Роуз, енергична 102-годишна жена, е развълнувана да отпразнува рождения си ден с най-добрия си приятел Артър, но открива, че той е изчезнал от старческия дом, в който живеят. Тя бяга от заведението с последните си спестявания и пътува сама до нов град, за да го намери, но парите й свършват по средата на пътуването.
Дървената врата се отвори със скърцане и лъч слънчева светлина освети приведената фигура на 102-годишната Роуз, когато тя внимателно пристъпи в магазина за хранителни стоки. Клиентите се тълпяха вътре и излизаха, докато Роуз се плъзгаше по пътеките с дървен бастун за опора.
С треперещи ръце тя взе няколко различни бонбони и бутилка вода от рафта и тръгна треперейки към касата.
— Това ще струва 15 долара, госпожо! — Касиерът, г-н Андрюс, който беше и собственик на магазина, изчурулика с усмивка, докато любопитно погледна надолу към Роуз.
— 15 долара? Това е твърде много. Нямам толкова пари. — каза тя и лицето й увисна от разочарование. Роуз бръкна в дълбините на избелялата си чанта с цветя и потърси дребни, само за да разбере, че всичко, което има, са последните й $5…
— Ще взема само бутилката вода, моля. — тъжно каза тя, докато подаваше монетите на касата. — Благодаря ти, младежо! — каза тя отново, преди да излезе от магазина и да се свлече на дървената пейка отвън.
Роуз умираше от глад и ароматът на прясно изпечени кроасани от пекарната наблизо проникваше в ноздрите й. Стомахът й ръмжеше диво, докато миризмата се усилваше, но Роуз отказа да погледне в посока на пекарната и просто седеше.
Беше 5:30 в снежната вечер, когато г-н Андрюс излезе от магазина, потривайки длани. Той забърза към колата си на паркинга, когато очите му се спряха на Роуз, която все още седеше на пейката, съвсем сама и трепереща.
Тя седеше там през последните 5 часа и отначало г-н Андрюс не й обърна внимание няколко пъти, когато погледна неясно през стъклената стена на магазина си. Предполагаше, че току-що е седнала на пейката за почивка или чака някого.
Но нещо го притесни, когато видя Роуз да ридае горчиво, и той веднага се приближи до нея. Забеляза обляното в сълзи лице на Роуз и се почувства принуден да разбере какво не е наред и защо е разстроена.
— Всичко наред ли е, госпожо? — той се приближи до Роуз със състрадателна усмивка. — Видях, че седите тук от следобед… Става късно и по-студено… Чакате ли някого? Мога ли да направя нещо, за да ви помогна?
Роуз вдигна очи към г-н Андрюс, очите й бяха червени и подпухнали от плач. Тежка въздишка се отрони от устните й, когато се огледа и осъзна, че все още е блокирана в новия град. Сълзите не спираха да текат от очите й, което още повече разтревожи господин Андрюс.
— Госпожо? Добре ли сте? Имате ли нещо против да ми кажете защо плачете? — попита той с тежък от загриженост тон, докато сядаше до Роуз.
Тя избърса сълзите си и изсумтя.
— Преживяла съм войни… виждала съм как светът се променя пред очите ми… но сега, на 102, ще намеря моя любим… — започна тя.
Гробовно мълчание се настани върху г-н Андрюс, докато той слушаше сериозно.
— Само ако можех да се върна назад във времето и никога да не им позволя да го вземат… — Роуз стисна здраво ръце, докато разказваше съдбовния инцидент, който разтърси света й преди два дни…
Беше приятен вторник следобед. Роуз беше изпълнена с вълнение, когато влезе в старческия дом с любимите си бели лалета и тортата за 102-ия си рожден ден, а устните й безкрайно викаха само едно име – Артър!
— Артър! Къде си? Взех цветя и торта…нямам търпение да духна свещта и да си пожелая нещо! — Роуз изчурулика на глас. Тя се разтревожи, когато не видя най-добрия си приятел, 96-годишния Артър, да я чака на обичайното си място, дървената пейка във вътрешния двор с изглед към главната порта.
