Един ден, когато къщата ѝ изгаря при пожар, Карен набързо напуска града. Месеци по-късно тя се завръща само за да види, че върху земята ѝ е построена луксозна къща.
Карен Алварес е обичана възрастна жена в тихото градче Росмур в Калифорния. Макар да живеела сама, тя никога не се чувствала самотна, защото била приятелка с всичките си съседи. Всеки следобед те се срещали навън и споделяли каквито закуски и напитки са приготвили.
Тъй като всички в квартала обичаха Карен и ѝ имаха доверие, съседите ѝ често оставяха децата си при нея за следобед, когато трябваше да отидат някъде. Тя печеше на децата сладкиши и ги учеше да рисуват, защото обичаше да рисува.
“Баба Карен!” – викали децата. “Можеш ли да ме научиш как да нарисувам Спонджбоб днес?”
“А какво сега?” – питаше тя всеки път, когато споменаваха анимационен герой, който не й беше познат. Винаги се смееше с децата, тъй като се забавляваше как те я поддържат млада.
Карен беше щастлива да използва мобилния телефон, който съседите ѝ помогнаха да закупи, за да търси анимационните герои, които децата искаха да нарисуват. След това те прекарвали следобеда в рисуване, оцветяване и рисуване, докато родителите им не ги приберат вечерта.
“О, Карен. Какво щяхме да правим без теб?” – каза един от родителите една вечер, когато прибраха децата си.
“Не се притеснявай, Кармен. Винаги ще бъда тук. Много обичам децата ви. Те са като мои собствени внуци”, отвърна Карън и прегърна всички, преди да ги гледа как се прибират вкъщи.
Макар че Карен с удоволствие правеше всичко това безплатно, съседите ѝ даваха малки суми пари за това, че се грижи за децата им. Те не приемаха “не” за отговор, така че тя ги приемаше и ги използваше, за да си купи хранителни продукти или лекарства за поддръжка.
Един ден, докато се прибирала от кварталната бакалия, с изненада видяла скъпа на вид черна кола, паркирана пред имота ѝ. На двора ѝ стояли мъж в костюм и дама в свеж панталон. “Мога ли да ви помогна?” Карен попита, когато стигна до двора си.
“О. Здравейте!” – каза дамата и свали слънчевите си очила, за да поздрави Карен. “Минавахме през квартала и попаднахме на вашия парцел. Той е много по-голям от повечето къщи тук”, започна да разказва тя.
“Ами, да. Тази къща е на семейството ми от поколения. Тя е първото парче земя, застроено в този район – обясни Карен.
“Това е чудесно да се знае! Ето какво е положението. Със семейството ми искахме да се преместим в този квартал заради близостта му до училищата на децата ни и до моя офис. Бихте ли били отворени да ни продадете парцела? Готов съм да платя солидна цена за него – внезапно се обади мъжът.
Карън се изненада, но бързо отговори: “Съжалявам, но този парцел не се продава и няма да се продава, докато съм жива”.
“Вие живеете тук съвсем сама?” – попита дамата.
“Сигурна съм, че е доста самотно да живееш тук съвсем сам. Дали по-малък апартамент няма да ви е по-подходящ? С удоволствие ще уредим и това, ако ни продадете парцела си.” Жената се вкопчи в ръката на съпруга си, сякаш очакваше Карен да каже “да”.
“Напълно ми е добре тук. Благодаря ви за предложението, но ще трябва да откажа. Приятно изкарване”, каза Карен, докато се качваше на верандата, за да влезе в къщата.
Отвътре Карен наблюдаваше двойката, която наблюдаваше имота още няколко минути, докато накрая се качиха на колата си и си тръгнаха.
Междувременно Карен не можеше да не се почувства засегната от това, че двойката смяташе, че огромната цена ще я накара да продаде имота си. В края на краищата парцелът е бил на семейството ѝ от десетилетия и тя е живяла в същата къща през целия си живот.
За съжаление един ден в къщата на Карен избухва пожар след късо съединение на електрическата инсталация. Вбесена, Карен взема със себе си най-необходимите си вещи, преди да избяга от къщата. Съседите ѝ я утешават, докато тя гледа как къщата ѝ гори. Тя била откарана с линейка, а по-късно настанена във временно лечебно заведение.
На следващия ден те й съобщават лошата новина. “Карен, съжалявам, че трябва да ти съобщя тази новина, но къщата ти напълно изгоря миналата нощ. Огънят се разпространи твърде бързо и пожарникарите не успяха да я спасят”, каза й медицинската сестра.
“Това е жалко. Все още не разполагам с достатъчно пари, за да я възстановя”, каза тя и по лицето ѝ заваляха сълзи. Карен била съкрушена, тъй като къщата ѝ била единственият дом, който някога е имала.
“Щастливи сме да ви дадем подслон тук, в старческия дом. Ще се грижим за теб от ден до нощ и дори ще можеш да общуваш с хора на твоята възраст. Това може да е нещо, което бихте искали да правите”, каза медицинската сестра, опитвайки се да утеши Карен.
