Понякога забравяме колко много доброта има около нас и че услужливите хора не са рядкост. Но си струва да прочетете историите от нашата селекция, тъй като става ясно, че всичко е много по-положително, отколкото си мислим. И че хората едва ли ще спрат да ни изненадват с действията си.
Запознах се с един мъж, когато бях на 56 години. Поканих го вкъщи. Той видя, че нямам телевизор, и няколко дни по-късно ми донесе нов. Познавахме се само от месец. Отказах, като обясних, че мога да приема такъв подарък само от близки хора. Затова той не се смути и каза, че обича да гледа телевизия. И нека този телевизор да виси на стената в апартамента ми за него, защото възнамерява да ми гостува често. Телевизорът виси на стената в апартамента ми, а ние живеем при него вече почти 7 години.
Със съпруга ми имахме трудна година: роди ни се дете, купихме си кученце и се наложи да се преместим в другата част на страната. Бяхме стресирани, парите бяха малко и нямахме време за себе си. Но наближаваше рожденият ми ден и исках да се почувствам малко по-специална. Съпругът ми резервира маса в луксозен ресторант. И това беше една вълшебна вечеря: храната беше вкусна, с бебето се забавлявахме, танцувайки на музиката. Това беше най-хубавата вечер, която съм имала от месеци насам. Когато дойде време да си тръгваме, сервитьорът каза, че вечерята ни е платена.
Това ни обърка – не бяхме казали на никого, че имам рожден ден. Оказа се, че един от посетителите на вечерята на няколко маси от нас е видял нас и бебето, както и факта, че явно сме си прекарвали страхотно. Той плати за храната ни, защото тя му напомняла за радостите и предизвикателствата на това да си млад родител, и искаше да ни почерпи за вечеря.
Бях на около 17 години, пътувах за друг град и на гарата разбрах, че влакът ми е чак след почти 24 часа. Гарата не беше много претъпкана, но някакъв мъж се залепи за мен – не знаех как да се отърва от него. Реших да се върна на гарата, поне там тълпата е по-прилична. Беше вече минало полунощ. Реших да си взема такси, а после една кола спря и ме попита къде отиваме. Качих се. Огледах се и в нея имаше трима мъже. Бях толкова уплашена. И се оказа, че тези момчета са били нощен патрул, само че в цивилни дрехи. Обикалях с тях из града през нощта, хранеха ме с домашно приготвена храна. Все още си спомням за тях с благодарност и топлина.
Аз съм на 18 години. Имам по-голям брат, но той никога не ми е бил приятел. Никога не сме разговаряли за живота на чаша чай. Той винаги е бил просто като съсед. Преди няколко дни се разделих с едно момче, много болезнена раздяла, цяла вечер плаках. Изведнъж на вратата се почука. Брат ми влиза с поднос с какао и блатове, бисквити, пакет кърпички. Той просто се приближи, сложи всичко, седна до мен и каза: „Не забравяй, че никой не заслужава сълзите ти.“ Разплаках се още повече, но вече не заради раздялата, а заради много необходимата подкрепа, която бях чакала през всичките тези години! „Е, с изключение на мен, разбира се“, добави брат ми с кикот и прегръдка.
Един таксиметров шофьор ми върна паспорта. На сутринта трябваше да хвана самолет, а аз бях загубила паспорта си и дори не знаех за това. Така че той сам ме намери, дойде и ми го върна и не взе никакви пари.
Живеем в отдалечен район, автобусът се движи на всеки 15 минути. А някои шофьори имат навика да тръгват по-рано, някои дори с 5 минути или дори повече. И така, в един от тези дни отивам на автобусната спирка и виждам как моят автобус профучава покрай мен. Разбира се, побягнах след него, но като видях, че не съм навреме, спрях и тупнах ядосано с крак. И тогава, както във филма „Такси“, край мен със свирка спира колата, а един глас: „Скачай!“. Поглеждам, в колата има семейство (майка, баща и дете), скачам на предната седалка и се втурваме след автобуса. Автобусът спира на спирка, ние го настигаме, спираме зад него и натискаме рязко спирачките. Излизам и тичам обратно към автобуса. Иска ми се да има повече такива хора, които правят добро.
Един ден разговарях с един мъж на опашката, говореше за празничните бисквити, които щеше да изпече. Когато картата ми не мина, помолих касиерката да остави настрана покупките ми и че ще се върна за тях с друга карта. Случайно взех картата с изтекъл срок на валидност. Но мъжът настояваше, че е твърде далеч за разходка с дете, и извади картата си. Тя беше само 9 долара, но за мен означаваше толкова много.
