Докато все още се учи да се справя със смъртта на съпруга си, Маргарет прави откритие, което я принуждава да преосмисли целия си живот.
Когато Маргарет Фрийман е на 18 години, тя взема решение, което ще повлияе на остатъка от живота ѝ: омъжва се за сладкия и забавен Даниел Ернандес, когото богатият ѝ баща не одобрява.
“Ако се омъжиш за този нисш човек, няма да получиш нищо от мен, Маргарет!” – крещи баща ѝ. “Ще видиш какво наистина е любовта, когато заживееш в едностайна дупка за плъхове, по чиито стени пълзят хлебарки!”
Но Маргарет не го послушала. Тя беше сигурна, че никога няма да съжалява, че е обичала Даниел. Никога.
Отначало беше романтично да се прибере в този малък апартамент (нямаше плъхове и хлебарки – нямаше място). Маргарет си намери работа като рецепционистка в голям хотел, а Даниел започна работа в пощата.
“Сигурност на работата, любов” – беше обяснил Даниел, когато Маргарет го беше подтикнала да си намери по-високоплатена работа. “Трябва да знам, че ще има пенсия, която да ни издържа, когато остареем!”
Маргарет разбираше манията на Даниел по сигурността. Нима не беше гледал как майка му живее с мизерната социална помощ, която ѝ отпускат, след като баща му загива при трудова злополука на строителен обект? Бил е нелегален, без осигуровки, без пенсия за вдовицата и петте му деца.
Даниел беше твърдо решен същото да не се случи на Маргарет или на децата им. Работата в пощата, вярваше Даниел, щеше да им даде тази сигурност.
Но две скромни заплати не стигаха за отглеждане на две деца. Въпреки че били пестеливи, всеки цент, който Маргарет и Даниел печелели, те харчели. За спестявания оставаше съвсем малко.
След това двете им деца пораснали, напуснали дома и започнали свой собствен живот – синът им се преместил в Аляска, а дъщеря им – в Бразилия, и Маргарет и Даниел се върнали там, откъдето били тръгнали.
По това време бащата на Маргарет умира. Явно времето и щастието на Маргарет не бяха размекнали сърцето му, защото той остави цялото си, много значително имущество на най-малкия си син, който не беше притеснен от угризения на съвестта.
Щом веднъж се поддадете на съмнението, то може да разруши душевното ви спокойствие.
Даниел беше съсипан. “Ето какво ти струваше любовта към мен, Маргарет!” – каза той с горчивина. “Животът, който заслужаваше!”
“Не!” Маргарет му каза твърдо. “Не бих заменила това, което имаме, за всичките пари на света!”
Но Даниел стана мълчалив и дистанциран и за първи път от тридесет и осем години брак Маргарет започна да се чуди дали той все още я обича.
Тогава Даниел започнал да полага извънреден труд в работата си, много извънреден труд. “Това е тази нова пощенска пратка, която се доставя за една нощ, тя трябва да бъде сортирана 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата…”, обяснява той. Но Маргарет забелязала, че когато Даниел се прибирал вкъщи в два или три часа сутринта, миришел различно.
Миришеше на лилии, а Маргарет никога не беше харесвала сапун с аромат на лилии. Напомняше ѝ за баба ѝ по бащина линия – жена, която никога не беше харесвала. Даниел миришеше на лилии и вече не правеше любов с Маргарет, освен ако не беше през уикенда…
Отначало Маргарет си каза, че това е нейното въображение, но нещата не се промениха. Две години по-късно Даниел все още се прибираше у дома всяка вечер, все още миришеше на лилии, а най-лошото беше, че в общата им сметка нямаше никакви допълнителни пари.
Веднъж Маргарет се опита да повдигне темата пред Даниел, но той ѝ се развика. “Трябва ли и аз да се отчитам за това, което харча? Това са мои пари, аз съм ги спечелил!”
След това Маргарет не каза повече нито дума и плачеше в мълчание, когато той се прибираше всяка вечер и ѝ обръщаше гръб в същото легло, в което бяха заченали децата си.
Те вече не говореха за плановете си за пенсиониране, а “извънредният труд” на Даниел им оставяше малко възможности да работят върху това, което разрушаваше брака им. Когато идваха уикендите, той се заключваше в гаража, където се занимаваше с бог знае какво, и излизаше само за хранене.
