Възрастна жена дава урок на сина си и му оставя само счупена ваза със смислена бележка, която го кара да разбере, че майка му не го е оставила на мира.
“Кои, по дяволите, са те, мамо?! И какво правят в къщата ни?!” изкрещял синът на госпожа Милър Аарон, когато влязъл и видял две играещи деца и жена, която й помагала в къщата.
“Нашата къща?!” Госпожа Милър погледна Аарон. “Не забравяй, Аарон, че баща ти остави тази къща на мен и аз решавам кой да остане и кой не!”
“Ти луда ли си, мамо? Взела си някакви случайни непознати от улицата и си ги довела тук, а сега се нахвърляш върху мен, сякаш говоря глупости!”
“Ти ИСКАШ да говориш глупости, Аарон! Кажи ми, как така изведнъж се сети, че трябва да посетиш болната си майка? Къде си бил през последните осем години? Няколко пъти ти се обаждах, но през половината от времето нямаше време за мен, а през другата половина от времето просто ми затваряше телефона. И си мислиш, че можеш да дойдеш тук и да ми крещиш? Махай се оттук!”
“ЛОЛ, мамо! Мисля, че болестта ти е отишла в главата! Ти наистина предпочиташ тези гадове пред мен?! Искам да кажа, сериозно? Мамо, аз съм твоят син, а те са никой! Наистина трябва да се успокоиш и да ги изгониш оттук, а не мен!”
“О, наистина?” Госпожа Милър го погледна. “Знаеш ли какво, Аарон. Може да съм стара и болна, но не съм сляпа. Нека ти кажа защо си тук. Защото очакваш с нетърпение деня, в който ще умра и всичко, което притежавам, ще бъде твое. Ето защо, веднага щом разбра за болестта ми, долетя да ме видиш! Да, Аарон, това е вярно. Но нека ти кажа, че няма да получиш нито една стотинка от всичко, което притежавам! И аз ще се погрижа за това!”
“Какво? Какво казахте току-що? Ще ме лишиш от наследство? Нима…” Преди Аарон да успее да довърши изречението си, жената, отседнала при госпожа Милър, Синтия Джоунс, го прекъсна.
“О, госпожо Милър, моля ви, успокойте се. Толкова много стрес не е полезен за здравето ви. Моля, седнете и изпийте малко вода.”
“Уау! Вие се забавлявате, нали?” Аарон изкрещя на Синтия. “Ти се вълнуваш, че тя ме изгони от тази къща, за да можеш ти и твоите малки отрочета да живеете спокойно, нали? Знаеш ли какво, събери си нещата и се махай оттук!” – “Не, не.
“Стига, Аарон! Внимавай с езика си! Синтия се погрижи за мен, докато ти дори не си направи труда да провериш майка си! Тя е мой наемател, но се отнася с мен като със свое семейство! Но това няма как да стане с гнил ум като твоя! Така че, ако някой напуска къщата, това си ти, а не Синтия! ИЗЛИЗАЙ, ПРЕДИ ДА СЕ ОБАДЯ НА ПОЛИЦИЯТА!”
В този момент Аарон изгуби хладнокръвие. Огледа се гневно и започна да троши всичко, което му попаднеше пред очите в гнева си, включително и вазата, която беше последният подарък на баща му за майка му, преди да нахлуе от къщата.
Когато госпожа Милър видя вазата, разбита на парчета, тя се разплака като дете. “О, не, това беше последният подарък на Джордж за мен! Как смееше! Той ще съжалява за това, което е направил! Няма да го пусна толкова лесно, Синтия!” – промълви гневно тя и се разплака, докато събираше всички парчета.
“Какво? Наистина? Искам да кажа, че последния път, когато я видях… мислех, че ще ме лиши от наследство!” Аарон се зарадва, когато получи телефонно обаждане от адвоката на госпожа Милър след погребението ѝ, с което го информира, че тя не го е лишила от наследство – или поне така си е мислел.
“Разбира се, господин Майлс, ще бъда в офиса ви в 15:00 ч.”
“Благодаря ти, Аарон. Надявам се, че няма да закъснееш, защото днес трябва да се срещна с други хора”.
“Не се притеснявайте, г-н Майлс. Ще бъда там навреме. Много ви благодаря!” Аарон отговори и закачи слушалката.
Уф, защо тогава мама трябваше да вдига такъв шум? Знаех си, че тази стара кака няма да ме лиши от наследство! В края на краищата аз съм единственият ѝ жив роднина! На кого изобщо би дала цялото си имущество, освен на мен? Аарон се усмихна лукаво, убеден, че той ще бъде единственият наследник на имуществото на майка си. Той нямаше представа какво го очаква в кантората на адвоката…
“Какво, по дяволите? Това някаква шега ли е?” Когато Аарон видя донякъде небрежно залепената ваза в кутията, която майка му му беше оставила, яростта му не познаваше граници. “А какво ще кажете за имота на мама, който е на стойност милион долара, господин Майлс? Татко ѝ беше оставил приблизително 1,2 милиона долара! Какво, по дяволите, е направила мама с това? Нима просто го раздаде безплатно?!”
“Е, Аарон – каза господин Майлс, като прочисти гърлото си. “Щеше да знаеш, ако ме оставиш да дочета завещанието! Прочетох само първата половина… Според завещанието й, имотът от милион долара, за който говориш, отива не за благотворителност, а за Синтия Джоунс и нейните деца, като госпожа Джоунс ще получи половината от общата стойност на имота, а другата половина ще бъде поделена поравно между двете й деца, които ще го наследят, когато навършат 18 години. Това е всичко, което има по въпроса.”
“Какво? Мама го е оставила на онзи странен наемател? Но защо?”
“Е, това е нещо, което само госпожа Милър може да обясни. Моля да ме извините, след като работата ни тук приключи. Има хора, които ме чакат отвън.”
Аарон се изправи на крака, разгневен, и отново погледна вазата. Издърпа я от кутията и яростно я удари в земята, като отново я разби на няколко парчета. “Каква загуба! Мразя я! Мразя я, кълна се!” – извика гневно той и прокле майка си за дребното наследство.
Точно тогава сред счупените парчета внимание му привлече едно листче хартия. Той го вдигна, за да види какво е, и прочете “дивашкото” послание, което му беше оставила майка му: “Един ден всеки ще получи това, което заслужава. Ти получи това, защото, за съжаление, майчиното сърце се лепи по-трудно от тази ваза”.