Всеки път, когато Роуз се връщаше от местната болница, след като й бяха правени кръвни изследвания, Артър тичаше към нея с пресни ръчно набрани лилии, махайки й като малко момче. Правеше го почти всеки ден. Но този следобед Артър го нямаше и пейката беше зловещо празна, така че Роуз знаеше, че нещо не е наред.
Сърцето й затуптя от смесица от очакване, когато потърси приятеля си навсякъде в градината. Той обичаше да се разхожда и да седи на моравата с нея, припичайки се в тишина. Но Артър не беше никъде на любимите си места, което обезпокои Роуз още повече.
В стомаха й се образува възел, докато се приближаваше към лекарите толкова бързо, колкото краката й можеха да я носят.
— Къде е Артър? Защо не е тук? Виждали ли сте го наоколо? — попита тя, очите й молеха за отговори.
— О, скъпа, мис Роуз… Не знаехте ли? — каза съчувствено един от лекарите. — Семейството му дойде за него преди няколко часа, докато бяхте в болницата… Взеха Артър със себе си.
— Взеха го? — сепнато попита Роуз. — Какво искате да кажете, че са го отвели?
— Мис Роуз… Артър вече не е пациент тук. — отговори лекарят. — Знаем, че това е разстройващо. Но Артър сега е под грижите на семейството си. Той няма да се върне.
Земята сякаш се разтресе под краката й, когато вълна от мъка заля Роуз. Как можеха да отнемат най-добрия й приятел, когато той беше всичко, което имаше? Къде беше семейството му през онези дълги, агонизиращи години, когато той се бореше с болестта и самотата, без никой да го държи за ръка или да шепне мили думи, освен Роуз?
Роуз искаше да плаче сама и бързо тръгна към стаята си, където прекарваше по-голямата част от времето си с най-скъпия си Артър. Всяка стъпка започна да й се струва тежка и всеки ъгъл й напомняше за най-добрия й приятел и неговия заразителен смях. Самота и тишина погълнаха Роуз от всички страни и тя почувства как сърцето й се разби.
Ароматът на прясно набрани лилии, които Артър последно беше оставил във вазата, се носеше в неподвижния въздух. А до вазата имаше стара блокфлейта, която безкрайно свиреше „Само ние двамата“, любимата им мелодия, която слушаха всеки ден.
Сълзи бликнаха от очите на Роуз, докато се луташе из лабиринта на спомените си. Тя внимателно прекара слабите си пръсти по белите лилии, съжалявайки за всички онези моменти, когато можеше да изповяда чувствата си към Артър, докато той беше там.
Роуз беше останала необвързана през целия си живот и срещна Артър в старческия дом преди няколко години. Това, което започна като приятелство, скоро прерасна в тайна любов в сърцето й, въпреки че Роуз никога не събра смелостта да каже на Артър колко много го обича. Но сега имаше чувството, че целият свят е към своя край без него.
Роуз изхлипа горчиво и когато се приближи до масата, за да вземе кърпичка, забеляза хартия, закрепена с червен химикал. Това беше любимата химикалка на Артър, която тя му подари на рождения му ден миналото лято и сърцето на Роуз трепна и подскочи, когато вдигна бележката със съобщение с разхвърлян почерк:
„Скъпа Роуз, не исках да те оставя.
Но никой не ме информира, че семейството ми ще дойде и ще ме вземе със себе си днес.
Може би ще се срещнем от другата страна. Но не задържай дъха си.
Пиши ми писма на този адрес: Maple Avenue, Springfield, VA, 7…”
— О, скъпи… къде е останалата част от адреса му? — Роуз се разтревожи. Докато преглеждаше отново съобщението, не можеше да не забележи деликатната следа от сълзи, размазващи последните цифри от номера на къщата на Артър.
Роуз стисна бележката близо до сърцето си със смесица от копнеж и решителност. Разхвърляният почерк на хартията сякаш задържаше чувствата на Артър към нея. Роуз не беше сигурна дали той чувстваше същото, което тя изпитваше към него, но знаеше, че между тях е разцъфнало нещо неизказано и красиво.
— Ще се срещнем от другата страна? Не задържай дъха си. Какво иска да каже с това? — промърмори Роуз. Връзката, която споделяше с най-добрия си приятел и тяхната неизказана любов, бяха твърде много за нея, за да приеме раздялата им. Някъде в цепнатината на сърцето си Роуз знаеше, че не може да остави Артър просто така.