Маргарет не се смяташе за най-щастливата жена на света, а беше сигурна, че е най-нещастната. Всичките ѝ мечти се бяха изпарили във въздуха и тя дори започна да се съмнява дали Даниел някога я е обичал.
Маргарет и Даниел тъкмо бяха отпразнували петдесетата годишнина от сватбата си, когато Даниел получи сърдечен удар. Маргарет знаеше каква е прогнозата още преди лекарят да проговори. Той бавно поклати глава.
“Госпожо Ернандес – каза той на Маргарет, – мисля, че трябва да се подготвите за по-лошото. Сърцето на съпруга ви е просто износено. Единственият вариант е сърдечна трансплантация, а възрастта му го поставя ниско в списъка…”
“Той е на шейсет и девет години – въздъхна Маргарет. “Той е само на шейсет и девет, обеща, че ще се пенсионира…” Същата вечер Маргарет се обади на децата си и те отлетяха за Ню Йорк, за да се сбогуват, заедно с Анна, единственото внуче на Маргарет.
Две седмици по-късно всичко свърши. Даниел си беше отишъл и въпреки че беше говорил с любов на децата и внучето си за миналото, той само държеше мълчаливо ръката на Маргарет.
“Маргарет”, бе прошепнал той в последния си ден на земята. “Обичам те, само теб, винаги съм те обичал…” Това бяха последните му думи и оскъдна утеха след толкова години на съмнения и нещастие.
Синът и дъщерята на Маргарет плачеха за баща си, но имаха свой собствен живот, затова си тръгнаха скоро след погребението. Анна остава, за да помогне на Маргарет да се примири с празната си къща, с проваления си живот.
На следващия ден след като децата ѝ си тръгнаха, Маргарет стана и реши, че ще се разправи с миналото. С помощта на Анна тя опакова всички лични вещи на Даниел в картонени кутии за “Гудуил”.
Тя затваряше последния кашон, когато дъх на лилии атакува сетивата ѝ. Оказа се, че крещи дрезгаво и рита кутията, като разсипва цялото внимателно сгънато съдържание.
Анна беше там, за да я прегърне и успокои, и някак си цялата история се изля навън. “Той ми изневеряваше през последните 12 години, всяка вечер идваше в леглото ми и миришеше на друга жена;” – проплака Маргарет. “И последните му думи към мен бяха лъжа!”
Сълзите и изповядването на болката ѝ помогнаха и Анна предложи да се заемат с гаража на Даниел, за да изчистят и последните парченца от болката на Маргарет. Двете жени влязоха в гаража и започнаха да сортират натрупаните през целия живот боклуци.
Тогава в един ъгъл Анна откри стар куфар с ръждясали ключалки. Тя се канеше да го изхвърли, но той ѝ се стори доста тежък, затова реши първо да го отвори. Нямаше ключ, но с помощта на стар гаечен ключ и чук куфарът скоро се отвори.
“Баба…” Анна изтръпна. “Моля те, ела тук…” Маргарет захвърли кутията, пълна с пирони, която беше подредила, и дойде при внучката си. Куфарът беше отворен, а вътре имаше грижливо опаковани пачки с 20-доларови банкноти и стар дневник.
“Откъде се взе това?” – изпъшка Маргарет. “Това са много пари!”
Анна отвори дневника. “Баба”, каза тя тихо. “Трябва да прочетеш това… Мисля, че той започна да спестява всяко пени, когато се оженихте… О! Това е отпреди 12 години! Слушай: “Днес започнах работа в санитарния отдел на Ню Йорк, нощна смяна за почистване на канали.
“Това не е лесна работа, но е много по-добре платена от дневната ми работа, а и трябва да се погрижа за бъдещето на Маргарет. Баща ѝ беше прав. Аз съм неудачник. Струвах ѝ всичко, но съм решен да ѝ върна поне малка част от него.
“Не искам Маргарет да знае, затова ѝ казах, че се занимавам със сортиране на нощната поща и всяка вечер вземам душ, преди да се прибера. Няма да внасям тази миризма в дома ни”.
Маргарет плачеше тихо, докато Анна четеше разказа на Даниел за двойния му живот. “Виж, бабо, той пише в какво се опакова в куфара всеки месец… Има общо почти 300 000 долара!”
Маргарет погледна в очукания стар куфар към живото доказателство за безусловната любов на съпруга ѝ и готовността му да пожертва всичко за нея. “О, Даниел”, прошепна тя. “А аз изгубих толкова много време в горчивина…”
