Роуз, темпераментна 102-годишна жена, е развълнувана да отпразнува рождения си ден с най-добрия си приятел Артър, но открива, че той е изчезнал от дома за възрастни хора. Тя бяга от заведението с последните си спестявания и пътува сама до нов град, за да го намери, но парите свършват по средата на пътуването ѝ.
Дървената врата изскърца и късче слънчева светлина освети прегърбената фигура на 102-годишната Роуз, която внимателно пристъпи в магазина за хранителни стоки. Клиентите влизаха и излизаха, докато Роуз се придвижваше по пътеките, като се подпираше на дървен бастун.
С треперещи ръце тя вдигна от рафта няколко разнообразни бонбона, хляб, нарязани колбаси и бутилка вода и тръгна разтреперана към касата. „Това ще бъде 15 долара, госпожо!“ Касиерът, господин Андрюс, който беше и собственик на магазина, се провикна с усмивка, докато любопитно поглеждаше към Роуз.
„$15? Това е твърде много. Не разполагам с толкова пари”, каза тя и лицето ѝ увисна от разочарование. Роуз посегна към дълбините на избледнялата си флорална чантичка и потърси дребни пари, само за да разбере, че всичко, което има, са последните ѝ 5 долара…
„Ще си взема само бутилката вода, моля“, каза тя тъжно, докато протягаше монетите към касиерката. „Благодаря ви, млади човече!“ – каза тя отново, преди да излезе от магазина и да се строполи на дървената пейка отвън.
Роуз беше огладняла и в ноздрите ѝ се промъкна ароматът на прясно изпечени кроасани от близката пекарна. Стомахът ѝ къркореше бясно, когато миризмата се засилваше, но Роуз отказа да погледне в посока на пекарната и просто седеше там.
Беше половин час след пет вечерта, когато господин Андрюс излезе от магазина, потривайки длани, готов да приключи деня си. Той бързаше към колата си на паркинга, когато погледът му попадна на Роуз, която все още седеше на пейката, съвсем сама и трепереща.
Тя седеше там от пет часа и отначало господин Андрюс я игнорираше през няколкото пъти, когато бегло поглеждаше през стъклената стена на магазина си. Беше предположил, че бабата просто се е оттеглила на пейката, за да си почине, или че чака някого.
Но нещо го притесни, когато видя Роуз да ридае горчиво, и той веднага се приближи до нея. Забеляза обляното в сълзи лице на Роуз и се почувства длъжен да разбере какво се е случило и защо е разстроена.
„Всичко ли е наред, госпожо?“ – обърна се той към Роуз със състрадателна усмивка. „Видях, че седите тук от следобед… Става късно и студено… Чакате ли някого? Има ли нещо, с което мога да ви помогна?“
Роуз погледна към г-н Андрюс, очите ѝ бяха зачервени и подпухнали от плач. Тежка въздишка се изтръгна от устните ѝ, когато се огледа и осъзна, че все още е блокирана в новия град. Сълзите не спираха да се стичат от очите ѝ, което още повече притесняваше господин Андрюс.
„Госпожо? Добре ли сте? Имате ли нещо против да ми кажете защо плачете?“ – попита той с натежал от загриженост тон, докато седеше до Роуз.
Бабата отблъсна сълзите си и се ухили. „Преживях войни… видях как светът се променя пред очите ми… но сега, на 102 години, ще намеря любимия си…“ – започна тя.
Гробовно мълчание обхвана г-н Андрюс, който слушаше сериозно. „Само ако можех да се върна назад във времето и никога да не им позволя да го вземат…“ Роуз стисна здраво ръце, докато разказваше за съдбовния инцидент, който разтърси света ѝ преди два дни…
Беше приятен вторник следобед. Роуз кипеше от вълнение, когато влизаше в старческия дом с любимите си бели лалета и тортата за 102-ия си рожден ден, а устните ѝ безкрайно викаха само едно име – Артур!
„Артър! Къде си? Имам цветята и тортата… нямам търпение да духна свещта и да си пожелая нещо!“ Роуз запя на глас. Тя се разтревожи, когато не видя най-добрия си приятел, 96-годишния Артър, да я чака на обичайното си място – дървената пейка на вътрешния двор с изглед към главната порта.
