Поликлиниката е истински театър на абсурда. Чакане на опашки, странни назначения и объркани стаи – всеки има своя собствена история за ходенето на лекар. Героите на тази подборка със сигурност не са очаквали, че посещението им при лекаря ще се превърне в комедиен скеч, но се е случило точно това.
Дойдох при терапевта, за да ми даде направление за преглед при хирург. Назначението беше за следващия месец. Тъкмо се канех да си тръгвам и тогава лелята лекарка извика: „Почакайте, ще ви напиша рецепта!“ Дава ми едно листче, а там е написано името на някакво лекарство за кашлица. Аз казах: „Нямам настинка.“ И тогава поглеждам листчето и разбирам всичко. Имаше реклама на същото лекарство от спонсора. Тръгнах си, а лекарят се върна: „Ще ви трябва! Ще се простудите, преди да се усетите“.
След капките ухото ми започна да ме сърби толкова силно, че трябваше да се катеря по стената. Направих си спешна среща с платен УНГ специалист. Дойдох, а там един огромен брадат мъж и ми каза: „Добър ден! Влезте, скъпа моя, седнете на стола. Какво ви притеснява: носът, ушите, гърлото?“. Бях зашеметена от такъв прием! Докторът съсредоточи погледа си върху мен и каза: “О, съжалявам! Днес имаме детски празник. Не ми остана време да се сменим. Както и да е, децата ме плашат!“. Казах, че всичко това много ми харесва, мога да продължа.
Бях преминала през медицински преглед. Приближих се до кабинета – много хора, петнайсетина души. Попитах: „Кой е последният?“. Мълчание. Питам отново – отново мълчание. Всички са на телефоните си или говорят помежду си. Добре, обявявам гръмко: „Ако няма никой друг, аз ще отида първи“. Заставам на вратата. Едно момиче се приближава и пита кой е следващия. Казвам: „Следвай ме.“ И тогава всичко започна! Опашката изведнъж се оживи, всички жужаха, възмущаваха се. И аз им казах: „Защо не казахте нещо преди това?“. В крайна сметка аз влязох пръв. Момичето ме последва. И все още помня този момент, когато цялата опашка е в шок, а аз, онемяла, гордо влизам в офиса.
Чувствах се много зле и реших да си направя кръвен анализ. Отидох при терапевтката за направление и тя изведнъж ме пита: „Знаете ли колко струва на здравната система този тест?“. Аз съм шокирана. Отговорих: „Ами, аз работя, плащам данъци, правя редовни удръжки от заплатата си, включително за здравната система. Това е първият път, в който искам нещо. Чувствам се наистина зле“. Но очевидно цената на анализа ми беше по-важна от състоянието ми.
Веднъж седя в поликлиниката и чакам за прием. Изведнъж до мен сяда едно момиче с дете. Толкова е щастливо! Подава ръце към мен и ме дърпа. После майката го пуска. А то идва при мен и започва да си играе. Беше забавно, но после влезе баща му. Стана скандал. Таткото беше сигурен, че аз съм бащата на детето, а жена ми ме беше довела тайно, за да се „запознае“ със сина си. Те се скараха за около пет минути. А после той взе детето, погледна ме като враг на народа и си тръгна. И бебето, ако трябва да съм честен. То наистина приличаше на мен.
Дойдох в поликлиниката за удостоверение за медицински преглед. Всичко по правилата: направих тестове, обиколих шестима лекари и събрах подписи. Оставаше само да сложа последния печат. Помолих за отпуск от работа, дойдох, предадох документа – и тогава момичето забеляза грешка във фамилията ми: вместо „а“ имаше леко различимо „д“. Тя ме изпрати обратно. Добре, съгласих се, поправиха го. Внасям го отново. Тя поглежда: сега вместо „а“ е написано „я“.
Бяхме детето в клиниката и педиатърът предписа курс от лекарства. Изпихме го и се върнахме на срещата. Но лекарят вече беше друг – първият излезе в отпуск. След като научи, че сме ги приемали, този веднага се възмути: „Неправилно сте пили! Всичко е грешно! Трябваше да си купите други лекарства!“. Изслушах го, взех нова рецепта, излязох. И тогава синът ми замислено казал: „Мамо, забелязала ли си, че лекарите ни предписват лекарствата, които са написани на престилките им?“.
