Един любезен тийнейджър утешава скърбящата си овдовяла майка, като ѝ прави подаръци, а един ден ѝ поднася най-голямата изненада – нова къща, в която да живее.
Саймън не може да си спомни момент, в който да не е виждал майка си тъжна и плачеща, още от времето, когато е бил съвсем малко момче – преди баща му да загине при трудова злополука.
Това е било преди девет години, но за Сара, която се е влюбила в най-скъпия си Брайън в първи клас, е било едва вчера. Нищо от това, което Саймън каза, не утеши Сара, затова той започна да измисля начини да я развесели.
Той ѝ носел цветя и забавни камъчета, които намирал в градината, или рисунка, която бил направил. Винаги опаковаше подаръците, а тя се усмихваше и лицето ѝ светеше.
“Саймън!” – казваше тя. “Това за мен ли е?” После разопаковаше подаръците, прегръщаше и целуваше Саймън и за малко изглеждаше щастлива. След това тъгата ѝ се връщаше.
Когато Саймън порасна, той започна да върши домакинска работа за съседите, за да може да купува на майка си малки подаръци и изненади, които да я развеселят и да я накарат да се чувства специална и обичана.
Понякога това бяха чифт красиви обеци, книга или ваза. С израстването на Саймън подаръците стават все по-сложни. “Саймън”, казваше майка му. “Не харчи парите си за мен! Трябва да мислиш за себе си. Знам, че искаш онези специални маратонки, които имат всички деца!”
“Не, мамо”, казва Саймън. “Повярвай ми, нищо не означава повече за мен от това да те видя усмихнат!”
“Но, любов моя”, каза майка му. “Аз не се усмихвам, защото ми подаряваш скъпи подаръци. Усмихвам се, защото си внимателен и любящ!”
“Знам”, каза Саймън. “Но си мисля за това колко си специален и за всички неща, които татко би искал да ти подари”.
Тогава майката на Саймън се разплака и той трябваше да я прегърне. “Благодаря на Бога за теб, Саймън!” – каза тя.
Това беше годината, в която Саймън навърши петнадесет години и си намери работа в местния супермаркет като опаковач. Той бързо се сприятели с госпожа Дамян, собственичката на магазина.
Тя беше впечатлена от трудолюбието на Симон и предаността му към майка му. “И така, какво ще купиш за майка си тази седмица, Саймън?” попита госпожа Дамян.
“Видях тези обувки, които тя наистина ще хареса”, каза Саймън. “А знам, че тя никога не би ги купила за себе си. Майка ми никога не мисли за себе си, а само за мен, затова обичам да я развличам!”
Госпожа Дамян се усмихна. “Майка ви е голяма късметлийка, че има толкова мил син!” – каза тя.
Саймън се смути и се изчерви. “Аз съм щастливецът” – промълви той. “Иска ми се само да можех да направя повече!”
“Повече?” – попита госпожа Дамян, изумена. “Но ти и без това й даваш толкова много любов и внимание, какво повече би могъл да й дадеш?”.
“Един ден”, призна Саймън. “Искам да й подаря собствена къща с градина. Живеем в малък апартамент, откакто баща ми почина. Това е всичко, което можем да си позволим, но знам, че на майка ми ѝ липсва градината.
“Тя отглеждаше рози, а имахме и ябълково дърво, така че тя събираше ябълките и правеше сладко. Аз не обичах сладкото, но обичах как къщата миришеше на захар, ябълки и канела. Искам тя отново да има това.”
Саймън се изненада, когато госпожа Дамян го сграбчи и го целуна. “Бог да те благослови, Саймън!” – извика тя. “Ти си добро момче!”
Когато Саймън ѝ донесъл красивите обувки, майка му била зашеметена. “Саймън, откъде имаш пари за тях?”, изненадала се тя. “Това са обувки за 800 долара!”
“Не се притеснявай, мамо!” Саймън се усмихна. “Аз не съм ги откраднал! Работих за парите, това мога да ти обещая!”
“Моля те, сине.” – каза майка му. “Това трябва да спре. Това е твърде екстравагантно. Ние не сме богати. Трябва да престанеш да харчиш парите си за мен!”
“Няма да си пилея парите, ако това те кара да се усмихваш, мамо!” Саймън протестира. “Не обичам да те виждам тъжна.”
“Съжалявам, Саймън”, каза майка му. “Виждам, че в скръбта си съм била егоистка. “Ти също загуби баща си, а аз съм майката. Би трябвало аз да съм тази, която работи, за да те утеши.
“Обещавам, че оттук нататък ще работя усилено, за да гледам напред, а не назад – но трябва да обещаеш, че повече няма да получаваш подаръци!”
Саймън обещал на майка си, че няма да ѝ дава повече подаръци, но две седмици по-късно нарушил думата си! “Мамо!” – извика той. “Ела с мен!”
Той накарал майка си да го закара до мистериозна дестинация. “Къде отиваме, Саймън?” – попита тя.
Саймън се усмихна и каза: “Това е изненада!”
Накрая Саймън казал на майка си да спре пред една красива къщичка с градина и ограда. “Хайде”, каза той и я поведе към входната врата.
Той почука и госпожа Дамян отвори вратата. Тя имаше широка усмивка на лицето си, а в ръката си държеше ключ, завързан с голяма червена панделка. “Това е за теб, от Саймън – каза тя.
“Какво е това?” – попита майката на Саймън.
“Това е последният подарък на Саймън за теб” – каза госпожа Дамян. “Пенсионирам се и се премествам във Флорида, и тъй като той е толкова мило и любящо момче, му подарявам малката си къща. Той иска да имаш градина с рози, а отзад има крушово дърво!”
Майката на Симонс се разплака. “Благодаря ви, госпожо Дамян”, просълзи се тя. “О, благодаря ви!” След това хвърли ръце около Саймън. “ТИ си най-добрият и най-прекрасният подарък, който някога ще имам!”