След дълбок размисъл тя реши да вземе нещата в свои ръце, за да се противопостави на шансовете и да се събере отново с него. Гениален план внезапно осени Роуз, когато погледът й се отклони към свещите и кибритената кутийка близо до иконата на Дева Мария в нейната стая.
Роуз грабна кибритената кутия и след това се промъкна в пералното помещение, откъдето открадна желязна кофа, докато работниците чистеха след вечеря. Блясък на радост озари лицето на Роуз, докато чакаше до следващата сутрин, за да задвижи плана си.
— О, не… Как ще се справя само с толкова? — Роуз ридаеше на следващата сутрин, когато провери пенсионните си спестявания и установи, че е изчерпала всичките си пари и е стигнала до последните си 30 долара. — Трябва да бързам… нямам време да мисля. — прошепна тя, драсна клечката и запали купчина хартия в желязната кофа.
— Това трябва да свърши работа! — Роуз затръшна вратата на стаята си и бързо тръгна към двора, като избърса ръцете си.
Миг по-късно пронизителният вой на пожарната аларма прониза заведението и избухна хаос. Възрастни жители и работници се стреснаха, мислейки, че в старческия дом е избухнал пожар, и обезумели се разтичаха наоколо. Охранителите и персоналът бяха заети да евакуират всички на безопасно място, докато Роуз шепнешком се извини на всички и тайно се измъкна от главната порта.
С нищо повече от 30 долара в джоба си и с инхалатора си за астма, Роуз отиде до най-близката автобусна спирка. Тя едва имаше достатъчно, за да си позволи билет до града. Но Роуз беше готова да положи много усилия, за да види Артър, дори ако това означаваше да похарчи последните си пари за автобусния билет до град, който никога преди не беше посещавала.
— Спрингфийлд, моля! — Тя си купи билет и се качи на автобуса. Роуз седеше тихо до прозореца и гледаше как спокойният град бледнее покрай нея, докато автобусът бързо се движи по осветения от улицата път.
Щастието й нямаше граници, тъй като тя нетърпеливо мечтаеше да се събере отново с любимия си Артър. И всеки път, когато автобусът спираше, Роуз се приближаваше до шофьора със същия въпрос.
— Стигнахме ли до Спрингфийлд?
— Госпожо, имаме още много път. — отвърна шофьорът. — Не сте ли била в Спрингфийлд преди?
Роуз кимна, мислите й бяха погълнати от смеха на Артър и моментите, в които той й каза, че ще събори небесата заради нея. Пътуването изглеждаше безкрайно, а Роуз беше ужасно гладна и уморена. Никога не беше пътувала толкова далеч, боляха я ставите и й прилошаваше.
Но Роуз беше готова да понесе всичко само за да срещне любимия си. Няколко часа по-късно шофьорът събуди Роуз. Беше заспала на седалката си и се надигна трепнато.
— Госпожо, ние сме тук. Ще слизате ли? — тя чу шофьора.
Роуз потърка сънените си очи и благодари на шофьора, преди да слезе. Въздухът беше хапещо студен, докато тя придърпваше палтото си по-близо до треперещото си тяло и оглеждаше случайни непознати и магазини наблизо.
— Това Спрингфийлд ли е? Но защо този град е толкова тих? — Роуз повдигна вежда, докато оглеждаше района докъдето стигаха очите й. Всичко наоколо изглеждаше мрачно. Роуз погледна автобусния си билет, в който се споменаваше „Спрингфийлд“ с удебелен шрифт. Инстинктът й подсказваше, че нещо се е объркало, когато видя Мисури вместо Вирджиния.
— Извинете, това Спрингфийлд ли е? Можете ли да ми кажете как да стигна до този адрес? — Роуз се приближи до един от шофьорите на автобус на автогарата и му показа адреса на бележката на Артър.
— Да, това е Спрингфийлд, Мисури… Но почакайте малко, госпожо. Изглежда, че има грешка… Спрингфийлд, споменат на този адрес, е във Вирджиния… Да не сте слезли на грешна спирка или нещо подобно? — отвърна шофьорът.
Разочарованието заля Роуз като приливна вълна и на лицето й се изписа мъка. Беше изчерпала и последните си спестявания за билет до грешния град и самата мисъл за това я погълна.
