От егоизъм и обида се срамувах от баба си, която страдаше от неизлечимо заболяване, докато един ден тя не ми изпрати кутия с подаръци. Това, което намерих, ме накара да променя начина си на живот.
Мразех Лидия. Тя беше моята баба и аз живеех с нея, откакто загубих родителите си при пожар в къщата преди няколко години.
Трябваше да се преместя в нейния град, а след това да се запиша в ново училище, което не беше лесна задача, но Лидия ми помогна да се справя с нея. Тя беше моята опора в тези трудни моменти, така че представете си тъгата и ужаса ми, когато разбрах, че тя бавно губи връзка с реалността.
Всичко започна след завръщането ми от колежа. Учех в такъв в друг град и в продължение на години баба винаги идваше на летището, за да ме вземе, след което отивахме в “Лингуини”, любимото ни място, за пица.
Когато се върнах тази година, тя не ме чакаше на летището. По някаква причина бях наранена от внезапната промяна в това, което смятах за наша малка традиция, и за да нанеса вреда, когато пристигнах при нея, я видях да гледа телевизия без никаква грижа.
Когато ме видя, тя веднага изглеждаше разтревожена. “Шери? Това ти ли си?” – поиска тя. Бях шокирана да замълча. Помислих си, че това е шега; Шери беше името на покойната ми майка.
“Защо не казваш нищо, Шери?” Лидия попита. “Къде е този твой красив съпруг?” Аз просто стоях там, като елен, попаднал в светлината на фаровете, който чака смъртта. На практика усещах как цветът от лицето ми се изцежда.
“Баба”, казах аз. “Това не е Шери, а дъщеря ѝ Мери.”
“Мери?” Отне ѝ минута-две, за да си спомни за мен, но когато го направи, очите ѝ светнаха от приемане и любов. “О, Мери, как си? Не те очаквах днес”, каза тя.
Пренебрегнах казаното от нея и я погледнах съвършено; изглеждаше измършавяла, сякаш едва ли е яла от дни, а бледостта на кожата ѝ не изглеждаше достатъчно здрава.
Приближих се до нея и я прегърнах, преди да се извиня, че не съм я уведомил за идването си, въпреки че й бях изпратил имейл преди седмица.
Вечерята беше мъчително занимание за мен, тъй като се опитвах да разбера какво се случва и в същото време да държа под око Лидия, която изглеждаше доволна, че просто гледа храната си, вместо да я яде.
В крайна сметка се наложи да я нахраня и това ме накара да реша да я заведа на лекарски преглед на следващия ден. Диагнозата ме разтревожи силно.
“Лидия е в ранен стадий на деменция”, каза лекарят. “Деменция?” Попитах. “Искате да кажете, че тя бавно ще губи спомените си и самоличността си?”
“Да и не можем да кажем колко тежко ще бъде – отвърна лекарят. “В момента най-доброто, което можете да направите за нея, е да бъдете до нея”.
Ето как животът ми неизменно се свързваше с този на Лидия. Отначало не беше лошо; по същество тя беше нормална, с изключение на това, че имаше моменти, когато се нуждаеше от мен, за да съживя някоя част от спомените ѝ.
През следващите години обаче се влоши, тъй като тя остаря. Забравянето й придоби друга величина, дори когато тялото й започна да не издържа.
Благодарение на артрита Лидия вече не можеше да използва ръцете си така лесно, както преди, а освен това беше станала толкова некоординирана, че я нарекох в съзнанието си ходеща катастрофа.
Грижата за ежедневните ѝ нужди се падна на мен: Къпех я, обличах я, хранех я и дори й помагах да ползва тоалетната. Отначало нямах нищо против, но след години наред, без да се вижда краят им, започнах да се чувствам уморена.
Завърших колеж на 22 години, а пет години по-късно все още чистех след баба си, докато работех на смени от 9 до 5 часа в заведение за бургери. Работата не ми харесваше много, а недоволството ми се коренеше във факта, че нуждите на баба ми ме задушаваха.
Имах нужда да живея за себе си, освободена от всички задължения да се грижа за нея. Деменцията ѝ беше станала толкова ужасна, че тя вече не си спомняше името ми.