Всеки път, когато Роуз се връщаше от местната болница, след като си беше направила кръвни изследвания, Артър тичаше към нея със свежи, ръчно набрани лилии и ѝ махаше като малко момче. Правеше го почти всеки ден. Но този следобед Артър не беше там, а пейката беше зловещо празна, затова Роуз разбра, че нещо не е наред.
Сърцето ѝ заби със смесица от очакване, когато потърси приятеля си навсякъде в градината. Той обичаше да се разхожда и да седи с нея на моравата, потънал в тишина. Но Артър не се намираше никъде на нито едно от любимите си места, което разтревожи Роуз още повече.
В стомаха ѝ се образува възел, докато се приближаваше към лекарите толкова бързо, колкото краката ѝ можеха да я носят. „Къде е Артър? Защо не е тук? Виждали ли сте го наоколо?“ – попита тя, а очите ѝ молеха за отговори.
„О, боже, мис Роуз… Нима не знаехте?“ – съчувствено каза един от лекарите. „Преди няколко часа, докато вие бяхте в болницата, едно семейство дойде за него… Взеха със себе си Артър“.
Само за илюстративни цели | Източник: AmoMama
Само за целите на илюстрацията | Източник: Амот: AmoMama
„Взели са го?“ Роуз се запита с изненада. „Какво имаш предвид, че са го взели?“
„Мис Роуз… Артър вече не е в списъка на пациентите тук“, отговори лекарят. „Знаем, че това е неприятно. Но сега Артър е под грижите на семейството си. Той няма да се върне.“
Земята сякаш се разтресе под краката ѝ, когато вълна от скръб заля Роуз. Как можеха да й отнемат най-добрия приятел, когато той беше всичко, което имаше?
Роуз искаше да поплаче сама и набързо тръгна към стаята си, където прекарваше повечето време с най-скъпия си Артур. Всяка крачка започна да ѝ се струва тежка, а всеки ъгъл ѝ напомняше за най-добрия ѝ приятел и неговия заразителен смях. Нищо друго освен самота и тишина не обгръщаше Роуз от всички страни и тя усети как сърцето ѝ се разпуква.
В неподвижния въздух се носеше ароматът на прясно набраните лилии, които Артър последно беше оставил във вазата. А до вазата имаше стар диктофон, който безкрайно свиреше „Само двамата“ – любимата им мелодия, която слушаха всеки ден.
Само за илюстративни цели | Източник: AmoMama
Само за целите на илюстрацията | Източник: AmoMama
РЕКЛАМА
В очите на Роуз се появиха сълзи, докато тя се луташе из лабиринта на спомените си. Тя внимателно прокара немощните си пръсти по белите лилии, съжалявайки за всички онези моменти, в които можеше да изповяда чувствата си към Артър, докато той беше там.
Роуз беше останала сама през целия си живот и срещна Артър в старческия дом преди няколко години. Това, което започва като приятелство, скоро разцъфтява в тайна любов в сърцето ѝ, въпреки че Роуз никога не е имала смелостта да каже на Артър колко много го обича. Но сега й се струваше, че целият свят без него е на път да свърши.
Роуз се разплака горчиво и когато се приближи до масата, за да донесе кърпичка, забеляза хартия, придържана от червена химикалка. Това беше любимата химикалка на Артър, която му беше подарила за рождения му ден миналото лято, и сърцето на Роуз трепна и прескочи един удар, когато вдигна бележката с послание, написано с разхвърлян почерк:
„Скъпа Роуз, не исках да те оставя.
Но никой не ми съобщи, че семейството ми ще дойде и ще ме вземе със себе си днес.
Може би ще се срещнем от другата страна. Но не задържай дъха си.
Пишете писма на този адрес: Maple Avenue, Springfield, VA, 7….“
Само за илюстративни цели | Източник: AmoMama
Само за целите на илюстрацията | Източник: Амома: AmoMama
РЕКЛАМА
„О, Боже… къде е останалата част от адреса му?“ Роуз се разтревожи. Докато сканираше съобщението отново, не можеше да не забележи деликатната следа от сълзи, размазана по последните цифри от номера на къщата на Артър.
Роуз стисна бележката близо до сърцето си със смесица от копнеж и решителност. Разхвърляният почерк върху хартията сякаш съдържаше чувствата на Артър към нея. Роуз не беше сигурна дали той изпитва същите чувства, които тя изпитваше към него, но знаеше, че между тях е разцъфнало нещо неизказано и красиво.