Годината беше 2002, съпругът ми и братовчед ми бяха заминали на къмпинг, а аз трябваше да работя на смяна и да се присъединя към тях. Изпуснах последния автобус. Таксиметровите шофьори ми взеха цена, за която нямах достатъчно пари, аз просто плачех и не знаех какво да правя. Тогава един човек се смили и ме закара до вилицата за стотинките, които имах. А на мен ми предстоеше още дълъг път до онзи къмпинг! И той хвана някаква кола, плати на шофьора и му каза къде да ме закара! Не му знам името, но се държеше като баща!
Когато бях ученичка, ходех на допълнителни уроци по математика. Излязох от училище, а то беше залято. А аз не си взех чадър. Но какво да се прави, уроците вече бяха платени. Ако не отида, ще ми се скарат, мислех си. И така, отидох, но пътят е дълъг. Изведнъж към мен се приближи един мъж, попита ме къде отивам, а той носеше чадър. Той ме заведе до адреса, вървяхме заедно под чадъра. Той ме попита за училището, за учителите, за съучениците. Докато му разказвах всичко, вече бяхме там. Бях толкова изненадана и доволна, че не се намокрих.
Една вечер затънах в калта на едно отдалечено място и никой не можа да ме измъкне. Никой шофьор на влекач не искаше да отиде толкова далеч. Беше започнало да се стъмва и аз започнах да се притеснявам. Накрая се обадих на последната фирма, посочена в търсачката. И те дойдоха да ме вземат. Шофьорът забеляза, че съм ветеринар, и дори не ми взе такса. Опитах се да му платя, но той отказа. Беше толкова мило.
Много тъжна, след като се разделила с мъж, отишла в един клуб да пее. Връщайки се вкъщи, извиках такси. Бях тъжна и просто исках да се повозя. Попитах шофьора дали има следващо пътуване, помолих го да се качи на предната седалка и просто да обикаляме града, обърнати към изгрева, мълчаливо. Докато бях там, плаках тихо. Така че той ме закара до тайното си място на наблюдателната площадка, за да наблюдавам изгрева, после ми донесе кафе и ме закара до вкъщи. И взе само минималната сума. Каза, че всеки има лоши моменти, но те отминават.
Дойдох в един ресторант. Сервитьорът се приближи до мен и още от първите секунди се вижда, че е безумно притеснен. Остави менюто и си тръгна. Докато избирах храната си, забелязах, че момчето е наистина притеснено. След известно време той идва при мен, за да вземе поръчката, аз не издържах и го попитах за какво толкова се притеснява. Той ми призна, че отдавна искал да получи работа в този престижен ресторант и днес бил първият му работен ден, а администраторът го наблюдавал, затова бил нервен. Работих в подобен ресторант в продължение на почти 10 години, стигайки до администратора. Е, защо да не помогна. Докато той приемаше поръчката ми, му дадох няколко съобразителни съвета, посочих му грешките, а когато той донесе поръчката, му дадох още няколко лайфхака. До края на вечерта човекът беше разцъфнал и просто се разхождаше из стаята между масите с лека усмивка и увереност в очите. Колко е забавно да предадеш знанията си на някого и след това да видиш това израстване.
Казах на съпруга си преди около 10 години, че като дете съм събирала снимки на художници, но сестра ми е поела колекцията и аз се притеснявам за нея. Той прекара почти година в събиране на подобна колекция за мен от книжарниците за втора употреба и ми я подари в красив сандък за Нова година. Беше прекрасно!
Живея в малък град (с население около 1500 души) и работя на бензиностанция. Преди месец съпругът ми се разболя тежко и го закараха в болница, далеч от града. На следващия ден при мен дойдоха двама полицаи от нашето управление и ми дадоха 150 долара за бензин и всичко друго, от което имах нужда. В нашето полицейско управление има само 6 души. Най-добрите момчета. Доведе ме до сълзи.
Племенницата ми обеща на приятелката си, че ако съпругът ѝ не може да се справи, ще отиде с нея в родилното отделение. И така се получи по този начин. Тя е в родилното отделение с тази приятелка, тази приятелка ражда, в този момент се обажда друга приятелка, която ражда, а съпругът ѝ е в командировка. Племенницата изтичва от едната болница, взема такси, за да „отлети“ до другата болница. Часът е половин час след полунощ. Разказва на изненадания таксиметров шофьор защо трябва да пътува от една болница в друга през нощта. А таксиметровият шофьор я приема и изключва таксиметровия апарат!
