Старата учителка се прибира вкъщи на Бъдни вечер и с ужас вижда, че вратата ѝ е отворена, а към нея водят нечии стъпки.
Аманда обича работата си като педагог. Тя ѝ позволява да прекарва време с децата, които според нея са солта на земята. Мечтата ѝ да преподава е разцъфнала в нея още като младо момиче, а подкрепящите я родители са направили всичко възможно да я вкарат в този път.
След като получава диплома за висше образование, Аманда успява да си намери работа в местно училище недалеч от мястото, където е израснала, и остава там в продължение на години, предавайки знания на различни групи деца, които преминават през нейния клас.
Аманда била много любезна и приемала работата си много сериозно; ако някой от учениците ѝ изоставал, тя отделяла време да го издири, за да не пострадат оценките му.
Учителската й работа й дава удовлетворение и накрая съпруг. Мъжът, за когото се омъжи, Тод, също беше преподавател и двамата се бяха запознали, когато тя заведе учениците си на посещение в един музей.
По стечение на обстоятелствата в същия ден той бил завел учениците си в същия музей и двамата се сближили заради хаоса, който царял при надзора на учениците им.
Заедно имаха син на име Джак, но двадесет години по-късно Тод почина от рак и Аманда остана да се грижи за сина им, който беше в колеж.
Момчето постоянно отсъстваше от дома и само в редки случаи я посещаваше или ѝ се обаждаше, за да я провери. Всъщност единственият път, когато сякаш си спомняше за съществуването ѝ, беше, когато му трябваха пари.
Тази година не беше по-различна; Аманда беше чула сина си само два пъти за цялата година, а Коледа наближаваше бързо. Преди празниците училището на Аманда се включи в математическо състезание и тя беше натоварена със задачата да подготви най-добрите си ученици за него.
Един ден тя била по средата на математическа тренировка с най-блестящата си ученичка Джоан, когато синът ѝ се обадил. „Здравей, мамо, можеш ли да ми изпратиш малко пари?“ – попита той с хленчене.
„Защо това е първото нещо, което излиза от устата ти след сушата, в която не ми говори?“ – попитала го тя, раздразнена и наранена – без да знае, че учениците ѝ са вперили очи в нея и я слушат.
„Какво имаш предвид, мамо? Просто няма за какво да си говорим – отвърна той.
„Наистина, Джак, така си мислиш?“ Тя каза с треперещ глас.
„Мамо, мога ли да получа малко пари или не?“ – попита той.
„Не, не можеш!“ – възкликна тя строго.
„Наистина, мамо? Тогава предполагам, че ще трябва да дойда и да го взема“, отвърна той хладнокръвно.
„Искаш да кажеш, че искаш да ме откраднеш?“, попита тя.
Когато получи обаждането, Аманда се беше обърнала с гръб към класа, за да остане насаме със себе си, но разговорът беше отнел цялото ѝ внимание и тя беше забравила, че учениците ѝ слушат спора.
„Не това имам предвид, мамо, наистина ли е кражба, ако принадлежи на майка ми?“ Джак попита.
„Добре, ще ти дам малко пари, но само при едно условие“, каза Аманда.
„Кажи му името, мамо.“
„Трябва да се върнеш вкъщи, за да прекараш Бъдни вечер с мен“, каза тя.
„Готово“, каза той без колебание.
„Ще те очаквам тогава“, каза тя и приключи разговора.
Щом се обърна с лице към Джоан и другите деца, животът сякаш се възобнови отново и всички отново започнаха да говорят и да се движат.
„Съжалявам, че трябваше да чуете това, деца“, каза тя като извинение и продължи с уроците по математика.
До края на този ден Аманда беше много щастлива. Знаеше, че синът ѝ просто иска парите, но все пак беше много развълнувана, че той най-накрая ще ѝ гостува, което означаваше, че няма да прекара Коледа сама, както досега.
В деня преди Коледа тя посети магазина за хранителни стоки, за да вземе продукти за любимото ястие на сина си. Когато излизала от магазина, тя му се обадила, за да го попита дали е на път, но той не отговорил.
Отказвайки да мисли негативно, тя прекосила паркинга до колата си и след като влязла вътре, отново се опитала да се обади на детето си – без отговор.
„Най-вероятно вече не се нуждае от пари, затова не е сметнал за нужно да идва“, помисли си тя, много разстроена.
Пътуването до дома отне около 30 минути заради заснежените пътища. Когато Аманда пристигнала в дома си, забелязала много стъпки, които водели към къщата. Беше странно и това я озадачи.
Когато се приближила до вратата, забелязала, че тя е леко открехната, затова бързо измъкнала телефона си и набрала 911, докато я отваряла по-широко, за да надникне вътре.
„Това е 911, посочете спешния случай“ – каза отегчен глас.
„Здравейте, мисля, че някой е проникнал в къщата ми…“ – започна да казва Аманда, докато влизаше в къщата и включваше осветлението.
„Изненада!!!“ – хорските гласове се разнесоха.
Цялата къща беше пълна с нейни ученици и те стояха там и крещяха „Весела Коледа!“ с пълно гърло. Тя видя много от малките деца, на които беше преподавала, както и гимназисти и момчета, на които беше преподавала преди няколко години.
Аманда беше залята от щастие и очите ѝ се насълзиха, докато гледаше всички, които бяха излезли заради нея. „Благодаря ви, момчета, но как влязохте?“ – попита тя, докато бършеше насълзените си очи.
В този момент децата се разделиха по средата, за да открият сина ѝ Джак, който стоеше в средата на стаята.
„Мамо, много съжалявам за егоистичното си отношение – каза той – нещо, което Аманда никога не беше мислила, че ще чуе.
„След последния път, когато говорихме, тези деца ме потърсиха, за да ми кажат, че искат да ти направят изненадващ подарък за Коледа, но трябва да влязат в къщата, а аз имах ключ, поради което решиха да ме допуснат до нея.
„Да видя как тези деца се грижат за теб по този начин, дори повече, отколкото някога съм го правил, ме накара да осъзная колко егоистичен съм бил и затова реших да се включа“, обяснява той. „Можеш ли да ми простиш?“ – попита я той с широко разтворени ръце.
„Прощавам ти, сине мой“ – каза Аманда със сълзи на очи, докато влизаше в прегръдките му.
След прегръдката Джак ѝ подари подаръка, който ѝ беше направил, а именно часовник с гравирано на гърба му послание – „За моята прекрасна майка“, гласеше то.
Учениците ѝ подариха и голяма кутия, в която имаше кученце – нещо, което тя винаги е искала, за да не се чувства повече сама. От този ден нататък Джак променил отношението си към майка си и те заживели щастливо като семейство.