Тя ме наричаше с различни имена, докато се грижех за нея, и това всъщност само ме разстройваше още повече. Чувствах се така, сякаш давам всичко от себе си на човек, който не е способен да признае усилията ми.
Когато 23-ият ми рожден ден започна да наближава, аз се вълнувах от него и бях решен да продължа напред в живота си на всяка цена. За съжаление, психичното здраве на Лидия продължи да се влошава, а моята неприязън се увеличи.
Лидия вече не можеше да си спомня хората или собствената си самоличност и често се скиташе навън, което ме накара да започна да я затварям вкъщи, преди да тръгна за работа.
В крайна сметка започнах да я водя на разходки в парка, но това винаги беше неловко преживяване с Лидия, която правеше всякакви пакости.
Веднъж тя се изцапа и когато я попитах защо, тя срамежливо ми каза, че е защото не си спомняла какво да прави, за да пишка. Това ме накара да започна да ѝ купувам памперси за възрастни, което също беше смущаващо.
Всичко се изчерпваше с търпението и добрата ми воля и в крайна сметка започнах да й се карам, когато мислех, че прави нещо нередно, а това се случваше често.
Много се срамувах от нея и скрих знанието за състоянието ѝ от приятелите и колегите си, което ме доведе до следващата ми дилема. Как да избегна срещата им с баба ми, ако ги поканя на рождения си ден.
Възможностите ми се ограничаваха до това да не организирам партито, да не го правя в нейната къща и да я изгоня от къщата. Няколко дни обмислях този въпрос, след което реших да я изгоня от къщата – за постоянно.
Тя вече наближаваше 90-те, което означаваше, че може да бъде изпратена в дом за стари хора, където да живее. Аз егоистично направих необходимото.
Седмица преди рождения ми ден я откарах в това, което се надявах да бъде новият ѝ дом. Заведението представляваше сигурно и уютно място, пълно с други възрастни хора като нея. Съвестта ми беше удовлетворена – или поне така си мислех.
Имах парти за рождения си ден, но усещането беше различно. Беше празник на това колко далеч съм стигнал, но човекът, който беше улеснил пътуването ми, беше някъде другаде, изгонен от собствения си дом от детето, което на практика беше отгледал.
Не се чувствах много щастлива, но си мислех, че така е по-добре. Можех да се съсредоточа върху собствения си напредък. Но на следващия ден отворих вратата си и видях, че на прага ми стои пратка.
Вдигнах го и проверих обратния адрес – беше от заведението, в което беше настанена баба ми. Съдържаше грозен пуловер и писмо, написано с детски шрифт. “Скъпа Оливия”, да, сбъркала е името ми. Отново.
“Осъзнавам, че моето съществуване е било бреме върху раменете ти твърде дълго и съжалявам за това. Мозъкът ми не работи както преди, но никога не бих могла да забравя рождения ти ден. Моля те, вземи този пуловер, знам, че не е много за гледане, но го направих сама. Много ме боли заради артрита, но знаех, че трябва да ти дам нещо. Честит рожден ден, Клои. Баба те обича.”
Писмото разби сърцето ми. Дълго плаках, мислейки за цялото си предишно поведение към нея. Тя не беше виновна за това, че тялото ѝ умираше; това беше естествено. На следващия ден я взех от лечебното заведение и се зарекох да се грижа за нея, докато един от нас не престане да бъде.
Какво научихме от тази история?
Пазете семейството си, докато го имате. Лидия е загубила повечето си спомени и телесни функции, което прави грижите за нея много трудни. Това се отразило толкова много на отношенията на Мери с нея, че тя се отървала от нея. За щастие, тя се вразумила; в противен случай може би щяла да живее с вината години наред.
Егоизмът замъглява преценката. Мария направила това, което постъпила с баба си, от егоизъм. Тя не се интересуваше, че Лидия е тази, която я е приютила, когато е имала нужда от някого, нито пък помнеше, че Лидия я е отгледала без злоба. Мария просто искаше да продължи живота си. В крайна сметка тя се опомни, но егоизмът ѝ едва не ѝ коства единствения жив роднина, който ѝ беше останал.