— О, момче… трябваше да проверя билета, преди да се кача на автобуса… Има ли някакъв начин да стигна до Вирджиния от тук? — Роуз вдигна поглед към шофьора и попита с искрица отчаяние. Но надеждите й бяха попарени, когато шофьорът й каза, че трябва да стигне до Лос Анджелис, ако иска да хване автобус за Вирджиния.
Роуз беше обзета от разочарование. Тя имаше едва 5 долара в чантата си и сега трябваше да пътува чак до Лос Анджелис, за да стигне до Вирджиния.
С надеждата, че шофьорът може да помогне, Роуз прекъсна интензивен разговор, който водеше с приятеля си.
— Похарчих последните си пари за билет до грешния град… проклетото зрение и старостта ми! — нервно каза Роуз. — Ще съм ви благодарен, ако можете да ми предложите безплатен превоз до Лос Анджелис, млади човече. Имам 5 долара, но ми трябват, за да стигна до Спрингфийлд.
Шофьорът избухна в зашеметен смях.
— 5 долара за превоз до Вирджиния?! Е, успех! И не! Ние не предлагаме безплатни превози. Единственият начин да получите безплатен превоз до Лос Анджелис е с линейка, защото най-близката болница е там … както и моргата!!
Човекът и неговият приятел се засмяха на Роуз и изчезнаха в тълпата, заемайки се с работата си, оставяйки бедната жена блокирана насред нищото. Думите на непознатия продължаваха да кънтят в ушите й, когато Роуз се обърна и си помисли:
— Бърза помощ за безплатно возене? Е, защо не? Това ми дава идея!
— Това е старата дама… тя получи сърдечен удар… някой, обадете се на 911… — Хаосът избухна на автобусната спирка, докато минувачите се стичаха около Роуз, която лежеше на тротоара с ръце на гърдите. Тя инсценира инфаркт и беше толкова виновна, че си направи такава гадна шега, за да получи помощ. Но Роуз знаеше, че това е единственият й шанс да получи безплатен превоз до Лос Анджелис.
Скоро парамедици се втурнаха към мястото и пренесоха Роуз на количка, докато тя лежеше, преструвайки се, че е в безсъзнание. Тя беше прегледана в болницата и докато лекарите бяха заети с някои критични изследвания и обсъждане на състоянието й, Роуз потърси възможност да избяга.
Мразеше миризмата на дезинфектант и белите стени, украсени със зелени завеси. Пиукането на пулсомера я ужаси и за момент Роуз почувства, че наистина е получила инфаркт и ще умре. Лъжата й я беше отвела малко по-далеч, чак до спешното!
— Господи, моля те, извини ме! — Роуз се замисли. След кратко чакане тя остана сама в отделението, докато лекарите и сестрите си сменяха смените. Убедена, че няма никой наоколо, Роуз тихо се измъкна от болницата възможно най-бързо и се отправи към улицата.
Нямаше телефон под ръка, за да се ориентира в непознатия град. И дори да имаше, тя не беше свикнала със смартфони и Google Maps. Тя се разхождаше по улиците в знойния следобед, без да знае накъде да отиде или към кого да се приближи. Освен това беше много гладна.
Роуз знаеше, че харченето на тези 5 долара ще саботира пътуването й до Спрингфийлд. Тя беше твърде наивна, за да моли хората за помощ и не искаше да моли случайни непознати за пари. Опита се да се справи, но когато вече не можеше да ходи, се отправи направо към бакалията, за да купи каквото може за 5 долара.
— И така стигнах до Лос Анджелис…и вашия магазин! — Роуз приключи с разказа си, когато очите на г-н Андрюс се овлажниха. — Но сега имам само един долар в джоба си. Не знам как ще стигна до Спрингфийлд и ще намеря моя Артър. Краката ми са твърде слаби, за да ме носят наоколо и нямам много време…
Г-н Андрюс се усмихна и помоли Роуз да му покаже бележката на Артър. След като я прегледа внимателно, усмивката му се разшири. Той извади маркер и набързо надраска нещо върху лист хартия, докато Роуз гледаше невярващо.
— Какво правите? — Тя стана любопитна.
