В резултат на инцидент бях парализирана и прикована в инвалидна количка, а баща ми отказа да се занимава с мен. Но тогава той получава важен урок.
Бях на 19 години, когато на път за работа ме блъсна кола. За мен това беше краят на света: писък на гуми, мрак и болка. А когато се събудих, чух гласовете да казват, че никога повече няма да ходя.
Продължих да питам за баща ми, но той се появи едва три дни по-късно, изглеждаше по-зле и знаех, че е бил на купон, докато аз съм лежалa там и съм се борила за живота си.
Майка ми почина, когато бях на 12 години, жертва на рак на гърдата. Спомням си я като мила, уморена жена, която винаги се гърчеше от жестоките думи на баща ми и работеше, за да има храна на масата, докато той изпиваше заплатата си.
Веднага щом навърших 14 години, той ми нареди да си намеря работа на непълно работно време, за да помагам за сметките, а когато бях на 16, напуснах училище и започнах да работя на пълен работен ден, за да издържам себе си – и него.
Но когато баща ми най-накрая пристигна в болницата, за да ме посети, в очите му нямаше нито състрадание, нито благодарност. Лекарят обясни, че въпреки че гръбначният ми стълб не е бил прекъснат, е имало тежки натъртвания и притискане.
Възможно е – надали – да възстановя способността си да ходя, но най-вероятно до края на живота си ще бъда в инвалидна количка. И тогава баща ми си тръгна. Той каза на лекаря: „Тя е над 18 години, нали? Тя е пълнолетна, нали? Така че тя вече не е моя отговорност. Вие я вземете.“
Спомням си ужасеното изражение на лекаря ми и погледа на баща ми, който обхождаше тромавите ми крака. „Безполезна! Безполезна като майка ти!“
Това бяха последните думи, които щях да чуя от него през следващите шест години. Малко по-късно ме прехвърлиха във възстановителен център, където имах късмета да бъда назначена при терапевт на име Карол Хансън.
Тя беше по-възрастна жена, която веднага ме взе под крилото си. Карол беше колкото любяща, толкова и взискателна, а тя беше много взискателна. През следващата година тя ме тласна към възстановяване, за което не бях и сънувала.
В деня, в който се изправих на крака и направих първата си крачка, плаках като бебе, както и Карол. Това беше само началото, а през следващите няколко месеца работих още по-усилено, но накрая бях обявена за здрава.
Това беше сладко-горчив момент за мен. Бях оздравяла от травмата си и отново ходех, но бях ужасена. Нямах къде да отида, нямах семейство. Бях съвсем сама в света.
Карол влезе и ме намери да плача. Тя седна до мен на леглото и ме прегърна. „Джени – каза ми тя, – няма нищо страшно да се страхуваш. Започваш живота си отново.“
„Нямам никого и няма къде да отида“, прошепнах аз, спомняйки си други пациенти, които си тръгваха, заобиколени от любящо семейство, „аз съм сама“.
„Не си“, каза Карол твърдо, “исках да поговоря с теб за това. Искаш ли да се преместиш при мен? Само докато си подредиш живота отново…“
Така и направих и беше прекрасно. С Карол се разбирахме прекрасно и тя ми даде собствена стая, красива стая, най-хубавата, която някога съм виждала. „Тя беше на дъщеря ми – обясни Карол със сълзи на очи. „Загубих я, както ти си загубил майка си.“
На следващия ден започнах да търся работа в Гугъл на компютъра на Карол, но когато слязох на закуска, на масата имаше информационни листовки от местната гимназия, които обявяваха вечерни курсове за възрастни, желаещи да завършат средното си образование.
„Мисля – каза Карол твърдо, – че трябва да се върнеш в училище, за да можеш да се върнеш в колеж“.
Устата ми се отвори. „Колеж? Не мога да си позволя колеж!“ Задъхах се. „Карол, нямам нито цент до името си и няма как да се издържам, ако не си намеря работа, и то бързо“.
Карол поклати глава: „Не, Джени, не можеш да си позволиш да не отидеш в колеж. Слушай, аз ще ти дам парите назаем, а когато завършиш, ще ми ги върнеш – точно като студентски заем в банка“.
Както и да е, тя ме уговори да го направя и аз бързо завърших необходимия ми сертификат за средно образование и кандидатствах в местния колеж. Признавам, че примерът на Карол ме вдъхнови да стана медицинска сестра и четири години по-късно се дипломирах с отличие.
Започнах работа в местна болница и в крайна сметка се специализирах в неонаталните грижи. Един ден телевизионен екип дойде, за да направи репортаж за семейство идентични тризнаци, и в крайна сметка ме интервюира.
За известно време бях известна личност, но вниманието ми доведе нежелан посетител. На вратата се позвъни и когато отворих, смаяна видях баща ми да стои там.
Той изглеждаше ужасно, като безделник, и миришеше на алкохол и пот. „Джени, моето сладко момиченце!“ – извика той и протегна ръце. „Най-накрая отново те намерих.“
„Отново ме намери?“ Попитах рязко: „Ти ме изостави в болницата, защото бях безполезна, помниш ли, като майка ми?“.
Той изстиска няколко сълзи. „О, моето бебе“, просълзи се той. „Прости ми, бях уплашен и в шок… Сега няма да отхвърлиш баща си, нали? Не бях добре…“
„На мен ми изглеждаш добре“, казах му студено, но опитното ми око вече беше забелязало жълтия оттенък на кожата и очите му. Той имаше някакво чернодробно заболяване, вероятно заради пиенето.
Той се размърда напред. „Болен съм, Джени, татко наистина има нужда от теб… И… – той жадно облиза устните си. „И съм без пари, бебе, нямам пари за храна… Няма да оставиш татко си да гладува, нали?“
„Като че ли си ме оставил на произвола на съдбата? Безпомощна в инвалидна количка? Познай какво „татко“, аз съм. Излизай.“ Блъснах вратата в лицето му и се върнах в салона.
Карол ме погледна и се усмихна. „Кой беше този, Джени?“
„О, просто някакъв човек, който продава нещо!“ Отидох до дивана, седнах до Карол и я прегърнах силно. Карол ме прегърна обратно.
„Джени – каза тя, – има нещо, за което исках да поговоря с теб. Би ли ми позволила да те осиновя? Да ти стана майка? Защото в сърцето ми ти вече си моя дъщеря“.
Започнах да плача и просто не можех да спра. Бях прокълната с ужасно детство, а сега, като възрастен човек, имах късмета да намеря любящ дом и родител, който ме ценеше.
