Човек се подиграва на приятеля си, че иска да стане музикант, но научава по трудния начин, че никога не трябва да се подиграваш на онези, които имат мечти.
Всеки има различни мечти и цели в живота си. Деймиън никога не е искал много, освен работа, която му носи тонове пари, докато неговият приятел Майк искаше да бъде успешен артист. И двамата тръгнаха по различни пътища след гимназията.
Когато технологичният сектор се издигна, Деймиън знаеше, че това ще бъде най-добрият начин да осигури добър живот за себе си и бъдещото си семейство. Той кандидатства в колеж и в крайна сметка получи работа с шестцифрена заплата в ИТ. Беше всичко, което някой можеше да иска.
Междувременно Майк никога не е бил твърде академичен. Той прекара по-голямата част от последната си година, за да свири на китара. Той дори изпълняваше някои мелодии по улиците за няколко долара.
Деймиън го призова да кандидатства в университети, за да има резервен план в живота. Но Майк отказа. Той щеше да преследва мечтата си да стане музикант, независимо от всичко.
Минаха години, а те все още се виждаха понякога. Но Деймиън стана доста самонадеян. Той напредваше в работата и печелеше още повече пари в онзи свят. Междувременно Майк беше основно беден и едва можеше да си позволи наема.
— Защо все още пропиляваш живота си, човече? — Деймиън каза на Майк един ден, когато се срещнаха, да обядват заедно.
— Не пропилявам живота си. Ти го правиш. — отвърна Майк.
— Няма начин, човече. Сега печеля тонове пари и хората ме уважават на работа. Скоро ще си купя огромна къща с всичко, което съм спестил. А ти? Дори не можеш да си позволиш да ядеш в този ресторант. — добави Деймиън.
— Виж, пич. Офис работата просто не е за мен. не мога да го направя Би ми убило душата да направя нещо подобно. От малък имам една мечта. Защо не можеш да ме подкрепиш? — попита Майк.
— Защото все още мисля, че си губиш времето. Никой не става известен с музика. Може би само няколко човека. Но това няма да се случи с теб. — каза Деймиън, вече раздразнен.
— Ще продължа, каквото и да кажеш. — завърши Майк.
— Добре, но това е последният път, когато те каня на обяд. Аз ще платя, така че не е нужно да се притесняваш. Но това е просто тъжно, човече. Може да правиш нещо с живота си. — коментира Деймиън. Той плати сметката и реши да избягва Майк от сега нататък.
Мразеше, че Майк едва изкарваше за наем и живееше с други гладуващи артисти в центъра. Беше време да прекъсне връзките си с него, иначе собствената му репутация можеше да пострада. Животът му определено беше по-добър, помисли си той.
Но истината е, че Деймиън не беше съвсем доволен от живота си. Беше станал приятел на Майк, защото завиждаше на мечтите му. Деймиън никога не е имал такива. Не се радваше на нищо особено и беше доста тъжно да няма мечти.
Деймиън тайно завиждаше на таланта на Майк да свири китара, но смяташе, че е абсурдно, че Майк все още не се е отказал и не си е намерил истинска работа. Междувременно работата му изсмукваше душата му, точно както Майк се опасяваше по време на разговора им в ресторанта.
Печелеше тонове пари, но напрежението нарастваше всеки ден. Никога нямаше спокоен момент. Всъщност Деймиън започна да мрази отражението си в огледалото, защото изглеждаше с десет години по-възрастен от Майк. “Няма значение”, помисли си той. Никога повече нямаше да види този неудачник.
Изминаха няколко месеца от разговора им в ресторанта, когато Деймиън забеляза Майк да свири на китара на улица близо до офиса му. Той се засмя, раздразнен. Майк беше с дрипави дрехи и разчорлена коса.
Деймиън реши да извади телефона си и записа уличното изпълнение, за да го качи в YouTube. “Сега всички ще видят какъв неудачник е този човек и може би ще спре.”, помисли си Деймиън.
Той публикува видеото и го забрави напълно, тъй като работата му стана още по-интензивна. Междувременно депресията му ставаше още по-лоша. Беше толкова лошо, че Деймиън започна да пие редовно у дома.
Един ден той реши да се отбие в местна кръчма и седна на бара, за да си поръча уиски. Телевизорът винаги предаваше някаква игра, но той никога не обръщаше внимание. Той също така не се интересуваше от жената, която се опитваше да флиртува с него. Животът беше просто безсмислен в този момент.
Изведнъж барманът изключи телевизора и над бара прогърмя глас.
— Здравейте всички! Тази вечер имаме специално удоволствие за вас. Може да го познавате като местния човек, който стана вирусен в YouTube. Всички, поздравете Майк Петрас! — възкликна дикторът.
Деймиън се обърна и видя как приятелят му излезе на сцената. Какво ставаше? Видеото му беше станало вирусно?
— Хей! Аз съм Майк. Някои от редовните посетители може да ме разпознаят от няколко малки концерта из града. Но това ще бъде последното ми представяне тук, защото се местя за постоянно в Лос Анджелис и албумът ми ще излезе скоро. Ще ме подкрепите, нали? — каза Майк през микрофона.
Публиката аплодираше приятеля му, а Деймиън можеше само да седи изумен.
— Това е страхотно! Благодаря на всички! Сега искам да посветя първата си песен на моя приятел Деймиън, който седи точно там на бара. — започна Майк. Всички се обърнаха да погледнат Деймиън, докато той се изчерви, смутен от вниманието.
— Деймиън, ти ми показа точно това, което никога не съм искал да бъда и ме подтикна да преследвам мечтите си, за да нямам твоя тъжен живот. Мерси, човече! — Майк добави: — Към всички останали в тълпата, ако и вие имате мечта, никога не позволявайте на никого да ви унижава.
Тълпата се засмя и музиката започна. Деймиън остана през цялото време, но не посмя да се приближи до бившия си приятел. Той напусна бара унил и прекара следващите години, гледайки как приятелят му се превръща в суперзвезда.