Карен се чувствала безпомощна, тъй като нямало къде другаде да отиде. Тя нямала деца, а децата на сестра ѝ били пораснали и имали свой собствен живот. Тя не искала да ги безпокои. Затова, без да има избор, тя се съгласила да се премести в старчески дом.
Месеци наред Карен не била щастлива там, където живеела. Макар да обичала да играе настолни игри и да се разхожда с тези, които живеели с нея в старческия дом, тя жадувала за компанията на съседите си, които вече били като семейство за нея.
Всъщност тя винаги намирала време да се обади на съседите си и на техните деца, които изразявали колко много им липсва. “Как си, баба Карен? Кога ще дойдеш на гости?” – питаха децата.
По време на едно от обажданията им Карен попитала съседката си Кармен дали може да я вземе, за да посети квартала им. “Мислиш ли, че можеш да подпишеш документите ми за освобождаване, за да мога да прекарам следобеда в нашия квартал?” – казала тя по телефона.
“Знаеш ли какво, баба Карен, попитала си точно навреме. Има нещо, което исках да ти покажа и тук!” Кармен каза, като се усмихна. “Утре ще дойда да те взема.”
Тази нощ Карен не можеше да заспи. Беше твърде развълнувана да се върне на мястото, което наричаше “дом”. Освен това нямаше търпение да види всички деца и да рисува с тях дори само за един следобед.
Когато Кармен дойде, Карен побърза да я прегърне. “О, Кармен. Благодаря ти, че пропътува целия път, за да дойдеш да ме вземеш”, каза тя.
“Разбира се, баба Карен! Ние много те обичаме! А сега хайде, всички те чакат да се прибереш у дома”, усмихна се Кармен и хвана Карен за ръка, за да я изведе през вратата.
Когато влязоха в града и завиха към нейната улица, Карен с изненада видя, че на нейния парцел се издига красива нова постройка. Тя изтръпна. “Дали… дали са взели земята ми?” – попита тя тъжно.
“Искаха да го направят. Непрекъснато се връщаха. Не се притеснявай, баба Карен. Разказахме им за теб и всички ние, съседите, им казахме, че земята не е за продан – обясни Кармен.
“Тогава защо тук има нова къща?” Карен се изненада. В този момент Кармен паркира колата и Карен излезе, за да разгледа по-отблизо луксозната нова къща, която стоеше на мястото, където беше старата ѝ къща.
“Ами, богатото семейство беше шокирано от това колко много те обича този квартал. Те не чуха края й, когато я посетиха. Децата, възрастните, всички се възторгваха от теб. Затова организираха събиране на средства за построяването на този нов дом за теб и дори сами дариха много голяма сума! Това е твоят нов дом!” Кармен каза развълнувано.
Карен не можеше да повярва на очите си. “Това е моето?” – каза тя с възхищение.
“Със сигурност е. А сега да отидем да разгледаме вътре”, каза Кармен, докато водеше Карен по стълбите.
Когато вратата се отворила, вътре били всичките им съседи, децата им и щедрата богаташка двойка, готови да празнуват заедно с нея. “Изненада!” – извикаха всички.
Карен беше обзета от благодарност и щастие. Не можеше да се сдържи да не се разплаче на раменете на Кармен. “Това е най-хубавият подарък, който някога съм получавала” – каза тя.
“Благодаря ти. Всички вие, много ви благодаря, че ми подарихте този прекрасен дом. През последните няколко месеца се чувствах много самотна в старческия дом. Мислех, че ще умра там. Но вие ми правехте компания чрез вашите обаждания, а сега ме върнахте у дома. Това е мястото, на което принадлежа, и ти благодаря, че отново мога да живея тук – каза тя, а по лицето ѝ все още се стичаха сълзи.
Всеки човек в стаята се редуваше да прегръща баба Карен, докато не дойде ред на децата. “Имаме още една изненада за теб, бабо!” – казаха те, като я хванаха за двете ръце и я поведоха към една от стаите.
“Тук можеш да ни научиш да рисуваме! Можеш да го правиш сега, всеки ден!” – възкликнаха децата. Те влязоха в ателие за рисуване, напълно оборудвано с всички материали, от които можеха да се нуждаят.
“Това е толкова красиво”, казва Карен. По лицето ѝ отново се стичат сълзи. Тя беше толкова благодарна за добротата, проявена към нея от съседите, които толкова много обичаше.
Оттогава при нея идвали деца от целия район, за да се научат да рисуват. Дори децата на богатата двойка, която помогнала за построяването на къщата ѝ, идвали чак от близкия град, само за да се учат от нея.
Този път баба Карен не взела нито една стотинка от родителите на учениците си. Тя с удоволствие предлагала услугите си безплатно, за да се отблагодари на общността за добротата и щедростта, които са й показали.
