Когато недоспалата майка Женевиев открива колата си, покрита с яйца, тя си мисли, че това е шега – докато самодоволният ѝ съсед Брад не признава, че го е направил, защото колата му е разваляла гледката към сложната му изложба за Хелоуин. Вбесена, но твърде изтощена, за да спори, Женевиев обещава да му даде урок.
Бях уморена до кости, от онези уморени, при които едва си спомняш дали си си измил зъбите или си нахранил кучето.
Откакто се родиха близнаците, дните ми се бяха превърнали в мъгла.
Не ме разбирайте погрешно, Лили и Лукас бяха моите очарователни любимци, но да се справям с две новородени почти сама беше херкулесова задача. От месеци не бях спала цяла нощ. Хелоуин беше точно зад ъгъла и кварталът гъмжеше от вълнение, но не и аз.
Едва събрах сили да украся, камо ли да се справя с празненствата в предградията.
Тогава се появи Брад.
Човекът приемаше Хелоуин толкова сериозно, че човек би си помислил, че животът му зависи от това. Всяка година той превръщаше къщата си в призрачен карнавал с надгробни камъни, диорами на скелети, огромни фенери, изобщо всичко.
А самодоволното изражение на лицето му всеки път, когато някой му направи комплимент? Моля.
Спектакълът му очароваше целия квартал. Но аз? Бях прекалено зает да се опитвам да запазя очите си отворени, за да ми пука за нелепата къща на Брад, в която витаят духове.
Беше типична октомврийска сутрин, когато всичко започна да се разплита.
Излязох навън с Лили на едното си бедро и Лукас, притиснат в ръката ми. Примигнах пред гледката, която се разкри пред мен. Някой беше замерил колата ми с яйца! Счупени парченца черупки бяха заклещени в полусгъстената каша, която се стичаше по предното стъкло като някакъв извратен специалитет за закуска.
„Шегуваш се с мен?“ промълвих, взирайки се в бъркотията.
Предната вечер бях паркирала пред къщата на Брад. Не е като да съм имала голям избор. Количката на близнаците беше невъзможно да се бута през целия път от долната част на улицата, затова бях паркирала близо до нашата врата.
Отначало си помислих, че това трябва да е шега. Но когато забелязах, че пръските от яйцата стигат чак до предната веранда на Брад, подозрението ми се превърна в увереност.
Това беше изписано от Брад.
Брад, със своята грандиозна изложба за Хелоуин, нямаше претенции към бордюра, но това нямаше значение за него. Мъжът беше териториален като вълк през сезона на Хелоуин.
Тръгнах към къщата му, като едва успявах да сдържа гнева, който кипеше в мен. Блъснах вратата му, по-силно, отколкото вероятно трябваше, но не ми пукаше. Свърших да се правя на мила.
„Какво?“ Брад отвори и изглеждаше по-самодоволен от обикновено. Беше скръстил ръце на гърдите си и, кълна се, арогантността просто се излъчваше от него.
Къщата му вече беше в пълен режим на Хелоуин. Фалшиви паяжини висяха от улуците, пластмасов скелет ми махаше от верандата, а в един от столовете „Адирондак“ се излежаваше вещица… цялата тази свръхмодерна каша.
Не губих време. „Видяхте ли кой замери колата ми с яйца?“
Брад дори не мигна.
„Аз го направих“, каза той, сякаш ми казваше колко е часът. „Твоята кола блокира гледката към украсата ми“.
Взирах се в него, зашеметен. „Вие замеряте колата ми с яйца, защото е паркирана пред къщата ви? Дори не ме помолихте да я преместя, а просто я съсипахте?“.
Той вдигна рамене, напълно невъзмутим. „Как хората могат да оценят изложбата ми, ако не могат да я видят от пътя?“
Примигнах. За секунда си помислих, че може да съм го чула погрешно. „Ти наистина ли?“
Той имаше смелостта да свие рамене.
„Аз съм кралят на Хелоуин! Хората идват от всички краища на света, за да видят тази изложба, Женевиев. Аз просто моля за малко съдействие. Ти винаги си паркирана там. Това е безразсъдно и разваля атмосферата.“
Безразсъдно? Балансирах две бебета, едва се държах на краката си, а този човек, този егоист, ми говореше за неудобства?
„Е, съжалявам, че животът ми пречи на зловещото ти гробище“ – отвърнах аз. „Имам близнаци, Брад. Новородени близнаци.“
„Да, знам“, каза той, облегнат на рамката на вратата, сякаш обсъждахме времето. „Може би трябва да паркираш някъде другаде“.
„Паркирам там, защото ми е по-лесно да стигна до колата си, когато нося две бебета и влача количка!“
Брад сви рамене. „Това не е мой проблем, Женевиев. Слушай, можеш да паркираш пак там, след като Хелоуин свърши, добре?“
Стоях там, безмълвна, а гневът ми кипеше. Но изтощението е забавно – то потушава гнева, преди да е успял да пламне твърде ярко.