Неотдавна минах през медицински преглед, влязох в кабинета за ЕКГ – и тогава чух познат глас: „О, Маша, здравей! Ела зад паравана, свали си горнището“. Гледам – и това е бившата ми съученичка! Е, какво да правя? Трябваше да легна. Разбира се, той само отчиташе показанията, лекарят направи заключение, но аз се срамувам и до днес. Напуснахме училище преди пет години. Но той сигурно е разказал за този случай на приятелите си.
Седях в една поликлиника, трябваше да дам кръв и пред мен имаше огромна опашка. Пълна тишина, чуваха се само стъпките на болничния персонал. В един момент една баба от дългата опашка си пусна телефона. Тя бавно го извади от чантата си, пусна го на високоговорител и започна да слуша новините! Сякаш от новинарската служба ѝ се обадиха с ежедневна доза информация за случващото се в страната! Другите жени слушаха внимателно.
Когато бях на около седем години, отидох в поликлиниката да дам кръв и се държах много хладнокръвно. Лекарят ме предупреди, че инжекцията може малко да ме заболи. А аз се развиках: „Какво знаете за болката! Аз съм дете на карате.” И гордо ѝ показах железните си юмруци. Но щом иглата докосна ръката ми, се разплаках и изкрещях като бебе. Оттогава никога и на никого не съм показвал „железните си юмруци“.
Бях на зъболекар и реших да си измия зъбите преди срещата. Намерих четки за еднократна употреба в пакет в банята, но имаше проблем с пастата за зъби. Огледах се наоколо и забелязах керамичен диспенсър във формата на тубичка с паста за зъби. Има смисъл, нали? Сложих малко върху четката и започнах да четкам…. След няколко секунди осъзнах, че вкусът е странен. Но си помислих: „Е, това е зъболекарски кабинет, сигурно имат някаква суперспециална паста“. Не. Беше сапун. Сега в банята виси табела, на която пише, че на четката вече има паста, само добавете вода.
Когато бях малка, но вече в училище, зъболекарите изобщо не се страхуваха от мен. Не защото бях смела, а защото се научих как да ги използвам в своя полза. В онзи ден, когато първият в графика беше най-нелюбимият, труден или просто урок, за който не си бях написала домашното, отидох на преглед в стоматологичната клиника. Лекарят, разбира се, каза, че зъбите ми са наред, а след това поисках удостоверение за училището, че съм бил при него и съм пропуснал уроци заради това. И така в продължение на единадесет години пропусках уроци. И се получи!
Дойдох в поликлиниката при офталмолога, а по някаква причина ме изпратиха и при проктолога. Попитах рецепционистката каква е логиката. А тя ми каза: „Млади човече, това не е шега за теб! Във вашето тяло всичко е свързано. Не се правете на умен!“. Цял ден се смях. Така и не отидох на лекар. Проверих зрението си в най-близкия оптичен магазин и там си купих лещи.
Често забравям за сутиена си – по-удобно ми е без него. Дойдох в поликлиниката с кашлица, попаднах на нов терапевт. Млад човек. Първата ми мисъл: „Жалко, че не е слушал белите ми дробове отпред“. Влизам, на вратата има момиче в халат с лице на буреносен облак. Оказа се ревнивата му приятелка, която влезе да надзирава процеса. Лекарят й махна с ръка, като каза: „Махай се от пътя ми. Извини ми се. Започна да слуша белите ми дробове, помоли ме да се обърна. Нямах избор. Веднага щом се обърнах, по закона на жанра, тя влетя. Почти ме прескочи! Докторът се покри, но изглеждаше толкова нещастен, че дори ми стана жал за него.
Веднъж припаднах на стола при зъболекаря. Тя каза нещо, помоли ме да си обърна главата, но аз бях изпаднал. Така че тя трябваше сама да раздвижи главата ми, за да работи! Когато се събудих, бях изпуснал слюнка навсякъде. Но спах добре!
Не мога да понасям клиники. Но веднъж се озовах в градската стоматология, където, разбира се, трябваше да седя на километрична опашка. Седях си там, загледан в телефона си, когато изведнъж до мен седна една баба – мила като глухарче. Започнахме да си говорим и двата часа отлетяха неусетно. Тя разказваше истории, разхождаше се с мен из офисите, смееше се на шегите ми. Аз съм на 18 години, а тя е на 82. Сега харесвам поликлиниките малко повече.