Г-н Андрюс надраска последната дума и й показа листа с думите: „Затворено за 2 дни!“ Роуз не разбра какво означават тези думи, докато г-н Андрюс не отвори магазина си и се върна миг по-късно с чанта в ръка. Той залепи бележката на входната врата на магазина си до табелата „Съжаляваме, затворихме“ и се приближи до нея, усмихнат.
— Позволете ми да ви помогна, госпожо! — каза г-н Андрюс. — Ето, донесох малко бисквити и торта за вас. И аз имам баба вкъщи и вие ми напомняте за нея! Ще ви заведа до Спрингфийлд и ще ви помогна да намерите Артър! Качвайте се в колата ми!
— Ще ме заведете до Спрингфийлд…в…във…Вирджиния? О, Боже мой… Благодаря ви! Благодаря ти, скъпи…Благодаря ти! Но нямам какво да ти дам. — изчурулика Роуз като малко момиченце, докато г-н Андрюс се усмихна и й помогна да влезе в джипа му.
С всяка измината миля очите на Роуз се напълваха с вълнение и сълзи при мисълта, че ще види Артър отново. Тя не говореше много и кимаше тържествено на въпросите на мистър Андрюс по пътя.
— И така… най-накрая ще му кажеш ли, че го обичаш?! — попита я той, като овладя волана.
Роуз кимна, а на лицето й трепна лека усмивка.
— И какво след това? Ще каже ли „да“? Обзалагам се, че ще го направи със сигурност! Той те обича… Този мъж звучи като класически романтик! — Г-н Андрюс се засмя.
Роуз отново кимна. И този път бузите й пламнаха в червено, а очите й блестяха от радост.
След това, което им се стори цяла вечност на колела, те пристигнаха на местоназначението си във Вирджиния. Роуз излезе от колата и се озова заобиколена от живописни пейзажи и тучни зелени гори, които я накараха да се почуди.
— Сигурна съм, че това е мястото, в което би живял моят Артър… Знам, че е някъде близо до мен… Усещам присъствието му… — извика тя.
— А, добре, госпожице Роуз! Адресът трябва да е някъде тук. Проверих на телефона си и ако съм отгатнал правилно, ние сме на същата улица, където живее вашият Артър! — възкликна мистър Андрюс.
— Но единственият проблем е… че не знаем точния номер на къщата. На бележката е замъглено, а тук има стотици къщи. Какво да правим сега? Може би да попитаме в магазините и да почукаме из къщите, питайки за Артър? Дори нямаш негова снимка и предполагам, че търсенето ни ще отнеме време. Но си струва да опитаме! Нека го направим!
Роуз се усмихна и беше прекалено развълнувана.
— Имам идея! — каза тя, когато г-н Андрюс я погледна с големи, изненадани очи. — Можеш ли да пуснеш песента „Just the Two of Us“ силно на уредбата на колата си?
Веждите на мистър Андрюс се вдигнаха изненадано. Той не можеше да повярва на любовта и лудостта на тази възрастна жена към нейния любим, което просълзи очите му.
— Добре! Да го направим! — каза той развълнувано.
Г-н Андрюс пусна песента на уредбата на колата си, докато караха по улиците. Мелодията прониза въздуха, докато Роуз нетърпеливо гледаше навън от двете страни, надявайки се да видя Артър някъде по пътя.
— Чу ли това?! — Г-н Андрюс развълнувано й извика и спря, когато минаваха пред една къща. Сърцето на Роуз започна да бие като коне, препускащи в гърдите й, когато разпозна този глас.
— Да! Да!— извика тя, слезе от колата и се обърна със сълзи в очите. Беше Артър! Той изтича към нея с широко разтворени ръце, извиквайки само едно име — Роуз!
Г-н Андрюс се разплака, когато видя двамата да се събират отново. Той отново се разплака седмица по-късно, когато Артър нахлузи брачната халка на пръста на Роуз и я целуна на сватбата им! Г-н Андрюс с удоволствие поведе Роуз по пътеката!
Младоженците Роуз и Артър знаеха, че им остава много малко време. Те обаче си обещаха, че каквото и да им се изпречи, ще се обичат все повече и повече до последния си дъх и ще живеят всяка секунда от живота си щастливо!
