Една бедна старица решава да лети в бизнес класа, за да е по-близо до сина си. Тя обаче се сблъсква с отхвърляне от страна на пътниците на борда, докато те не откриват истинската ѝ самоличност.
Рея се почувствала неловко. Старата жена се качила на първия самолет, който напуснал летището тази сутрин, и седнала на място в бизнес класата, където се настанявали заможните хора.
Когато влезе в салона, никой не ѝ спести поглед, но когато намери мястото си и седна, погледите се насочиха към нея. Причината беше проста – тя се открояваше като изрисувана.
Там, където всички останали присъстващи мъже и жени носеха модни и скъпи на вид дрехи, Рея носеше старите си, износени дрехи – това беше най-доброто ѝ, но изглеждаше скучно в сравнение с това, което носеха останалите.
Мъжът до нея беше заровил лицето си изцяло във вестник, когато тя седна, така че не я забеляза бързо. Когато сложи изданието, той погледна настрани и се озърна за външния ѝ вид, след което даде знак на стюардесата.
„Какво е това?“ – попита той, посочвайки Рея.
Стюардесата изглеждаше малко смутена от тона на мъжа, но след като провери номера на мястото на жената, се обърна с лице към мъжа и отговори: „Тази пътничка зае място според билета, за който е платила.“
Мъжът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне заради присъствието на Рея, и още преди да продължи да говори, разгъна девствена носна кърпичка и я използва, за да покрие носа си. След това каза: „Не знам какво пише в билета ѝ, но си купих място в бизнес класа, за да избягам от хора като нея, а сега просто се чувствам като в евтина уличка с бездомници.“
Пререканието привлече вниманието на много хора в салона и някои от тях изглежда подкрепиха мъжа. Една пухкава жена, обсипана с бижута от главата до краката, се провикна.
„Ако исках да летя с такава измет, щях да си купя билет за икономична класа“ – каза тя и сред пътниците се разнесе мърморене на съгласие.
Мърморенето бързо заживя свой собствен живот и скоро доведе до кавга, която стюардесата се опита да потуши, но богаташите не искаха и да чуят за това – жената трябваше да си тръгне.
„Не виждате ли, че не ѝ е мястото тук?“ – казал един мъж.
„Толкова ли ниско е паднала тази авиокомпания? Как може такъв човек да си позволи сметката?“ – попита друг.
„Искаме да си тръгне и искаме официално извинение за това, че ни е позволила да влезем в контакт с такава мръсотия“ – каза мъжът до Рея.
Той и още няколко пътници бяха станали на крака и отказваха да седнат, докато не получат това, което искаха. Рея седеше и слушаше как спорят и потъпкват достойнството ѝ.
„Добре съм, това също ще мине“ – повтаряше си под носа като мантра тя.
Все пак чуваше как говорят за нея и това я нарани много дълбоко, че хората могат да бъдат толкова жестоки. Преди да се осъзнае, по леко набръчканите ѝ бузи се стичаха тъжни сълзи.
„Може би просто ще си тръгна“ – помисли си Рея, след което започна да събира нещата си с треперещи ръце.
Когато се изправи, за да си тръгне, тя се спъна и вместо да я хване, както би трябвало да го направи инстинктът, мъжът до нея се отдръпна, сякаш за да не се изцапа с кал.
Рея падна на колене и неволно разсипа съдържанието на чантата си. Започна да събира нещата си с треперещи ръце, знаейки, че е във фокуса на вниманието на всички в кабината.
Една скъпо облечена възрастна дама, която спеше спокойно, докато шумът не я събуди, стана от мястото си и също падна на колене, за да помогне на Рея.
В този момент в салона на самолета настъпила тишина, а пътниците гледали смаяно как един от тях се отнася към Реа като към човек. Първото нещо, което жената вдигна, беше паспортна снимка на малко момче.
„Много ви благодаря – прошепна Рея, докато я прибираше от нея.
„Това е моят син“ – каза тя с просълзена усмивка, все още на колене. „Той е пилотът на този самолет.“
„Сигурно е пораснал и е станал красив млад мъж“ – каза богатата старица.
„Откъде мога да знам? Трябваше да го дам за осиновяване, когато беше само на пет години, защото нямах средства да се грижа за него.“ Докато говореше, от очите ѝ се стичаха сълзи, а в кабината цареше мълчание.
„Търся го от години, но не успях да го намеря. Наскоро разбрах, че е станал пилот, затова започнах да обикалям от летище на летище и да го търся. Днес го намерих, но единственият начин да се доближа до него беше да се кача на този полет“.
Рея погледна към хората наоколо, повечето от които срамежливо отклониха очи, след което продължи.
„Съжалявам, че накарах всички ви да се почувствате неудобно, но просто исках да бъда възможно най-близо до сина си, затова и спестих парите си, за да получа този шанс. Бизнес класата е по-близо до него, а аз никога преди не съм летяла, така че си помислих, че това ще бъде чудесен подарък за рождения ми ден“.
Пътниците изслушаха историята ѝ и когато тя спря да говори, мнозина се разплакаха. В крайна сметка Рея се изправи и тръгна със стюардесите, които бяха адски нетърпеливи да я запознаят със сина ѝ.
„Ами ако той не иска да ме види?“ – попитала тя, като се съпротивлявала на настояванията им. „Ами ако ме мрази за това, че съм го изоставила?“ Преди стюардесата да успее да се изкаже, мъжът, който беше против тя да седне до него, я изпревари.
„Нямахте избор, вярвам, че той ще разбере това“, каза той, преди бързо да се гмурне отново зад вестника си. Той също се срамуваше. Рея си тръгна със стюардесата, за да се срещне най-сетне със сина си.
След известно време в самолета се чу мъжки глас. „Говори капитанът… в този самолет лети един специален човек – майка ми, и днес тя има рожден ден“.
Всички аплодираха възрастната дама, а тези, които преди това ѝ се бяха подигравали, се извиниха за грешката си. Когато самолетът се приземи, пилотът, който се казваше Джоузеф, се срещна с майка си и най-накрая, след дълги години на отчуждение, Рея отново държеше сина си.