Разболях се и реших да отида в поликлиниката. Преди това намерих скъпото мляко за тяло на майка ми с частици или от диамант, или от друг камък, но на слънцето всички блестят и проблясват. Бледа, седя в клиниката. После слънцето наднича и момичето срещу мен има очи с пет копейки. Отначало не го осъзнах, но по-късно я чух да говори с приятелката си. Тя си помисли, че съм вампир.
Онзи ден бях в поликлиниката и видях интересна снимка. Има голяма опашка при лекаря, от кабинета излиза медицинска сестра, която започва да проверява всички удостоверения и направления на пациентите. Стига до една възрастна дама, а тя е с грешно направление. Медицинската сестра започва да я връща, да я изпраща по кабинетите, а старицата почти се разплаква и ѝ казва: “Ами… Направете… “Скъпа, пусни ме да вляза. Ще изчакам на опашката, просто не искам отново да тичам от етаж на етаж…“. Медицинската сестра отказала, но хората на опашката се намесили. Те казали, че това не е позволено, и дори ги убедили да пропуснат бабата веднага! Старицата дори се разплакала!
Неотдавна бях в лекарския кабинет и чаках много дълго време. Прочетох и трите списания в кабинета, проверих телефона пет пъти, погледнах тавана десет пъти – отегчих се до смърт. За да се забавлявам някак си, забелязах една везна в ъгъла и си помислих: „Защо да не разбера колко тежат обувките ми?“. Започна се съвсем невинно: претеглих обувките, после дрехите, списанията. Но интересът ми не стихваше. В търсене на нови „тестови обекти“ погледът ми попадна върху един стол. И ето ме тук, по една болнична престилка и чорапи, балансирам стола върху везната. И точно в този момент влизат един лекар и един стажант. Пълна тишина. И ние просто се взираме един в друг. Между другото, столът тежи около четири килограма.
В зората на появата на платените клиники моят приятел отиде в една от тях. Влезе, а там е луксозен ремонт, чистота, стени и подове – дори очите ослепяват. Пълен контраст с обичайната ни поликлиника. Отишла в регистратурата, записали я и й дали едно синьо пликче, като й казали: „Сложете го и отидете в кабинета“. Тя го разгъва, а там има две торбички с форма на шапка за душ и си мисли: „Е, как се поддържа стерилност. Така, че нито един косъм да не падне“. Сложила калъфките на главата си и отишла в офиса.
Моят лекар реши да ми покаже схема на ребрата ми, за да ми обясни диагнозата. Това беше костохондрит, ако си спомням правилно. Отворих търсачката и написах „ребра“. Погледна екрана за секунда и избухна в смях. Обърна монитора към мен – целият екран беше пълен с апетитни снимки на барбекю! След това, вече сдържан, набра „анатомия на ребрата“ и едва тогава намери правилното.
Когато бях на около пет години, баба ми ме заведе в клиниката, за да дам кръв от пръста си. Дойде нашият ред. Аз направих всичко, но много плаках. И тогава изведнъж едно момче, непознат човек, се приближи и просто ме прегърна. И аз бях толкова доволна, че веднага спрях да плача.
Имам автоимунно заболяване, което ме прави много уморена през цялото време. Била съм при двама специалисти, но това не реши проблема. Тогава личният ми лекар ме погледна и съвсем сериозно каза: “Страхувам се, че ще трябва да ви кажа истината. Съдейки по количеството сън, което получавате, вие сте котка“. Не е от вицовете, които те карат да се търкаляш по пода, но сериозният й тон и играта на думи направиха момента особено забавен.
Седя си в гинекологичния кабинет, стандартен преглед: краката в стремената, лекарят в ход… Изведнъж вратата се отваря. Аз съм в паника, докторът е в ступор, а на прага стои разносвач на пица. Оказва се, че сестрите са поръчали храна и са му казали да я занеса в салона. Човекът е сбъркал вратата и е нахлу направо на срещата ми. Очите му бяха побелели, обърна се рязко и изскочи навън. Мисля, че беше по-смутен от мен.
Изглежда, че посещението при лекаря рядко е без изненади. Възможно е да ви предпишат лекарства въз основа на реклами, да попаднете в грешния кабинет или дори да си тръгнете от клиниката с няколко забавни истории вместо с диагноза. Основното е да запазите чувството си за хумор и да помните: дори най-странната ситуация ще се превърне в чудесен повод за смях по-късно.
