Шофьор на автобус помага на малко момиченце и неговото куче в студен зимен ден, а години по-късно, когато изпада в тежко положение, добротата му носи неочаквана награда.
Бен Джеймсън забелязва възрастната дама и нейното внуче, когато в началото на една есен те стават редовни пътници в автобуса му. Жената била сладкодумна и слаба, а момиченцето имало големи сини очи.
Двете бяха неизменно учтиви и винаги поздравяваха Бен с усмивка. В крайна сметка те започнаха да разговарят и Бен научи, че възрастната жена, Евелин, се грижи за внучката си Ерин, тъй като майка ѝ се е преместила в друг щат с новия си съпруг.
Един ден Бен забелязва, че от няколко дни Евелин и Ерин не се качват на автобуса по обичайния им маршрут до и от училището. Щеше да минат седмици, преди Бен да види малката Ерин отново. Сам.
До Коледа оставаха две седмици и това беше един от най-студените дни, които Бен някога е преживявал. Снегът падаше на гъсти завеси и покриваше пътищата и тротоарите.
Наоколо имаше много малко хора и Бен почти беше приключил смяната си, когато видя малка фигура, сгушена на автобусната спирка. Той спря на спирката и отвори вратите, но фигурата не помръдна.
Разтревожен, Бен скочи и се приближи до фигурата. Това било дете, увито в палто, което му било с няколко размера по-голямо, а когато фигурата вдигнала глава, Бен разпознал малката Ерин, внучката на Евелин.
Добрите дела са като бумеранг – винаги се връщат.
“Дете, какво правиш само тук?” Бен попита. “Къде е баба ти?”
Ерин вдигна огромните си сини очи и прошепна: “Баба Иви я няма. Господин шофьор, тя е отишла на небето.”
Бен почувства угризения за прекрасната старица и най-вече за малката Ерин. “Защо си тук, дете?”, попита той.
Ерин разгърна част от палтото и разкри чифт течни кафяви очи, дръпнат черен нос и дълги копринени уши. “Баба Иви ми даде Ричи седмица преди да умре и сега леля ми иска да го дам, но аз не мога!”
Ерин започна да ридае, сякаш сърцето ѝ щеше да се пръсне, и прегърна яростно гърчещото се кученце. “Приютите ги убиват, г-н Шофьор, видях го в интернет, а аз не искам Ричи да умре!”
Нежно Бен погали копринените ушички и кученцето облиза ръката му. “Е, сега, не всички приюти правят това, Ерин”, каза той, “Но защо не се качим в автобуса, където е топло, и аз ще те заведа вкъщи?”
Ерин поклати глава. “Леля Крис каза, че Ричи не може да се върне!” Бен вдигна Ерин и кученцето, увити в огромното палто, и ги занесе в автобуса.
Започна да кара, но колкото повече наближаваха крайната си цел, толкова повече Ерин ридаеше. В крайна сметка Бен спря. “Скъпа”, каза той нежно. “Какво ще кажеш, ако се погрижа за Ричи вместо теб?”
Ерин изглеждаше така, сякаш в нея внезапно се е включила светлина. “Би ли се погрижил? Ще се грижиш за Ричи вместо мен? Сериозно?”
“Да”, обеща Бен. “Ще се грижа за Ричи, докато дойдеш да го вземеш, добре?”
“Това може да отнеме много време”, каза Ерин. “Може би чак когато майка ми се върне от Аляска…”
Бен извади лист хартия и написа телефонния си номер и адреса си. “Ето, Ерин”, каза той. “Можеш да ме намериш тук и да ми се обадиш, за да ме попиташ как е Ричи, добре?”
Ерин се усмихваше и кимаше, а когато Бен я закара, тя се сбогува с Ричи без сълзи и се втурна в сградата, стискайки листчето с адреса и телефонния номер на Бен.
Минават повече от 10 години, преди Бен да я види отново, а дотогава животът му е претърпял радикални промени. Сякаш злокачествено торнадо беше ударило живота му. Първо почина съпругата му, после загуби работата си и дома си.
През последните пет години Бен живееше на улицата, но удържаше на думата си към Ерин. Грижеше се за Ричи, макар че всъщност напоследък Ричи се грижеше за него, давайки му причина да става всяка сутрин.
Бен и Ричи бяха на обичайното си място в местния бизнес квартал, където се занимаваха с просия, когато Ричи изведнъж започна да лае бясно, да размахва опашка, която можеше да падне, и да дърпа каишката си, а после с едно дръпване изчезна!
Бен изтича след кучето и го видя да скача и да се суети около висока, стройна, красиво облечена жена. “Ричи – извика Бен, – лошо куче! Върни се тук!” При звука на гласа му жената се обърна, за да го погледне.
В мига, в който видя тези сини очи, Бен разпозна Ерин, а и видя, че тя също е разпознала него и Ричи, защото имаше най-голямата усмивка, която някога беше виждал на човешко лице. “Господин шофьор!” – извика тя. “Обадих се на вашия номер и отидох в дома ви…”
Бен тъжно поклати глава. “Страхувам се, че нещата не ми се получават, Ерин!” – каза той. “Загубих къщата си, а с Ричи живеем на улицата”.
“Вече не”, каза Ерин. “Ти и Ричи ще се приберете у дома с мен.” И те го направиха. Както се оказа, Ерин и съпругът ѝ бяха много заможни и притежаваха огромна къща с обширни градини.
Съпругът на Ерин нае Бен за свой шофьор и двамата с Ричи се преместиха в малка вила на територията на къщата. Тъй като Ерин нямала вече семейство, тя се привързала много към Бен и го помолила да стане кръстник на първото ѝ дете.
