в тоалетната, а там имаше малко дете с баща си. Детето очевидно никога преди не беше виждало писоар. И то попита баща си: Защо всички тези чичовци пикаят на стената?
Сестра ми е с 15 години по-млада от мен. И когато беше на 5 години, тя, като всички типични 5-годишни деца, ме обстрелваше с милион въпроси „Защо?“. Веднъж я попитах: „Защо не отидеш и не направиш някое от своите неща? Сестра ми не се смути и отговори: „Защото съм на 5 години и не знам какви са ми задълженията“. Разумно.
Моят племенник беше запознат с играта „камък, ножица, хартия“ и той седна, помисли и каза, че играта е странна, защото можеш да покажеш хартия и винаги да спечелиш. Отговорихме му, че може би не е разбрал правилата, защото ножиците режат хартия. А той ни погледна, сякаш бяхме напълно глупави, и каза: „Е, щом хартията може да увие камък, значи и ножицата може“. Не можахме да измислим отговор.
Тригодишната дъщеря на моя приятелка оцветяваше принцесите на Дисни. И на всяка от тях правеше мустаци. Приятелката ми забеляза това и каза: „Не им слагай мустаци, те са момичета. Момичетата нямат мустаци. И дъщеря ѝ веднага каза: “Това не е вярно. Ти си момиче. Ти имаш мустаци.”