След дълбок размисъл тя реши да вземе нещата в свои ръце, за да се противопостави на шансовете и да се събере отново с най-добрия си приятел. Гениалният план внезапно хрумва на Роуз, когато погледът ѝ се насочва към светещите свещи и кутията с мачове до статуята на Дева Мария в стаята ѝ.
Роуз грабна кутията с кибрит, а след това се промъкна в пералното помещение, където открадна желязна кофа, докато работниците почистваха след вечеря. На лицето на Роуз просветна радост, докато тя чакаше следващата сутрин, за да осъществи плана си.
На следващата сутрин Роуз затръшна вратата на стаята си и забързано тръгна към терасата, като бършеше праха от ръцете си.
Само за илюстративни цели | Източник: AmoMama
Само за целите на илюстрацията | Източник: AmoMama
РЕКЛАМА
Минути по-късно пронизващият звук на противопожарната аларма пронизал помещението и настъпил хаос. Възрастните обитатели и работниците се изплашили, мислейки, че в почивния дом е избухнал пожар, и трескаво се разбягали наоколо. Охранителите и персоналът бяха заети да евакуират всички на безопасно място, докато Роуз прошепна извинение на всички и тайно се измъкна през главната порта.
Само за илюстративни цели | Източник: AmoMama
Само за целите на илюстрацията | Източник: AmoMama
С нищо повече от 30 долара в джоба и инхалатор за астма, Роуз отиде до най-близката автобусна спирка. Тя едва разполагаше с достатъчно средства, за да си позволи билет до града. Но Роуз беше готова да направи всичко възможно, за да види Артър, дори ако това означаваше да похарчи последните си пари за автобусен билет до град, който никога преди не беше посещавала.
„Спрингфийлд, моля те!“ Тя купи билет и се качи в автобуса. Роуз седеше тихо до прозореца и гледаше как спокойният град се изнизва покрай нея, докато автобусът бързо се движеше по осветения от улиците път.
РЕКЛАМА
Щастието ѝ нямаше граници, защото с нетърпение мечтаеше да се събере отново с любимия си Артър. И всеки път, когато автобусът спираше на някоя спирка, Роуз се приближаваше до шофьора с един и същ въпрос. „Стигнахме ли до Спрингфийлд?“
Само за илюстративни цели | Източник: AmoMama
Само за целите на илюстрацията | Източник: AmoMama
„Госпожо, все още имаме да изминем дълъг път“, отговори шофьорът. „Не сте ли били в Спрингфийлд преди?“
Роуз кимна, а мислите ѝ бяха погълнати от смеха на Артър и моментите, в които ѝ е казвал, че ще свали небето заради нея. Пътуването изглеждаше безкрайно, а Роуз беше ужасно гладна и уморена. Никога не беше пътувала толкова далече, а от пътуването я боляха ставите и я болеше коремът, искаше ѝ се да повърне.
Но Роуз беше готова да понесе всичко, само и само да срещне любимия си. Няколко часа по-късно шофьорът събуди Роза. Тя беше заспала на седалката си и се надигна с ужас. „Госпожо, тук сме. Не слизате ли?“ – чу тя шофьора.
ADVERTISEMENT
Роуз разтърка сънените си очи и благодари на шофьора, преди да слезе. Въздухът беше хапещо студен, докато тя придърпваше палтото си по-близо до треперещото си тяло и оглеждаше случайните непознати хора и магазините наблизо.
Роуз вдигна вежда, докато сканираше региона докъдето стигаха очите ѝ. Инстинктите ѝ подсказваха, че нещо се е объркало, когато погледна автобусния си билет, в който с удебелен шрифт беше упоменато „Спрингфийлд“. После видя Мисури вместо Вирджиния.
Само за илюстративни цели | Източник: AmoMama
Само за целите на илюстрацията | Източник: AmoMama
„Извинете, това Спрингфийлд ли е? Можете ли да ми кажете как да стигна до този адрес?“ Роуз се приближи до един от шофьорите на автобуса на гарата и му показа адреса от бележката на Артър.
„Да, това е Спрингфийлд, Мисури… Но почакайте малко, госпожо. Изглежда, че тук е станала грешка… Спрингфийлд, споменат на този адрес, е във Вирджиния… Дали сте слезли на грешната спирка или нещо подобно?“ – отговори шофьорът.