„Добре“, измърморих аз.
И вместо да крещя, се обърнах на пети и се върнах вътре, трепереща от смесица от разочарование и недоверие.
Но по-късно, когато измих яйцето от колата си, нещо се промени.
Брад не беше просто някой безобиден, прекалено ревностен съсед. Той беше хулиган и на мен ми беше писнало. Ако искаше да играе мръсно, добре. Аз щях да играя по-умно.
Докато седях в детската стая и люлеех Лили, за да заспи, ме осени гениална идея. Слабостта на Брад беше неговата гордост. Той имаше нужда къщата му с духове да стане повод за разговори в града. Нямах сили за конфронтация, но за отмъщение? С това можех да се справя.
Изчаках един ден, след което небрежно се разхождах в двора му, докато той добавяше още повече декорации на предната си веранда.
„Здравей, Брад – казах аз, като се опитах да звуча весело. „Замислих се, че наистина беше необмислено от моя страна да блокирам изложбата ти. Винаги си влагал толкова много усилия в него… Мислил ли си да го обновиш?“
Той направи пауза, подозрителна. „Подобрение?“
„Да, като някакви високотехнологични неща. Знаеш ли, машини за мъгла, прожектори за духове. Вече имаш такава страхотна конфигурация, но ако наистина искаш да впечатлиш хората, тези неща биха я издигнали на следващото ниво.“
Очите му светнаха и аз разбрах, че го имам.
Брад беше предвидим. Ако имаше възможност да засенчи квартала, той щеше да се възползва от нея.
Изброих няколко марки, които бях проучил. Всички те бяха ужасни машини с еднозвездни отзиви, които бяха известни с това, че се развалят и развиват странни дефекти. Но той не трябваше да знае това.
„Мислиш ли така?“ – попита той, като вече мислено проектираше шедьовъра си за Хелоуин.
„О, абсолютно. За теб ще се говори в целия квартал.“
И с това си тръгнах, доволна. Сега трябваше само да чакам.
Настъпи нощта на Хелоуин и къщата на Брад изглеждаше като нещо от филм на ужасите. Както се очакваше, той се беше издокарал.
На тротоара се беше събрала тълпа от деца и родители, които се чудеха на мъглата, разстилаща се по моравата му. Брад стоеше насред всичко това и се наслаждаваше на възхищението им.
Гледах от верандата си с Лили и Лукас, свити в скута ми, и се чувствах малко като злодей в някоя нискобюджетна драма. Трябваше да призная, че инсталацията му изглеждаше впечатляващо – докато не се оказа, че не е.
Машината за мъгла се разлюля точно в този момент и вместо да произвежда онази зловеща, атмосферна мъгла, започна да пръска вода като градински маркуч. Тълпата изтръпна, децата се захилиха, а Брад изпадна в паника.
Той се втурна към машината и заигра с бутоните, опитвайки се да я накара да спре.
Но това не беше свършило. Проекторът за духове, неговият ценен централен елемент, се включваше и изключваше, хвърляйки трескав, карикатурен дух, който приличаше повече на ненормално петно, отколкото на призрак. Родителите се засмяха, а децата вече се смееха направо.
След това дойде последният удар. Една от надуваемите му колички, огромен Франкенщайн, се срути в забавен кадър, а изпускащата се глава се търкулна комично из двора.
Няколко момчета тийнейджъри помислили, че това е забавно, и с настроение за злодеянията по случай Хелоуин грабнали кашон с яйца и ги изстреляли към къщата на Брад с радостна прецизност.
Брад изгуби ума си, тичаше напред-назад и се опитваше да спаси малкото достойнство, което му беше останало, но вече беше твърде късно. Неговата обитавана от духове къща на ужасите се беше превърнала в обитавана от духове къща на веселието и от нея нямаше връщане назад.
На следващата сутрин, тъкмо когато хранех Лукас, на вратата се почука. Отворих я и намерих Брад да изглежда… сдухан. Подобно на своя Франкенщайн. Той не беше обичайната си самоуверена същност и за част от секундата почти се почувствах зле.
„Исках да се извиня – промълви той, без да срещне очите ми. „За това, че замерих колата ти с яйца. Прекалено реагирах.“
Скръстих ръце и не бързах да отговоря. „Да, така е.“
„Аз просто… не осъзнавах колко трудно трябва да е, нали знаеш, с близнаците и всичко останало“. Той потърка задната част на врата си, явно се чувстваше неудобно. „Съжалявам.“
Оставих мълчанието да увисне още малко, наблюдавайки го как се гърчи. „Благодаря, че се извини, Брад. Сигурна съм, че това няма да се повтори.“
Той кимна бързо, нетърпелив да избяга от неловкостта. „Не, няма да се повтори.“
Когато се обърна да си тръгва, не можах да се сдържа и добавих: „Забавно е как нещата имат начин да се балансират, а?“
Той погледна назад и за пореден път Брад нямаше какво да каже.
