Животът често ни дава втори шанс за постигане на по-добри резултати. Ако се провалим при първия опит, този опит остава като урок за следващия път, когато вероятността за успех е по-голяма.
В ума ми винаги звучи мелодичният глас на Франк Синатра, когато си припомням един от най-очарователните моменти, които съм изпитала до момента. В един хладен есенен ден се срещнах с прекрасна любов, докато бях сама на пейка в парка.
Още не беше настъпила вечерта, а аз се наслаждавах на любимите си мелодии и на красивите есенни листа. Един младеж дойде при мен и попита дали може да седне до мен. „Разбира се, моля ви седнете“ – отговорих аз.
И той също слушаше музика… И каква да е изненадата – и двамата се наслаждавахме на Синатра. Така започна нашата история.
Малки искри между нас…
Той беше чудесен: винаги усмихнат, готов да помогне, отдаден, нежен. За два месеца стигнахме до момента, в който бяхме готови да се съберем и да започнем да планираме бъдещето си заедно под мотото „аз и ти“.
Е, когато започнахме да живеем заедно, романтиката постепенно започна да бледнее. Той стана все по-взискателен за чистотата и подредбата в дома, критикувайки дори дреболии, които аз не смятах за проблем. Смущаваха го дори няколко трохи върху масата.
Издържах известно време, но когато той направи забележка за начина, по който съм сгънала кърпите в шкафа, в главата ми мигновено изникнаха образи от филма „Врагът в моето легло“. Неговите непрекъснати забележки вече станаха непоносими за мен и започнах да се страхувам, че отношенията ни могат да ескалират до физическо насилие и да се превърна в неговата робиня.
Заминах! И тогава, в опит да ме задържи, той първоначално се опита да бъде нежен, но когато видя, че не успява, ме улови грубо за ръката и ме дръпна обратно в къщата. Но аз се съпротивлявах и това прерасна в схватка, която завърши с моето възмутено отблъскване и неговото разярено поведение, което могло да доведе до физическа агресия.
Изпитвах усещането, че нямам място до този човек.
Не можете да си представите колко ми беше трудно да го забравя. След като разцъфтя и угасна тази любов, аз се чувствах изгорена отвътре. Вярвала съм, че всичко е безкрайно прекрасно, че това ще продължи вечно. Но с времето разбрах, че всичко може да се разпадне, дори това, което изглежда безупречно.
Три години трябваха, докато отново усетя подобно чувство… И повярвайте ми, беше като да съм върнала времето назад, само че сега се намирах в друг парк, в Унгария, далеч от България. Седнах на една пейка и се наслаждавах на лекия вятър и красотата на залеза.
Слушах песен на „Щурците“, защото ми липсваше нещо родно, когато забелязах мъжка фигура да се приближава по алеята.
Той се придвижи към мен и за момент усетих страх: все пак бях в чужбина, започваше да се стъмва, непознат мъж се приближава. Сърцето ми удари бързо от притеснение, но тогава той произнесе:
– Дали тази пейка е най-отличителната за България в целия парк?
Ехо от родния език!
– В този миг, определено е така – отговорих и започнахме разговор. Изненадах се как беше познал, че съм от България…
– Възхитително се впускате в песента – сподели той. Ах, да – винаги си тананикам, докато слушам българска музика. Очевидно ме е заслушал от разстояние. След напрегнатия ден и множеството бизнес срещи си търсеше утеха в разходката.
– Приятно ми е тук – разкри той, а аз се потопих в спомените за местата, които бях посетила в Унгария. Явно намерихме обща почва за разговори. И незабелязано часът удари дванадесет… Вечерта беше топла и приветлива, но настъпи време да си тръгваме.
Придружи ме до вкъщи, обменихме телефони и уговорихме среща в София. Няма да навлизам в подробности, но отдавна не бях изпитвала подобно щастие. Вечеряхме заедно, вървяхме и говорихме за всичко на света, наслаждавайки се на красотата на града.
Разцъфтя една прекрасна връзка – нежна, недосадна, изпъстрена с деликатни капки от есенния дъжд и цветни листа. Той прояви интерес, и аз към него, той се влюби, а аз се потопих в тази чувственост… Той ме полюби, а аз… аз просто го обожавах.
И, както можете да предположите – след двумесечен период (дали това е стандартният пробен срок за моите връзки?), аз вече живеех с него.
Познати сценарии с ново усещане
Започнахме съвместния си живот прекрасно. До момента, в който той не изрече:
– Чудя се какво разхвърляхме тук – всякакви неща стърчат под краката!
– Какво очакваш от мен? Ако ти е мръсно, наеми си домашна помощница… – извиках аз гневно.
Той се обърна към мен и прехласна се от смях.
– О, стой, стой – нещо не е наред ли?
– Та ти ме обвиняваш, че не поддържам дома в ред…
– Ни най-малко… Омръзна ми от стерилни домове – напомнят ми на болници..
И аз се замислих, огледах веселата му физиономия и изведнъж осъзнах ситуацията в пълния и контекст: все още съхранявах в себе си острия тон на моите предишни отношения.
Всяка забележка за чистота или подреждане ме накара да се засиля и да бъда готова за защита. А всъщност… нищо сериозно не беше настъпило. И аз вече бях готова да прекъсна връзката с този човек, ако той беше като предишния.
Защото началото на нашата връзка много напомняше на онази среща в парка под звуците на Франк Синатра. Но тук ситуацията беше различна. Осъзнах, че не всичко в живота е копие на предишни събития.
Дори и нещата да изглеждат подобни, това не означава, че съм предопределена да следвам същия модел завинаги. Не трябваше да се съмнявам в този човек – осъзнах, че бях намерила тази рядка любов, за която всеки мечтае.
Там, където всичко тече гладко и дори малките несъгласия се разрешават бързо. Трудно ми беше да повярвам, че това ми се случва на мен. Все очаквах някакъв фатален провал вечер след вечер. Но той не дойде. Този път късметът беше на моя страна. И сега живея в една реалност, която е напълно различна от „Врагът в моето легло“. Моята е „Любовта в моя живот“.
И всичко това ми харесва със своите неточни реплики и непредвидени обрати, защото дори най-добре написаните сценарии могат да бъдат пресъздадени с дребни несъвършенства. Но това не ги прави по-лоши – напротив, прави ги по-истински.