РЕКЛАМА
Разочарованието заля Роуз като приливна вълна, а на лицето ѝ се изписа мъка. Беше изхарчила последните си спестявания за билет до грешния град и самата мисъл за това я поглъщаше.
„О, боже… Трябваше да проверя билета, преди да се кача на автобуса… Има ли начин да стигна до Вирджиния оттук?“ Роуз погледна към шофьора и попита с проблясък на отчаяние. Но надеждите ѝ бяха попарени, когато шофьорът ѝ каза, че трябва да стигне до Сейнт Луис, ако иска да хване автобус до Вирджиния.
Роуз беше обзета от разочарование. В чантата си имаше едва 5 долара, а сега трябваше да пътува чак до Сейнт Луис, за да стигне до Вирджиния.
С надеждата, че шофьорът може да помогне, Роуз прекъсна интензивния разговор, който той водеше с приятеля си. „Похарчих последните си пари за билет до грешния град… проклетото ми зрение и старостта ми!“ Роуз нервно каза. „Ще ви бъда благодарен, ако ми предложите безплатно пътуване до Сейнт Луис, млади човече. Имам 5 долара, но тези пари ми трябват, за да стигна до Спрингфийлд“.
Шофьорът избухна в главозамайващ кикот. „5 долара за пътуване до Вирджиния?! Е, късмет, бабо! И не! Ние не предлагаме безплатни пътувания. Единственият начин да ви закараме безплатно до Сейнт Луис е в линейка!“
РЕКЛАМА
Само за илюстративни цели | Източник: AmoMama
Само за целите на илюстрацията | Източник: AmoMama
„Това е старата дама… тя е получила пристъп… някой, обадете се на 911…“ На автобусната спирка настъпил хаос, когато минувачи се струпали около Роуз, която лежала на тротоара с ръце, притиснати към гърдите. Тя инсценираше инфаркт и беше толкова виновна, че си е направила такава гадна шега, за да получи помощ. Но Роуз знаеше, че това е единственият ѝ шанс да получи безплатно пътуване до Сейнт Луис.
Скоро парамедици се втурнаха към мястото на инцидента и пренесоха Роуз на носилка, докато тя лежеше, преструвайки се, че е в безсъзнание.
Само за илюстративни цели | Източник: AmoMama
Само за целите на илюстрацията | Източник: AmoMama
РЕКЛАМА
Тя била прегледана в болницата и докато лекарите били заети да правят някои критични тестове и да обсъждат състоянието ѝ, Роуз потърсила възможност да избяга.
Тя ненавиждала миризмата на дезинфектант и белите стени, украсени със зелени завеси. Пиукането на монитора за сърдечен ритъм я ужасяваше и за миг Роуз почувства, че наистина е получила инфаркт и ще умре. Лъжата ѝ я беше отвела твърде далеч, чак до спешното отделение!
„Господи, моля те, прости ми!“ Роуз си помисли. След мигновено чакане тя остана сама в отделението, докато лекарите и сестрите сменяха смените си. Убедена, че наоколо няма никой, Роуз тихо се измъкна от болницата възможно най-бързо и се отправи към улицата.
Само за илюстративни цели | Източник: AmoMama
Само за целите на илюстрацията | Източник: AmoMama
РЕКЛАМА
Роуз не е имала телефон в ръка, за да се ориентира в непознатия град. А дори и да имала такъв, тя не била свикнала със смартфоните и Google Maps. Тя се разхождала по улиците в горещия следобед, без да знае къде да отиде и към кого да се обърне. Освен това беше толкова гладна.
Роуз знаеше, че харченето на тези 5 долара ще саботира пътуването ѝ до Спрингфийлд. Беше твърде наивна, за да помоли хората за помощ, и не искаше да моли случайни непознати за пари. Опитала се да се справи, но когато вече не можела да върви, се насочила направо към бакалията, за да купи каквото може за тези 5 долара.
„И така стигнах до Сейнт Луис… и до вашия магазин“ – завърши разказа си Роуз, докато очите на г-н Андрюс се навлажняваха. „Но сега имам само един долар в джоба си. Не знам как ще успея да стигна до Спрингфийлд и да намеря моя Артър. Краката ми са твърде слаби, за да ме носят, а и не ми остава много време…“
Само за илюстративни цели | Източник: AmoMama
Само за целите на илюстрацията | Източник: AmoMama
